Пиърс Антъни
Зов за завръщане (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
РАБОТАТА

Куейд се озова сред потока забързани минувачи, който бе наблюдавал от своя прозорец. Без някаква конкретна причина, той ужасно мразеше тези претъпкани поточни ленти. Може би защото сънят за Марс събуждаше в него жажда по откритите простори, където дори един единствен човек има своето значение, особено щом става дума за красива жена облечена в скафандър. Тук той бе в непосредствен и доста неприятен контакт с дишащите и смърдящи човешки маси, въздухът имаше тежък, индустриален дъх и бе доста беден на кислород и доста богат на вредни съставки, независимо от твърденията на местните реклами. Марс поне бе чист, там нямаше нищо друго освен червен пясък и скали. На Марс можеш да протегнеш ръце без да се притесняваш, че ще бръкнеш в носа на човека до теб.

Той се спусна с дългия ескалатор, който в този час пик приличаше по-скоро на водопад от глави, гърбове и рамене, които се плъзгаха към долните нива на подземната станция. Някъде напред потокът се разделяше надве, за да заобиколи един уличен музикант. Куейд се усмихна, поразвеселен от факта, че в гъстата, бездушна тълпа, някой настоява за свое място и специално внимание. Той се спря и пъхна кредитната си карта в джобната кредит-каса на инвалида. За миг на екрана се изписа сумата, която Куейд му преведе и после тълпата го увлече по-нататък.

С приближаване на проверовъчния пункт блъсканицата се увеличи. Тълпата се сви до тънка опашка, за да се прецеди през тесния коридор между масивните рентгенови екрани. Всяка сутрин това пъхане в гърлото на бутилка му костваше загуба на време, но нищо не можеше да се направи. Напоследък престъпността в района на транспортната система се бе увеличила многократно и мерките за сигурност бяха едно досадно, но необходимо ежедневие. Пък и Куейд предпочиташе това пред много вероятната перспектива да бъде ограбен и застрелян от някой психопат, или да стане заложник на някоя култово-революционна групировка. В метрото се забраняваше да се внасят едри метални или пластмасови предмети и това донякъде бе понамалило опасността от въоръжени инциденти.

Докато чакаше да му дойде реда за проверка, Куейд зяпаше с празен поглед към екраните. Всеки от минаващите губеше плът, кръв и дрехи и се превръщаше в крачещ скелет, след което излизайки от екранния коридор отново се връщаше към човешката си форма. Той проследи една красива млада жена и се взря в екрана, след като изчезна зад него, но всичко което зърна бе рентгенов образ на костната й система, а не както вероятно се бе надявал подсъзнателно — голото й тяло. Всъщност тази надежда не беше отвчера — от първия ден на появата на екраните той все чакаше да стане някоя авария и лъчението да намалее до степен на екрана да се виждат само голи, лишени от дрехи тела. За съжаление до момента екраните или работеха, или при повреда изключваха напълно, без междинно положение. И все пак — скелетът й беше красив.

Дойде и неговия ред. Той се вмъкна в коридора, чувствайки се като стриптизьор на сцена. На излизане се извърна и погледна към тълпата пред пункта — една млада жена го проследи със замислен поглед, облизвайки страстно устни. Без съмнение и тя се бе забавлявала също като него — с надежда да го зърне гол! Изведнъж му стана приятно. Явно и неговият скелет си го биваше.

Всъщност, какво го интересуваше що за мисли минават през главите на непознати жени? Имаше си красива и привлекателна съпруга и не по-малко привлекателна и екзотична измислена любовница от Марс. За какво му трябваха разни глупави флиртове? Но глупави или не — главата му бе пълна с тях. Може би това го развличаше от подтискащата действителност. Или пък беше израз на някакъв подсъзнателен стремеж към пътешествия, приключения и еротични преживявания. Всичко друго, но не и този кучешки живот!

