Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Total Recall, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Корекция
- —Добавяне
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
РАЗКРИТИЕТО
Пред очите на Куейд се издигаше Пирамидалната планина, горда и недостъпна като Матерхорн. Куейд се носеше над нея, сякаш летеше в безтегловност.
— Влез вътре — обади се от някаква друга реалност гласът на Куато.
Куейд осъзна, че може да се движи на където си поиска. Той полетя към склона на планината и после — точно както в съня навлезе в шахтата, която се отваряше на върха. Шахтата се спускаше надолу и свършваше в стена, в която бе прокопан тесен тунел. Куейд се насочи към тунела, отвъд който се разкри познатата му бездна.
Не беше бездна, а неимоверна по размери подземна галерия, в чиято централна част се издигаше някакво странно метално съоръжение. Огромното съоръжение му беше познато от съня и същевременно му се стори различно. Сякаш под бездушното скеле се беше притаил живот, долавяше се някаква смътна и подсъзнателна готовност за действие, неясно и застинало очакване. Когато го видя предишния път, Куейд бе решил, че артефакта отдавна е загубил способността да върши онова, за което е бил предназначен. Но сега разбираше, че е сгрешил.
Куейд полетя към него. Масивни метални сводове като подпори на мост се извиваха надолу в мрака.
Той се насочи към централната част на странното съоръжение, където се виждаше цяла гора от корозирали метални колони.
Отново до слуха му стигна гласът на Куато.
— Това какво е? — попита той.
Куейд не отговори. А и нямаше нужда — Куато четеше мислите му. Въпросът по-скоро целеше да му насочи вниманието.
Той започна да се спуска надолу, надолу, както в съня. И когато отмина момента, в който съня свършваше…
Ръцете му, сякаш по собствена воля напипаха завързаното за пояса въже и го сграбчиха здраво. И веднага се дръпнаха нагоре, сякаш се мъчеха да забавят, да спрат падането. Куейд почувства, че всеки миг ръцете му ще изхвръкнат от ставите, под тежестта на собственото му тяло. Натоварването беше неимоверно, дори за далеч по-слабата гравитация на Марс. Куейд се залюля и после се блъсна в стената на шахтата. Сътресението се почувства през скафандъра и той за малко да загуби съзнание. Ръкавиците му се плъзнаха по въжето и той отново се понесе надолу. Знаеше, че не бива да се спуска толкова бързо, до дъното беше още далече.
Наложи си да стисне въжето, въпреки усилията, които това му костваше. Залюля се отново, после полетя към стената и… след това загуби съзнание.
Мрежа от комуникационни и търговски връзки се простира из цялата галактика. Скоростта на светлината налага своите ограничения и на двете, но цивилизациите, които гледаха отвъд тези ограничения с времето успяваха да ги преодолеят. Те изпращаха кораби-посланици към звездите макар да съзнаваха, че нито тяхното поколение, нито поколението на космонавтите, които политат с корабите ще доживее до среща с други цивилизации. Но въпреки това продължаваха да го правят, защото в това се състоеше изкуството да гледаш отвъд моментните затруднения. Изкуството на прогреса.
Погледнато от друга гледна точка, галактиката представляваше безброй разхвърляни из вакуума фрагменти космическа материя, които бавно се струпваха около черната дупка в центъра. А тя продължаваше ненаситно да поглъща всичко, което идваше към нея и постепенно от облак мрак се превръщаше в квазер, но с това апетитът й не намаляваше. За няколко билиона години тя загуби от мрачния си блясък, защото субстанцията около нея бе изтъняла и все пак си оставаше една невероятно сложна и перфектно функционираща система.
Хаузър дойде на себе си. Лежеше на дъното шахтата. Пред очите му все още беше видението на черната дупка в центъра на галактиката.
Той откачи въжето от колана. Нуждаеше се от свобода на действие, за да може да огледа наоколо. А после ще се изкачи обратно и…
И какво? Мелина го чу че пада. Сигурно вече е отишла да търси помощ. Нямаха връзка, а и той не знаеше от колко време лежи в безсъзнание. Какво ще стане сега с мисията…
Всъщност, в какво се състоеше мисията? Вече не можеше да си спомни. Чувстваше се объркан…
Постепенно всичко си идваше на мястото. Дошъл бе тук да научи повече за извънземния артефакт. Какво представлява, за какво би могъл да служи, кой го е оставил тук, всичко. Така че Мелина…
Мислите му се прескачаха объркани, но когато си спомни за Мелина, сякаш всичко се успокои. Той обича Мелина. Хаузър затвори очи и притисна ръка към челото си. Но как е позволил това да се случи с него? Та той е опитен професионалист, не някакъв уплашен начинаещ. Отначало само се преструваше че я обича, използваше я за да се промъкне в редовете на бунтовниците и успя, макар и да не стигна до самия Куато. Сега оставаше да изпълни втората част от предварително замисления план. А след това ще се завърне отново при Кохаген, в един свят на интриги, двойни игри и хладна пресметливост.
Но изглежда, че в края на краищата той самия бе изигран и то от собственото си сърце. От известно време усещаше, че губи контрол върху чувствата си, че в него се надига нещо ново, но така и не обърна внимание на тази назряваща промяна. Опита се да игнорира чувствата си. Но вече не можеше. Със своята храброст и целеустременост Мелина бе пронизала неговата ризница от цинизъм и бе събудила в него чувства, каквито никога преди това не бе изпитвал.
