Пиърс Антъни
Зов за завръщане (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ПРЕДАТЕЛСТВОТО

Ето че бе научил толкова много и все пак му се струваше недостатъчно. Усещаше, че зад всичко се крие някаква страшна заплаха, но не знаеше в какво точно се състои тази заплаха. Дали хората на Кохаген са го заловили докато е бил в комплекса? Ако е така, то каква част от наученото им е разкрил? Но’уиняните бяха открили пред онова, което те искаха да узнае, но той все още си оставаше Дъглас Куейд, спомените от предишния му живот лежаха непокътнати и недосегаеми под плътната завеса на поставения имплантат.

Макар и подсъзнателно, той усещаше, че Кохаген не е успял да изтръгне от него истината за комплекса. Дали и зад това не се криеше ръката на извънземните — Кохаген при всички случаи не беше подходящия човек, той по-скоро би разрушил реактора, отколкото да позволи активирането му. Сигурно в Агенцията са мислели, че като въведат имплантата ще се доберат по-лесно до наученото. След това са се натъкнали на бариерата, оставена от пришълците, бариера, която не са успели да преодолеят. Но щом не бива да предава тази информация на Кохаген, тогава на кого да каже, от кой да поиска помощ?

Далеч под краката му блесна леден блок, изглежда неусетно се беше пренесъл в друга част на комплекса. Стотици отвори чернееха в леда и той приличаше на огромно по размери сито. Куейд погледна нагоре и видя, че над всеки един от отворите се спускаха масивни и дълги колони. Приличаха на огромни пръчки.

Пръчки. Пръчки, които се спускат в отворите за да инициират термоядрена реакция, да активират системата и да вдъхнат живот в целия този комплекс, в цялата верига от замислени промени, които…

Куато изглежда не бе успял да проследи онова, което ставаше в ума на Куейд, но’уиняните се бяха погрижили информацията да стигне само до него. Явно знаеха добре как да защитят информацията от нежелан телепатичен контрол, дори когато ставаше дума за послание, предадено след петдесет хиляди години! Вероятно по същия начин са успели да го запазят в тайна от Кохаген. Едва сега Куато започна да схваща за какво стана дума.

— Термоядрен реактор! — възкликна удивен той. — Енергия за създаване на цяла една атмосфера! — той присви очи и се вгледа внимателно в Куейд. — Мисли, Куейд! Как работи той?

Куейд се върна към наученото. Сега това бе далеч по-лесно, защото се касаеше за познание, съхранено в собствената му памет. Още в мига, в който насочи мисълта си натам той почувства онова странно, чуждо присъствие. Куейд затвори очи и отново си представи гигантското съоръжение. Той полетя над него, премина над бездната и се приближи към малката площадка, разположена на самия връх. Тясна пътечка водеше към стаята с командния пулт. Куейд се понесе натам.

Стените на стаята бяха покрити с електронни прибори, оттук се управляваше цялата неимоверно сложна система за задвижване на колоните. Самите колони бяха корозирали в горния си край, но това изглежда нямаше особено значение за функционалните им възможности — в противен случай но’уиняните щяха да вземат необходимите мерки. Най-важните елементи на системата бяха надеждно защитени от всякаква корозия.

Куейд знаеше как се включва системата. Въпросът беше дали може да довери това на Куато. Чувстваше че се колебае — не заради някакви подозрения към Куато, не, притесняваше го общата ситуация. Имаше нещо странно, нещо което продължаваше да го държи в напреежение и Куейд реши да не избързва докато не разбере какво е то.

— Там! — извика Куато. — Върни се… трябва да научим още… там.

Блестящо полукълбо, изпъстрено с най-разнообразни геометрични фигури, които биха могли да значат какво ли не, може би дори карта на космоса, се издигаше в средата на стаята. Отдолу се виждаха множество йероглифи, които не приличаха нито на шумерски, нито на египетски, нито от която и да било друга земна писменост. Написаното беше на езика на но’уиняните и Куейд би могъл да го преведе, но не искаше никой да научи какво точно означава. Усещането, че нещо не е наред продължаваше да го измъчва. Не в самия Куато, но…

— Приближи се — настояваше Куато. Вероятно и той бе видял странната скулптора, ала не можеше нито да прочете надписите, нито да разбере смисъла им.

В средата на блестящото полукълбо се виждаше странно познато релефно изображение — на човешка ръка.

Куато също видя ръката, но изглежда не можеше да разбере какъв смисъл се крие в нея.

— Как се активира реактора? — продължаваше да настоява той. — Съсредоточи се!

Куейд спря вниманието си на ръката и се приближи към нея. Усещаше че нещо го влече натам. И не само усещаше, вече знаеше…

Изведнъж ръката се разтърси. Над главата му се разнесе грохот. Куейд мигновено отвори очи, но грохотът продължаваше. Значи не беше свързан с видението.

