Пиърс Антъни
Зов за завръщане (7)

СЕДМА ГЛАВА
ПРОБЛЕМЪТ

Маклейн тъкмо интервюираше поредния перспективен клиент — една самотна жена на средна възраст. Всъщност, самотните жени на средна възраст бяха основния контингент от клиенти на корпорацията — по всичко изглежда, че те в много по-висок процент от мъжете имаха неизпълнени мечти. И че бяха по-подтиснати. Не от бедност или недоимък, изнуряваше ги това ежедневно висене вкъщи, докато мъжете им ходеха на работа. Маклейн добре знаеше, какво трябва да им предложи.

— Както виждате, мисис Килдиър, ние наистина сме в състояние да ви предложим прекрасни спомени. Едва ли дори вие бихте могли да се похвалите с нещо по-добро!

— Но няма да имам никакви сувенири — възрази тя.

— Позволете да възразя — прекъсна я въодушевено той. — Срещу допълнително минимално възнаграждение, ние сме в състояние да осигурим пощенски картички, ваши фотографии на фона на различни забележителности, писма от красиви мъже, с които сте се срещала…

Видеофонът иззвъня и прекъсна лекцията му. Проклятие! Кога най-сетне ще се научат да не го безпокоят, когато има среща с важен клиент? Той включи видеофона и на екрана се появи лицето на доктор Лул.

— Боб? — повика го тя. Гласът й издаваше напрежение. — По-добре веднага да дойдеш при мен.

Маклейн се извърна към мисис Килдиър и завъртя отчаяно очи, сякаш беше неин верен съучастник в борбата срещу корпорацията. Жестът му не беше съвсем пресилен — добрите сделки бяха рядкост и той с омраза си помисли, че тази би могла да му се изплъзне от ръцете.

— Не виждаш ли, че при мен има много важен гост?

— Изглежда, че отново имаме случай на шизоидна емболия — отвърна доктор Лул.

Маклейн беше шокиран. И което е по-лошо, шокирана изглеждаше и мисис Килдиър. Без съмнение бе разбрала за какво става дума! А това означаваше загуба на двама клиенти — Куейд и Килдиър. Какъв ужасен провал!

Той се изправи и се помъчи да изпише на лицето си успокояваща усмивка.

— Веднага се връщам.

Но докато излизаше от стаята, обхвана го опасение, че няма да я завари като се върне. Проклятие, проклятие, проклятие!

Той притвори вратата и забърза по коридора към оперативния сектор. Какви глупаци, да го прекъснат с такова съобщение, когато клиента беше вече почти готов! Не, на всяка цена трябва да срита някой по задника! Тая Рената Лул какво си мисли, че след такъв номер ще я държи в…

Но в мига, в който влезе в студиото, целият му гняв се изпари от това което завари. Той се спря поразен на прага.

Клиентът на име Дъглас Куейд си бе загубил ума. Той крещеше неразбрано с пълно гърло и се мяташе в креслото, мъчейки се да се освободи от здраво притискащите го скоби. В движенията му се долавяше огромна сила, нещо което Маклейн бе пропуснал до забележи при срещата им. Всеки миг системата щеше да се откачи. Цялото кресло се тресеше. Какво бе станало? Дали това бе някаква странична реакция на успокояващото?

Сякаш на мястото на Куейд имаше някой друг. Изглеждаше не толкова полудял, колкото обхванат от безумен гняв. Очите му блестяха яростно, а гласът му беше звънлив и студен:

— Всички вие сте ходещи трупове! — крещеше той. — Глупаци такива, не разбирате ли, че унищожихте прикритието ми!

Доктор Лул и Ърни се бяха притиснали към стената, на безопасно разстояние от разгневения мъж. Маклейн имаше по-голям опит с подобни случаи, които не бяха такава изключителна рядкост, каквато се твърдеше в статистиката. Всеки клиент представляваше една отделна индивидуалност, неповторимо съчетание от синапси и нервни връзки, логично бе да се срещат и неудачни съчетания.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика Маклейн. — Не можете ли да се справите с един най-обикновен имплантат? — вежливостта очевидно бе предназначена за перспективните клиенти, а не за помощниците в работата.

— Грешката не е моя — протестира доктор Лул. — Изглежда сме вдигнали някакъв блок в паметта.

— Веднага ме развържете, задници такива! — ревеше Куейд. — Всеки миг ще дойдат тук! Всичките ще ви избият!

— За какво говори той? — погледна ги стреснато Маклейн.

— Незабавно прекратете операцията! — извика Куейд.

Но как бе възможно така добре да се владее? Клиентите, които губеха душевно равновесие обикновено изпадаха в тежка истерия, бяха напълно дезориентирани и неспособни за общуване с околните. Докато Куейд изглеждаше съвсем с всичкия си.