Той се прехвърли на следващия ескалатор и продължи да се спуска надолу към метрото. Ескалаторът беше поредния филтър, който целеше да задържи потока от пътници. И без това вагоните никога не успяваха да се справят с непрекъснато прииждащите тълпи. Така и така вече бе изпуснал първия влак, а следващия щеше да е чак след шест минути. Всъщност влаковете трябваше да минават на три минути, но по нареждане на някой жаден за икономии чиновник те се появяваха на шест, което би трябвало да цели общо снижаване на натоварването и износването на транспортната система. В края на краищата, контрата оставаше у пътниците, които срещу същото заплащане получаваха два пъти по-лошо обслужване. А също и у него — още един такъв филтър и неминуемо щеше да закъснее за работа, което означаваше и съответна глоба.

Влакът най-сетне се появи. Куейд се притисна напред, чувствайки се като риба в някаква чудовищна по размери консерва. Марс бе тъй далеч!

По стените бяха монтирани видеореклами, които ги засипваха с шумни хвалебствия за какво ли не. Пътниците бяха безпомощни пред безмилостно леещата се пропаганда. Куейд се опита да изключи от съзнанието си най-близкия крещящ екран, но в замяна трябваше да слуша брътвежите и астматичните похърквания на съседите около него, както и да се наслаждава на ароматите на телата им. Таксиметровият шофьор на екрана на видеорекламата извърна глава към невидимия си спътник. Под стандартната синя шофьорска шапка обаче надничаше лъскавото лице на манекен. Той се усмихна с механична усмивка и произнесе: „Благодаря ви, че се възползвахте от услугите на ТАКСИТА ДЖОНИ“! Надявам се, че пътувахте приятно — с това рекламата приключи и започна следващата. Куейд по инерция продължи да гледа.

На екрана, гол мъж се бе изтегнал до красива жена. По всичко изглеждаше, че или току-що са приключили със секса, или всеки момент ще започнат. Намираха се под стъклен похлупак на дъното на океана, наоколо плуваха красиви разноцветни риби. Куейд разбира се знаеше, че красивите риби обитават горните слоеве на океана и че си имат по-важна работа, отколкото да се пулят през стъклото към туристи, които не им обръщат никакво внимание. Пък и как да им обърнеш, когато до тебе се изтяга такова секси-парче! По дяволите, рекламата си е тяхна, те да му мислят. Глупаво е да се очаква логика от някаква си реклама.

"ВИЕ МЕЧТАЕТЕ ЗА ВАКАНЦИЯ НА МОРСКОТО ДЪНО… — прокънтя гласът на говорителя. Неизвестно защо, създателите на реклами смятаха, че колкото е по-силен звука, толкова по-надълбоко в душата на нещастния потребител ще проникне посланието. Куейд потръпна от отвращение и направи опит да се отдалечи от екрана, но обкръжаващите го пътници не направиха място. Очевидно и те се страхуваха да не оглушеят.

Следващия кадър разкри бедняшки апартамент от долните нива, доста по-лош от апартамента на Куейд, в който героят от предишната сцена бе отпуснал отчаяно глава пред купчина неплатени сметки. Имаше вид на човек, изгубил всякаква надежда в живота.

"… НО НЕ МОЖЕТЕ ДА СИ ПОЗВОЛИТЕ ТОЗИ ЛУКС? — прокънтя гласът на говорителя.

Куейд погледна заинтригуван. Ако само имаха достатъчно пари за да се преместят на Марс! Всъщност, вероятно това бе основната причина Лори да се съпротивлява — припечелените средства едва стигаха да посрещнат насъщните нужди. Просто не можеха да си помислят за каквото и да е пътуване. Да, вярно, на новите колонисти се отпускаше премия, но Куейд знаеше, че тя ще се стопи в потока от необходими покупки при преместването. Щом искаш да живееш на Марс и да не попадаш в мините, необходими са ти значителни спестявания. И тъй като основния доход в семейството идваше от нейната заплата, не му оставаше нищо друго освен да се примирява с всички нейни решения що се касае до финансови въпроси. Ако искаше да бъде честен докрай, трябваше да признае, че в това я бива. Но той беше по-скоро като този нещастен бедняк от рекламата — мечтаеше за далечната планета, но трябваше ден след ден да се изправя пред неумолимата реалност на тежкото ежедневие. Единственото, в което го превъзхождаше, бе че нещастника от рекламата живее в далеч по-долнопробно жилище от неговото.