От тавана на стаята се сипеше мазилка. Тънички цепнатини плъзнаха по стените и след това се разтвориха в по-широки пукнатини. Една от стените се пропука и изведнъж рухна под напора на огпомна механична къртица за прокопаване на тунели. Куейд скочи от стола и побягна към вратата, Джордж го последва като закопчаваше в движение ризата си. Един от бунтовниците отвори вратата и двамата попаднаха в бъркотията, която цареше в по-голямата зала.

Още една стоманена къртица изскочи през стената и помете налягалите по земята бунтовници. От образувания тунел нахлуха петдесетина войници и веднага откриха огън по вцепенените от изненада и ужас бунтовници. Землекопната машина невъзмутимо пресече залата и се впи в отсрещната стена, където бяха разположени погребалните ниши. Нови и нови войници нахлуваха от тунела. Няколко бунтовници се опитваха да окажат съпротива, но войниците отвърнаха с ураганен огън и ги принудиха да се предадат. Операцията явно беше старателно подготвена и войниците подскачаха като на тренировка.

— Къде е Куато? — извика бунтовникът, който бе отворил вратата. Стаята се разтърси от оглушителна експлозия и всички се хвърлиха на пода. Куейд помогна на Джордж да се изправи на крака и след това се извърна към бунтовника, но той беше мъртъв.

При тях дотичаха Мелина и Бени. Ризата на Джордж бе разкъсана от експлозията и двамата се втрещиха ужасени в сбръчканата глава на Куато. Време за обяснения нямаше.

— Насам! — извика Джордж. Той ги поведе през една тайна врата, от която се излизаше в тесен проход. Няколко войника се опитаха да им пресекат пътя, но Мелина ги покоси с пистолета. Бени и Куейд побързаха да сграбчат оръжията на убитите войници, след което се затичаха по коридора и последваха Джордж през серия от мрачни и зле осветени катакомби. Най-сетне стигнаха до един люк. Куейд остана отзад да пази, докато Джордж, Мелина и Бени се промъкнат през тясното отвърстие. Куейд мина последен и тъкмо затваряше люка, когато отново се разнесоха изстрели — този път зад гърба му!.

Той се обърна тъкмо на време за да види как Бени прострелва от упор сгърченото от болка тяло на Джордж. Кой би могъл да предположи, че предателят е сред тях? Вероятно само Куато, ако се бе постарал да надникне в мислите на Бени. Но погълнат изцяло от онова, което става в главата на Куейд, той бе пропуснал да забележи очевидното. Бени беше използвал Куейд като предпазен щит, за да се добере до Куато.

Преди още Куейд да успее да реагира Бени сграбчи Мелина и опря дуло в челото й.

— Не мърдай! — извика той. Куейд замръзна и Бени се ухили тържествуващо. — Моите поздравления, народе! Заведохте ме право при него.

Куейд сведе глава и огледа неподвижното тяло на Джордж, с надежда да открие и най-малкия белег на живот. Ако Куато успее макар и за последен път да удари Бени с телепатична вълна, ако успее да му отвлече вниманието само за миг, за Куейд този миг ще е напълно достатъчен, да…

— Забрави тая работа, приятелче — обади се Бени. — Свършиха дните на неговите велики предсказания.

Главата на Куато висеше безжизнено. Напълно неподвижна бе и главата на Джордж. Тялото също не даваше никакви признаци на живот.

Мелина не откъсваше от Бени изумен и невярващ поглед.

— Бени, та нали си мутант!

Устата на Бени се сгърчи в неприятна усмивка. Той вдигна изкуствената си ръка и показа скрития вътре предавател.

— Всъщност, това ми е по-скоро за свръзка. Ама и вие, момчета, как не се сетихте да ме претърсите. Дявол да го вземе, измамих дори самия Куато! Може и да е притежавал някои свръхестествени способности, както се твърдеше в мълвата, но иначе не беше кой знае колко умен, а и организацията ви не се оказа на нужната висота. Главата си залагам, че никой от вас не ще успее да се промъкне при Кохаген с такава лекота, с каквато аз се промъкнах във вашия лагер!

Куейд трябваше да признае, че е Бени е прав. Самият той бе забелязал, че бунтовниците не са особено бдителни. Изглежда прекалено много разчитаха на телепатичните способности на Куато и си бяха затворили очите пред една очевидна опасност, което беше ужасно глупаво от тяхна страна. Едва ли биха могли да бъдат наречени професионалисти, след това което се случи.

Но Бени беше истински професионалист. Той заговори отново с неприятен блясък в очите:

— Съжалявам, Мел. Но както вече ти казах, в къщи ме чакат пет гладни гърла.

— Пет? А какво стана с шестото? — попита Куейд.

Бени се ухили доволно.

— Абе, човек. Не разбираш ли, че се шегувам. Та аз дори не съм женен — внезапно гласът му стана заповеднически. — А сега си вдигнете шибаните ръце. По-бързо!