— Мистър Куейд, моля ви успокойте се — обърна се към него Маклейн. Все още не бе късно да поставят нов анестетик, да го упоят и след това да потърсят причината. Блок в паметта? Кой би могъл да очаква подобно нещо?

— Не се казвам Куейд!

Раздвояване на личността. Множествена идентификация? Това би могло да обясни всичко, вдигнатия блок е освободил пътя на другата самоидентичност. Но ако беше това Лул вече щеше да се досети! С нервна и предпазлива походка Маклейн се приближи към Куейд.

— Получили сте реакция на непоносимост към имплантата — заговори той, макар да не бе сигурен дали именно това е проблемът. Каквото и да е, в момента най-важното бе да се успокои този мускулест дивак, а едва след това щяха да търсят изход от ситуацията. — Дайте ни няколко минути и…

Куейд отново напъна мишци. Внезапно превръзката на дясната ръка отхвърча с трясък. Куейд се пресегна и го сграбчи за гърлото. Каква невероятна мощ притежаваше този човек!

— Отвържи ме — проговори Куейд с тих, изпълнен със страшна заплаха глас.

Полузадушеният Маклейн отчаяно се мъчеше да се отскубне от страшното менгеме, в което бе хваната шията му. Но дори с две ръце не можеше да разтвори желязната хватка. Строителните работници имаха здрави ръце, хубаво щеше да е да го запомни. Защо ли не им бе казал да удвоят броя на връзките? Всеки момент щеше да загуби съзнание.

Ърни най-сетне излезе от вцепенението. Той се хвърли напред и се помъчи да притисне ръката на Куейд, като използваше тежестта на тялото си. Със същия успех би могъл да се мъчи да извие някой дебел клон на дърво. Маклейн почувства, че губи съзнание, гърдите му се разкъсваха от болка.

С разтреперани ръце доктор Лул зареди един инжекционен пистолет и го опря в бедрото на Куейд. Тя натисна спусъка и доза след доза „Наркидрин“ проникнаха в тялото на едрия мъж, докато той най-сетне отпусна хватка и затвори очи.

Маклейн се строполи на пода, преглъщайки мъчително, целият свят се въртеше пред очите му. Ърни се вкопчи в него и успя да омекоти падането.

Доктор Лул също се притече на помощ.

— Как се чувствате? — запита разтревожено тя и постави ръка на челото му.

Маклейн отблъсна ръката й и си пое хрипливо въздух. Божичко, каква бъркотия!

— Слушайте! — заговори тя. Лицето й имаше напрегнат израз. — Той непрестанно говореше за Марс! Няма никакво съмнение, че вече е бил там! — тя го загледа уплашено.

Светът най-сетне спря бесния си ход, но Маклейн все още чувстваше ужасните пръсти да стискат гърлото му. Чувстваше, че кожата му е разранена, но добре че се бе отървал само с това! Какво чудовище!

— Слушай, тъпанарко, кога най-сетне ще размърдаш пикливите си мозъчни гънки! — просъска той. — Не разбираш ли, че той вече е влязъл в ролята на тайния агент от Его-пътуването, което ние му предложихме. Трябваше да го завържете по-здраво и тогава нямаше да се наложи да…

— Но това е невъзможно! — прекъсна го тя.

— И защо? — той я загледа вбесен. Нямаше да й позволи да се измъкне с разни медицински терминчета от кашата, която бе забъркала!

— Защото така и не успяхме да въведем имплантата!

Маклейн се облещи в нея, неспособен да продължи със замислената атака.

— О, по дяволите… — той почувства, че го завладява ужас. Не бяха успели да имплантират? И мъжът говореше така, сякаш наистина е бил на Марс? Това беше не само странно, това бе и опасно!

— Точно това се опитвам да ти кажа — продължи с многозначителен глас доктор Лул. — Някой е изтрил паметта му. Този мъж наистина е бил на Марс! И на всичкото отгоре…

— Някой? — извика с истеричен глас Ърни. — Да не искате да кажете, че става дума за Агенцията?

— Затваряй си устата! — доктор Лул го зашлеви. След звънката плесница всички потънаха в мълчание.

Маклейн се помъчи да си събере мислите. Но всъщност, какво можеше да измисли? Проблема, пред който се бяха изправили караше всички шизоидни емболии да изглеждат като главоболие след препиване. Изглежда, че все пак Ърни бе прав — единствено Агенцията би могла да постави този блок в паметта. Никой друг не разполагаше с подобна технология. И всички — от държавния глава, до последния нещастник, човъркащ пръстта в марсианските мини, знаеха добре, че да се набъркаш в плановете на Агенцията е не само опасно, но обикновено е с фатални последици. А едва ли бе необходимо да притежава мозъка на Айнщайн за да се досети, че да унищожиш прикритието на някой таен агент, дори и по случайност, ще бъде сметнато за груба намеса в делата на Агенцията.

