Пиърс Антъни
Зов за завръщане (5)

ПЕТА ГЛАВА
СПОМЕНИ

Куейд се спря надвесен над компютърния справочник на строителната компания, на чийто екран бяха изписани координатите на корпорация „СПОМЕНИ“. Все още не беше уверен дали трябва да се свърже с тях.

Щеше ли това да реши проблемите му? Хари го бе посъветвал да не го прави, но за разлика от него, той едва ли бе жертва на хронични марсиански кошмари. За Куейд проблемът си оставаше и трябваше да бъде решен — по един или друг начин. Или трябваше да хлопне вратичката пред тази приумица, което до момента бе невъзможно, или да замине за Марс, което пък би могло да се окаже невъзможно. Третата възможност бе да потърси някакъв междинен компромис.

Разбираше добре, че една илюзия, колкото и убедителна да е си остава илюзия. От обективна гледна точка, разбира се. Но що се отнася до субективния възглед — тук нещата можеха и да са различни.

Вече бе уговорил срещата. В близките няколко минути трябваше да вземе решение — или да отиде и да се запознае с предлаганите цени и услуги, или да си подвие опашката. Второто не му се бе случвало доста отдавна — всъщност, от съвсем ранна възраст. Изпитваше диво желание да отиде на Марс, но то сякаш бе непрестанно подкопавано от подсъзнателното опасение да не попадне в бездънната шахта от тазсутрешния сън. Нима наистина вярваше, че сънят може да се превърне в реалност?

Само един начин имаше да разбере. Той пое дълбоко въздух, скочи на един асансьор и се отправи към приемния офис на корпорацията.

В приемната го посрещна красива, добре сложена блондинка, която си боядисваше ноктите като ги докосваше с тънкото острие на един елегантен шпрей-инжектор. Червеният пигмент в миг оцветяваше нокътя. При влизане му се стори, че зърна гърдите й, оцветени в бледосиньо, но после светлината се промени и той разбра, че е облечена с една от модните блузи „прозрачно-непрозрачно“. Погледната от един ъгъл, на една светлина, тя изглеждаше нормално облечена, но от друг и при друго осветление можеше да изглежда съвсем гола. През останалото време видимостта бе междинна, което правеше гледката още по интригуваща. Изглежда блондинката съзнаваше добре този ефект, защото се стараеше да не се задържа в една и съща поза. Куейд реши, че няма да е зле да предложи на Лори да си купи подобен тоалет.

Без да изпада в излишно притеснение русата хубавица прибра козметичните си принадлежности. След това го надари с една добре тренирана усмивка.

— Добър ден. И добре дошли в корпорация „СПОМЕНИ“.

Все още се чудеше дали постъпва правилно. Чувстваше се като ученик, хванат от някой учител, че пуши цигара.

— Обадих ви се преди малко. Дъглас Куейд.

Тя плъзна пръст по един дълъг списък. Куейд усещаше, че това е само номер за тежест — в офиса нямаше никой. После вдигна глава и рече:

— Един момент, мистър Куейд. — Последва тих, но оживен разговор с видеофона, докато Куейд разглеждаше монтираните на стената рекламни видеоплакати за различни екзотични пътешествия и приключения. — Мистър Куейд? — най-сетне. — Мистър Маклейн ще ви приеме след миг.

Секунда по-късно вратата към вътрешния офис се отвори и в стаята влезе добре облечен и изискан на вид бизнесмен.

— Благодаря ти, Тифани — рече влезлият. Той намигна на красивата блондинка, след това се ухили и протегна ръка към Куейд. — Дъг… Боб Маклейн. Приятно ми е. Оттук, ако обичате — Куейд го последва.

Маклейн беше около петдесетгодишен мъж с приятни, делови маниери. Носеше сив марсиански костюм от жабешка кожа, последна мода. Не че имаше марсиански жаби, на Марс въобще нямаше никакъв живот, просто земните жаби изнасяни на Марс израстваха до гигантски размери в редуцираната гравитация и под въздействие на високия радиационен фон, с което на пазара се повиши търсенето на техните кожи.

Маклейн го въведе в своя модерно обзаведен кабинет.

— Седнете, моля, чувствайте се като у дома си.

Куейд се отпусна в едно лъскаво, свръх-модерно кресло, което мигом се адаптира към формите и теглото му. Няма да е зле и за това да разкаже на Лори, тия тук си ги бива да са в крак с модата.

Маклейн седна зад масивното кафяво бюро.

— И така, вие искате да се сдобиете със спомени за…?

— Марс — прекъсна го Куейд, чувствайки, че някъде в последните минути е пресякъл границата между колебанието и решението.

Но реакцията на мъжа бе изненадваща.

— Марс ли? — възкликна той без особен ентусиазъм.

— Защо, нещо не е ли наред?

