Ана Ахматова
Смущение

1.

Беше ярък и душен покоя,

а очите му — две светлини.

И аз потреперах: тоя

ще успее да ме преклони.

Той към мен се наведе полека…

От лицето ми слезе кръвта.

Като камък надгробен нека

да полегне над мен любовта.

2.

Проклет и прекрасен си ти,

но имаш ли обич в душата!

Отучи ме как се лети,

а бях от детинство крилата.

Предметите губят бои,

разливат се в мътна мъглица

и само лалето стои,

лалето на твойта петлица.

3.

Задължен от добрата учтивост,

приближи ме с усмивка позната,

полуласкаво, полулениво

след това ми целуна ръката

и тогава иконно-строги

заблестяха очите ти сини…

Цели десет години тревоги

и безсънства десет години

вложих в тихото мое слово,

ала ти го прие безучастно.

Ти си тръгна и стана отново

на душата ми пусто и ясно.

 

1913