Агенцията беше тайна правителствена организация. Мрежата й се простираше от Земята чак до най-отдалечените марсиански колонии и в действията си тя не се придържаше към легалните закони. Всякакви средства оправдаваха постигането на целите, които тя си поставяше, макар никой да не знаеше нито какви са тези цели, нито пък кой всъщност ги поставя. Именно там работеха агенти като Куейд — брутални убийци, които можеха да бъдат спрени само от също такива като тях. Едва ли някой щеше да се трогне от факта, че случайно са унищожили прикритието на Куейд. Изглежда, че той бе съвършено прав, когато ги нарече ходещи трупове. Но защо, по дяволите, му е трябвало да се свързва със „СПОМЕНИ“?

Маклейн не беше убиец. Но в този миг, той с ужас осъзна, че животът му виси на косъм. Можеха лесно да премахнат Куейд, ако увеличат дозата на анестетика до летално ниво. И то още сега. Но дали ще успеят да се справят с всички последици? Какво ще стане с тялото? Почти невъзможно би било да го измъкнат незабелязано от сградата. Ами ако в него има имплантиран авто-сигнал, който се включва при драстичен спад във виталните функции? В такъв случай, в мига, в който с Куейд се случи нещо Агенцията ще предприеме спешни мерки. Дали не биха могли да го упоят много дълбоко и да го закарат някъде другаде, където да го убият? Някъде, където никой не би могъл да го открие. Но ако в него имаше имплантиран такъв уред за авто-сигнал, то няма такова място, на което да не могат да го открият! А след това за тях ще е детска игра да влязат в дирите на корпорацията!

И тогава най-сетне му хрумна нещо. Нямаше нужда нито да го убиват, нито пък да го крият! Просто трябваше да премахнат всякакви следи за „СПОМЕНИ“ и за тях самите от паметта на Куейд. Да изтрият оттам всичко, което се бе случило през този ден, както биха направили при обикновени условия. Но с една малка разлика…

— Добре, ето какво ще направим — рече той. — Рената, ще изчистиш от паметта всички спомени за нас и за корпорацията.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна нервно тя. — Но всичко е вече толкова объркано.

Маклейн се обърна към уплашения младеж.

— А след това, Ърни, ще го качиш на такси. Повикай Тифани да ти помогне.

Ърни кимна. Просто ще заведат замаяния Куейд до таксито и ще поискат да го закара на домашния му адрес. Почти невъзможно ще е да се проследи обратния път, а и ако доктор Лул си свърши нейната работа както трябва в паметта на Куейд няма да остане и следа за тях. Нямаше никакво съмнение, че Агенцията не е изпратила Куейд в корпорацията, дошъл бе тук по собствено желание, или в следствие на някакво недоразумение. Нищо чудно че непрестанно говореше за Марс! Ако успеят да го измъкнат безпрепятствено от корпорацията всичко ще се размине. Стига да не им мине котка път.

Ако не им мине котка път. Като че ли в това беше разковничето за успеха. Лул със сигурност осъзнаваше, че подобно на него, животът й виси на косъм. Ще направи всичко, което поиска от нея. Тя си разбираше от работата, както и той — от неговата.

— Аз ще изтрия всички сведения за него в компютъра и ще прехвърля обратно в банковата му сметка хонорара — мислите на Маклейд вече бягаха напред. Той се изправи. — А, ако някой се появи и почне да задава въпроси… не сме чули нищо за никакъв Дъглас Куейд.

Всички извърнаха погледи към проснатия в безсъзнание на креслото Куейд. Маклейн искрено се надяваше никога повече да не го види.

Върна се в приемната. Мисис Килдиър, разбира се си бе отишла. Не беше ядосан, дори почувства известно облекчение. В момента имаше много по-важна работа. Трябваше да изтрие файла с данните на Куейд и да уведоми всички, които са го виждали в офиса, че всъщност не са го виждали. Реши да започне с Тифани и след като й каже, да я прати да помага отзад. Куейд все още би могъл да се събуди и една допълнителна ръка ще е само от полза. А и Тифани беше ненадмината в изкуството да успокоява хората, особено мъжете, така че там със сигурност можеше да помогне. Не биваше да забравя и хонорара — трябва да побърза да го прехвърли обратно преди да остане трайно зафиксиран в тяхната банкова сметка. Все едно че въобще не е имало подобно разплащане. Така ще е много по-добре. Никакво разплащане, никакви хонорари — значи и нищо не се е случило.

Успее ли в това, животът ще си продължи безгрижно както досега. Но не успее ли — всички ще са мъртви, още преди да го осъзнаят. Маклейн разбираше, че му предстоят много безсънни нощи.