На следващият кадър красива жена караше ски сред ято пърхащи пингвини. Спортният костюм се прилепваше плътно по стройното й тяло — имаше вид на човек от върховете, а и мястото на сцената говореше, че се намира на един от двата противоположни върха на планетата — южния полюс.

„ВИЕ ИСКАТЕ ДА ОТИДЕТЕ НА СКИ В АНТАРКТИДА…“

Отново същата жена, този път във вихъра на някакво напрегнато и трудно съвещание. Косите й бяха разчорлени, вече не изглеждаше нито красива, нито привлекателна. По-скоро уморена. Куейд познаваше доста чиновнички, които изглеждаха по същия начин.

„… НО СТЕ ЗАТРУПАНИ ОТ РАБОТА…“

Макар и с нежелание, Куейд се загледа в рекламата. Антарктида бе толкова далечна и недостъпна, почти като Марс…

„ВИЕ МЕЧТАЕТЕ ДА ПОКОРИТЕ МАРСИАНСКИТЕ ВЪРХОВЕ…“

Куейд подскочи. Вниманието му бе приковано от следващата картина. Група алпинисти изкачваха подобна на пирамида планина, досущ като тази от неговия сън. Нима и сега сънуваше? Възможно ли бе в съня му да попаднат и тези ежедневни дребни случки, или живееше в някакъв илюзорен свят? Не, това просто бе една реклама. Не Куейд, а дребничък човек с туристически на вид скафандър пълзеше нагоре по скалния масив.

В миг спортистът се превърна в кретащ нагоре по стълбата старец.

„… НО ВИЕ САМИЯТ СТЕ ПРЕХВЪРЛИЛИ БИЛОТО НА ВРЕМЕТО?“ На екрана отново се появи излъсканият образ на телевизионния говорител.

„ВРЕМЕ Е ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ С КОРПОРАЦИЯ СПОМЕНИ“ — продължи той. „КЪДЕТО ЩЕ МОЖЕТЕ ДА СИ КУПИТЕ СПОМЕНИ ЗА КОЕТО ИСКАТЕ ОТ ИЗБРОЕНИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ, ПО-ЕВТИНО, ПО-БЕЗОПАСНО И С ПО-ДОБРО КАЧЕСТВО, ОТ ТОВА, КОЕТО ВИ ПРЕДЛАГА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА“. На екрана се появи красив морски залез. Говорителят се поклащаше, удобно разположил се в едно старинно кресло, само на няколко метра над полюшващите се вълни. „НЕ ЧАКАЙТЕ ЖИВОТА ДА ВИ ПОДМИНЕ! СВЪРЖЕТЕ СЕ С КОРПОРАЦИЯ СПОМЕНИ — И ЩЕ ПОЛУЧИТЕ СПОМЕНИ ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ!“

Куейд гледаше като хипнотизиран, докато на екрана се изписваха дванадесет цифровите телефонни номера на корпорацията.

Изведнъж осъзна, че е страшно заинтригуван. Нощ след нощ, мечтано-красив сън нарушаваше душевното му равновесие. А не беше ли именно това стоката, която предлагаше корпорацията — спомен, мечта, сън. Но качествена ли бе тази стока? Усещаше, че се нуждае от промяна, да се откъсне от скучното сиво ежедневие. Дали това не бе начинът?

От екрана продължаваха да се сипят реклами — на интимно бельо, филтри за нос, бизнес предложения за възможни изгодни инвестиции и какво ли не още, но Куейд вече не ги забелязваше. Може би най-сетне бе открил начин да посети Марс!

Най-после пристигна на работната площадка. Не бе закъснял и веднага се зае за работа — за онова, в което го биваше. Наложеше ли се някъде да се събарят сгради — той бе първият, когото повикваха. Никога не се уморяваше — гледаше на работата като на вид упражнение, възможност да поддържа прекрасното си тяло. Та нали това искаха от него Лори, а може би и въображаемата красавица от Марс?

Той поклати глава, за да прогони последната мисъл и да се съсредоточи върху непосредствените задачи. Бяха някъде към средата на работата по разчистване останките на един стар автозавод, който само замърсяваше околностите. Всъщност, проблемът за опазване чистотата на околната среда бе започнал да вълнува човечеството преди повече от петдесет години, но едва след като замърсяването стигна такова ниво, че хората започнаха да мрат като мухи правителството се зае с по-решителни мерки.