Маклейн го гледаше намръщено.

— Ееееех, да ти кажа право, Дъг, ако си падаш по междупланетни пътешествия, по-скоро бих ти препоръчал обиколката на Сатурн. Всички страшно я харесват, а и цената е почти същата.

Аха. Нищо повече от прах в очите, за да се раздуе повечко цената. Игра на котка и мишка.

— Но аз не се интересувам от Сатурн — прекъсна го с решителен тон Куейд. — Аз искам спомени от Марс.

Маклейн с мъка прикриваше объркването си от неочаквания поврат.

— Добре, добре, щом искаш Марс, ще го имаш. Един момент, нека само да… — той затрака по клавиатурата на компютъра и на екрана се появиха няколко цифри. — Добре… основния пакет спомени от Марс струва само 894 кредита. Това включва двуседмични спомени, изпипани до най-малката подробност — той вдигна поглед. — За по-дълго пътуване цените ни са значително по-високи, защото имплантирането изисква някои допълнителни процедури.

Отново познатата вече игра на котка и мишка.

— Мисля, че едно обикновено двуседмично пътуване ще свърши работа — всъщност би предпочел да е истинско, но и в най-евтиния си вариант такова пътешествие не бе по джоба му.

Маклейн го погледна с изражение на търговец, изправен пред упорито, своенравно и невежо желание на свой клиент.

— Дъг, нито едно от нашите пътувания не може да се нарече обикновенно. Стараем се да задоволим и най-капризните желания на нашите клиенти.

Ама и него си го биваше! Очевидно това бе поредната артилерийска подготовка за офанзива на ценовия фронт.

— Е, добре, какво предлагате по време на пътуването?

Заплувал най-сетне в свои води, мъжът срещу него запретна мислено ръкави. — Първо и най-важно, Дъг. Щом си се обърнал към „СПОМЕНИ“, знай, че всичко което се предлага е първа класа. Единична кабина на Космическата совалка. Настаняване в луксозен апартамент в хотел „Хилтън“. Плюс посещение на най-важните туристически обекти — връх Олимп, каналите, Винъсвил… — той разтвори уста в широка усмивка. — С една дума, каквото поискаш, това ще си спомниш.

— И как всъщност ще изглежда всичко това? — Куейд беше чувал за екзотичния Винъсвил, едно от най-популярните средища на отрепки и престъпни елементи в цялата Слънчева система. Съмняваше се, че там би могъл да срещне жената от сънищата.

— По-истинско от всичко в главата ти.

— Да, естествено — Куейд дори не си направи труда да прикрие скептичното си отношение.

— Повярвай ми, Дъг — няма да можеш да откриеш каквато и да било разлика. В противен случай ще получиш обратно парите си. Освен това, трябва да знаеш, че осигуряваме и веществени доказателства — билети, пощенски картички до приятелите, снимки от пътуването, сувенири и какво ли не още. Цялата работа е изпипана в детайли за да подкрепи спомените ти. Гарантираме, че…

— Чух, че някакъв човек бил лоботомиран — прекъсна го Куейд. — И на него ли му върнахте парите?

Маклейн с мъка се сдържа да не подскочи.

— Това е стара история, Дъг. В наши дни пътуването с корпорация „СПОМЕНИ“ е по-безопасно, отколкото да се качиш на истинска ракета. Погледни само статистиката — на монитора пред Куейд се занизаха статистически таблици и разноцветни графики. Масираната атака от разнопосочна информация, подадена за изключително кратък период от време, целеше само едно — да обърка клиента и същевременно да го убеди в абсолютната безвредност на предлагания метод. — Е, какво ще кажеш?

Ето че пак го притискаха да вземе решение! Но Куейд нямаше никакво желание да го дърпат за ръчичка.

— Не съм съвсем сигурен. Ако се съглася на имплантация, сигурно никога няма да мога да отида наистина.

— Дъг, искаш ли да говорим честно? — запита го съучастнически Маклейн като се наведе над бюрото.

„Това какво значи, че досега си ме лъгал ли?“ — помисли си Куейд, стараейки се да прикрие тази мисъл. Беше заинтригуван — какъв ли ще бъде следващия търговски трик?

— Ти си строителен работник, така ли е? — продължи Маклейн.

— Е, и? — отвърна Куейд, но си помисли, че този път го водеха в погрешна посока.

— Е, как тогава мислиш, че ще отидеш на Марс? Като се пишеш доброволец? — Маклейн направи гримаса на отвращение. — Отвори си очите, приятелю. Твоят единствен шанс, това е корпорация „СПОМЕНИ“. Освен ако не искаш да си останеш вкъщи и да гледаш телевизия.

Макар и малко невежливо, за съжаление беше точно така. Без съмнение, това бе единствения приемлив начин за човек с неговото положение — строителен работник, специалист по разчистване на строителни площадки, или казано накратко — разрушител.