Каква драстична промяна — от величието на извънземните, към човешкото падение! Изглежда но’уиняните са били напълно прави в подозренията си, за достойнствата на зараждащата се човешка раса. И докато на власт са хора като Кохаген, тези подозрения ще бъдат напълно оправдани.

Куейд вдигна ръце. Като се прикриваше зад тялото на Мелина, Бени приближи към люка и го ритна с крак. Куейд внимателно следеше всяко негово движение, готов да се възползва от първата грешка, но Бени бе не по-малко предпазлив от него. А и в ръцете му беше Мелина — всеки опит за атака за нея означаваше смърт. Бени знаеше, че Куейд държи на нея. В края на краищата той беше с тях от самото начало на гонитбата.

В този момент до ушите на Куейд стигна слабо, мъчително хриптене. Идваше от устата на Куато. Той се наведе за да чуе по-добре какво му казва умиращия.

— Куейд…

— Назад, Куейд! — изрева предупредително Бени.

Куато заговори отново с мъка.

— Активирай реактора… освободи Марс — Бени стреля огън и Куейд отскочи назад. Няколко куршума се забиха право в челото на Куато. Мелина изпищя ужасено, но Бени й запуши устата. Куейд вдигна глава и видя пред себе си Рихтер, насочил към него автоматична пушка.

— Хайде, опитай се — каза Рихтер. — Моля те.

Куейд го гледаше с изпепеляваща омраза. Но беше безпомощен. Чувстваше, че вече няма сили, че е изгубил всякаква надежда — предателството на Бени, избиването на бунтовниците, смъртта на Куато — всичко това му дойде твърде много.

Двамата с Мелина бяха оковани, след което ги захвърлиха в една от землекопните машини.

— Съжалявам — каза й Куейд, като се мъчеше да надвика рева на машината. — Ако не бях аз, Бени никога нямаше да успее да се добере до Куато.

— Аз съм виновна! — прекъсна го Мелина. — Аз те заведох. В началото си помислих… уплаших се, че ти… ти си…

— Че аз съм предател — помогна й той. — Зная. Не помня почти нищо от предишния ни съвместен живот, но предполагам, че за мен това просто е била една задача. Когато полетях в бездната, изведнъж осъзнах че те обичам. Може би затова все тази картина се връщаше в сънищата ми. Тогава те видях за последен път. Предполагам, че Кохаген не е знаел нищо за това, или пък е смятал, че след имплантацията излишните спомени ще бъдат изтрити. И наистина, почти нищо не помня от предишния ми живот, но най-важното — любовта ми към теб е непокътната.

— И аз не можех да те забравя — рече тя. — Не знаех дали трябва да ти вярвам, но подсъзнателно…

— Имам чувството, че сме създадени един за друг, колкото и повърхностно да звучи това. Но знаеш ли, преди да ме заловят в шахтата, аз съм успял да науча доста важни неща. Не си спомням добре какво точно е станало, но помня посланието на извънземните.

— Кое?

— Посланието на но’уиняните. Това е могъща извънземна търговска цивилизация. Съоръжението е тяхна работа, построили са го преди много много години за нас. Ако разбира се дорастем до него. Което, както ми се струва, няма да стане скоро. Но… — той се сети за нещо друго и замълча за миг. — Да знаеш нещо повече за азотоводородната киселина?

Мелина сбърчи вежди, докато машината се друсаше по неравния път.

— Безцветна, отровна, силно експлозивна течност. Случи ми се веднъж да я подуша. Ужасно гадно нещо!

— Но какво ще стане ако се използва в планетен мащаб? Искам да кажа, ако бъдат освободени наведнъж хиляди тонове?

— Ще сме като в пъкъла! Защо?

— Пришълците — те смятат, че от нея може да се получи въздух. Искам да кажа, при взаимодействие с водата. Възнамеряват да стопят ледовете и след това да свържат двата компонента в неимоверна по размери реакция. Честно казано, не ми е много ясно как ще стане това — не съм химик. Виждаш ли някакъв смисъл в тази работа?

— И аз не разбирам от химия, но струва ми се, че подобна мисъл може да дойде само в главата на едно извънземно!

— Но ако разполагаме с невероятно сложен комплекс, създаден от една далеч по-развита от нашата цивилизация, тогава не би ли било възможно да се свържат в една обща реакция продуктите на азотоводородната киселина и водата за да се получи въздух? За разтопяване на ледовете ще се използва енергията на свръхмощен термоядрен реактор.

Тя поклати глава.

— Ще трябва да попитаме някой, който повече разбира от тези работи. Честно казано, всичко това ми звучи налудничаво.

Куейд въздъхна. Може би наистина беше налудничаво. Но така или иначе, то беше в ума му. Надяваше се, че извънземните знаят какво правят.

Машината излезе на повърхността и продължи. Сигурно ги отвеждаха при Кохаген. Куейд не очакваше срещата да е кой знае колко приятна.