Вече никой не се занимаваше да „регулира“ и „модернизира“ познатите модели на двигатели с вътрешно горене, вместо това направо ги забраниха и на тяхно място се настаниха откритите преди много години безотпадни двигатели с водородно задвижване. Не без бой се дадоха производителите на коли, но бяха принудени да капитулират пред масираните атаки на обществеността и да се заемат с производството на екологично чисти автомобили. Вярно, в сравнение с общото ниво на замърсяване това изглеждаше като капка в морето, но както се казва — по-добре късно отколкото никога, а и все от някъде трябваше да се започне.

Конвейерни, високоскоростни, многопоточни и напълно механизирани и роботизирани фабрики бяха изградени на мястото на старите допотопни заводи за коли, а управлението им бе поверено на компютри. Но черните рани на миналото останаха на повърхността и именно Куейд бе един от хората, които бяха натоварени с премахването им. През тази сутрин му предстоеше да работи на входната магистрала към полуразрушената фабрика. Той бе погълнат от работата без да забелязва как минава времето.

Едно от предимствата на напрегнатата работа е че забравяш за проблемите на ежедневието и най-вече за разни глупави сънища. Куейд съсредоточи вниманието си върху непосредствените си задължения, сякаш се бе концентрирал върху централната секция на големия стенен екран, игнорирайки това, което става на множеството малки екрани. Имаше нещо особено приятно в това да преобразяваш повърхността на планетата, сякаш променяш облика на цялото общество, разрушаваш структурата, която те е превърнала в роб на тази планета. В края на краищата — тук вършеше нещо.

Ала опитите му се оказаха напразни — сънят отново се върна в него, с цялата си болезнена реалност. Колкото и да се мъчеше, не можеше да го прогони. Дали така ярки щяха да бъдат спомените на корпорацията?

— Ей, Хари — извика той над шума на пневматичния чук. Хари беше негов колега от групата, възпълен мъж на средна възраст с бирено коремче и бруклински акцент. От няколко години работеха заедно и Куейд намираше компанията му за поносима, дори приятна. — Чувал ли си нещо за „СПОМЕНИ“?

— „СПОМЕНИ“ ли? — извика в отговор Хари. Той поклати учуден глава и от косите му се посипа мазилка. Очевидно не разбра за какво става дума.

— Тия дето продават спомени! — обясни му Куейд.

Хари изглежда най-сетне схвана за какво става дума.

— А, да — отвърна той и наду клаксона. После спря пневматичния чук и извика: — Ти да не си решил да ходиш при тях?

Куейд реши също да си почине и се подпря на своя чук, оставяйки го да свисти на празни обороти.

— Ами не знам — отвърна той и изтупа прахоляка от ръкавиците си. — Може и да съм решил.

— Я по-добре се откажи — посъветва го Хари.

Куейд остана изненадан от този отговор. Изглежда Хари знаеше нещо за тази корпорация „СПОМЕНИ“, нещо което не се съобщаваше в рекламата.

— И защо да се откажа? — попита го Куейд. Каквото и да се криеше тук, той искаше да го узнае.

Хари се наклони към него и сниши глас:

— Един мой приятел реши да опита от „специалните предложения“. За малко да го лоботомират.

Ледени тръпки преминаха по кожата на Куейд.

— Без майтап… — промърмори объркано той и се почеса по челото.

Хари го потупа по рамото и стисна с две ръце чука.

— Не си играй с мозъка си, приятелю. Не си заслужава риска — той натисна ръчката и пневматичния чук изрева. Куейд подпали своя и се зае за работа. От главата му не излизаха последните думи на Хари. Съветът сигурно си го биваше. Само глупак не би го послушал.

Но веднага след края на работния ден той потърси уличен телефон. Отвори указателя и плъзна пръст по дългия списък с телефонни номера на различни фирми. Не след дълго пръстът му се спря на телефона на корпорация „СПОМЕНИ“. Все още не бе решил какво да прави, но смяташе да събере допълнителна информация. Може и да беше глупаво, но му се струваше, че това е единствения начин да се справи с преследващия го сън.