Преди отново да го обхванат съмнения, Маклейн се изправи, наведе си над него и сложи ръка на рамото му.

— Освен това, помисли си каква досада всъщност би било истинското пътуване — изгубен багаж, лошо време, евтини хотелски стаи. А при нас, в „СПОМЕНИ“, всичко е перфектно.

Тук вече Маклейн отбеляза успех. Куейд бе запознат с подобни проблеми и най-малко би искал да ги срещне при пътуването си до Марс!

— Съгласен съм. Да си призная честно, да отида на Марс е моя отколешна мечта, дори бих казал — цел на живота и просто не знам какво ще стане, ако не успея. Така че, струва ми се, ще трябва да приема предложението.

— Не бива да го правиш по такъв начин — посъветва го Маклейн. — Ти не се примиряваш с някаква второкачествена възможност. В действителност — второкачествена възможност биха били твоите спомени от едно действително пътуване — неясни, нерядко объркани, с пропуски, противоречия и какво ли не още.

Отново успех за Маклейн. И наистина — какво значение би имало всичко това за него след като се завърне от истинското пътуване? Всичко, което ще му остане тогава ще са имено спомените плюс огромната дупка в банковата сметка. Тук поне му гарантираха спомени с добро качество. И въпреки това — чувстваше, че го изгаря съмнение.

— Но след като си спомням, че съм бил във вашия офис, аз ще знам че спомените ми за пътуването до Марс в действителност са фалшиви, нали така? Искам да кажа…

— Дъг, повярвай ми, ти няма да си спомняш нито мен, нито идването ти в този офис. Още повече — въобще няма да знаеш за съществуването на нашата корпорация. И това е част от сделката. Никакви противоречия, всичко ще бъде направено така, сякаш наистина току-що се връщаш от Марс.

Куейд почувства, че е сразен.

— Добре, избирам двуседмичното пътешествие…

— И няма да съжаляваш — прекъсна го прочувствено Маклейн. Той натисна няколко копчета на клавиатурата. — А сега, докато попълниш съответните формуляри, ще те запозная с някои допълнителни възможности.

Куейд се зае да попълва формуляра, който предлагаше безброй и най-разнообразни допълнителни услуги — какъв да бъде цветът на дрехите, или пък характеристика на желаната компаньонка. Накрая му омръзнаха тези безкрайни въпроси и той натисна раздразнено клавиша за въвеждане.

— Един последен въпрос — побърза да се намеси Маклейн. — Кажи ми, кое е еднаквото при всички отпуски.

— Предавам се — отвърна Куейд, на когото никак не му беше до гатанки.

— Ти. Ти си това, което го има винаги — той направи ефектна пауза. — Където и да отидеш, каквото и да правиш — главното си винаги ти. Добрият стар приятел — той се усмихна загадъчно. — Та това, което искам да ти предложа, Дъг, е да си вземеш ваканция от самия себе си. Това е една от последните ни разработки. Нарича се „его-пътуване“.

Предложението му се стори глупаво.

— Не ме интересува.

Но Маклейн не се отказваше така лесно.

— Ще ти хареса, повярвай ми — той се изпъна, сякаш се готвеше за някакво специално разкритие. — Ще ти предложим богат избор от алтернативни самоличности за времето на пътуване.

Все още предложението му се струваше глупаво. Какъв смисъл имаше да предприема пътуване — или, по-точно да си спомня за пътуване — което е направил някой друг?

Маклейн вече бе пуснал списък с предложения на монитора:

А-14 ПЛЕЙБОЙ МИЛИОНЕР

А-15 ИЗВЕСТЕН СПОРТИСТ

А-16 ИНДУСТРИАЛЕН МАГНАТ

А-17 ТАЕН АГЕНТ

— Помисли си, Дъг, няма ли да ти е по-интересно, ако вместо обикновен турист, отидеш на Марс като плейбой, спортист или…

Макар и все още обхванат от съмнения, Куейд бе заинтригуван.

— Таен агент ли? И колко струва това?

— Нека да ти обясня, Дъг. Това е като филм, в който ти си главния герой. Смразяващи кръвта приключения, напрежение, преследвания, лъжлива самоличност! Ще бъдеш дълбоко законспириран шпионин от висша класа, изпратен на най-важната си мисия… — той спря за миг.

— Продължавай — окуражи го Куейд.

Маклейн се отпусна назад.

— Не искам да ти развалям удоволствието, Дъг. Единственото, което мога да ти кажа е, че накрая ще избиеш лошите и ще спасиш момичето на твоите мечти и планетата от гибел — той се усмихна с победна усмивка. — Е, какво ще кажеш, нима всичко това може да струва само триста кредита?

Куейд се усмихна неохотно. Най-накрая се бе хванал на въдицата на Маклейн.