Да, той обича Мелина. Време беше да го признае пред себе си. И ако предателството спрямо бунтовниците би означавало да загуби и нея, то той не ще може да извърши това предателство. Вече не го интересуваше какво очаква от него Кохаген. Вършеше всичко в името на любовта си към нея.
Хаузър внимателно огледа чуждоземното съоръжение, чийто колони се издигаха в мрака над него. В тези прекарани в безсъзнание на дъното минути, сякаш бе надникнал в живота на онази странна цивилизация, от която бяха наследили това съоръжение, проследил бе полета на корабите из безкрайните простори, проникнал бе в тяхната философия, в умението да гледат отвъд трудностите. Може би тук се криеха и други тайни, които му предстои да научи? Спомените му бяха объркани, хронологията им — нарушена. Няколко пласта от имплантати се наслагваха в паметта му, въздействаха си, интерферираха се в синаптични вихри — как можеше да разбере кои от тях са истински? Трябва да насочи вниманието си към най-долния пласт, да изключи от съзнанието си онова, което още не се е случило, или тепърва предстои да се случи…
Хаузър пристъпи по тясна, изглежда прокарана не за човешки крака пътечка. Имаше груба повърхност, сякаш бе покрита с гласпапир и беше напукана от многобройни бразди. Приличаше на огромна перфокарта и докато пристъпваше по нея, Куейд трябваше да се навежда за да мине под други подобни пътечки. Внезапно тя изчезна в една дупка, за да се появи отново само няколко крачки по-нататък. Сякаш някой бе сгъвал този запис под прав ъгъл и после го бе изпънал отново, само че на по-долно ниво. Изглежда човешките представи за предаване на информация тук бяха неприложими.
Хаузър се спусна по хода на пътечката, твърдо решен да види къде ще го заведе тя. Рано или късно трябваше да стигне до нещо, което ще му помогне да разкрие смисъла на това гигантско съоръжение. Друг избор просто нямаше.
Пътечката сякаш се мъчеше да се отърве от него. Тя внезапно сви под прав ъгъл, продължи известно време по ниския таван, след това отново изви рязко и се заизкачва към върха на съоръжението. Ако това наистина бе пътека, то съществата, които са я използвали трябва да са имали крачета като на насекоми, за да могат да се катерят по стени и да висят от тавана. Или може би грешеше?
Макар и с голямо усилие, той успя най-сетне да се покатери на следващото ниво и продължи да следва пътечката. Пътят тук бе чист, само от време на време се налагаше да се сниши или да лази на четири крака. Хаузър стигна до извода, че създателите на съоръжението са имали ръст, на половина колкото човешкия. Освен това, както изглежда не са изпитвали никакъв страх от височината, защото понякога пътечката увисваше над бездната без никакви предпазни перила. Представата за летящи насекоми все повече се затвърждаваше в него, колкото и неприятна да му се струваше. Могат ли насекомите да строят? И защо им е трябвало да строят това съоръжение? За сушилня на уловената плячка?
Най-сетне Хаузър излезе на централната площадка, където се събираха множество подобни пътечки. В средата се издигаше масивна правоъгълна колона, покрита с някакви странни драсканици. Бяха най-различни — от правилни геометрични фигури до безсмислени на пръв поглед завъртулки.
Хаузър бавно я обиколи, като плъзна ръка по неравната повърхност. Много от фигурките напомняха мравки.
Мравки! Мравките могат да вървят по стени и тавани и имаха нисък ръст. Те строят мравуняци и могат да прокопават тунели в дърво. Живеят в доста добре организирани общества и дори воюват организирано по между си — подобно на човека. Дали извънземните не са приличали на мравки?
Изведнъж той съзря рисунка на човек. Спря се и се вгледа внимателно, убеден, че му се е сторило, че е приел желаемото за действително. Нямаше никакво съмнение, рисунката беше на човек — по-точно на жена. До нея имаше и рисунка на мъж. Фигурата на жената беше гола, със своите съвършени форми донякъде напомняше Мелина.
Мелина…
И все пак рисунките бяха дело на извънземните и както изглежда имаха някаква връзка с функцията на артефакта. Но какъв е техния смисъл? Какво изразяват?
Дали тяхното послание не е предназначено за хората?
Той се вгледа по-внимателно. Мъжът и жената гледаха някъде встрани, на лицето им беше изписан жив интерес. Хаузър проследи посоката, в която гледаха. Там, в самия край на кръглата платформа, се виждаше тясна ниша, с размери и очертания на човек.
Само по себе си, това вече му приличаше на покана. Какво ли ще се случи ако пристъпи в тази ниша? Може би нишата е клетка и Хаузър ще остане в нея докато се появят отново създателите на артефакта за да се порадват на уловения прекрасен екземпляр. А после да го подложат на изследванияза за да разберат какво е това Homo sapiens.
Но пришълците очевидно са познавали земната раса и сигурно са знаели как да си уловят екземпляр за изследване, ако имат нужда от такъв. Просто невероятно изглеждаше, че ще построят точно тук, на това място капан за хора.
Той погледна отново към рисунките на колоната. Дали това не бяха изображения на всички същества, с които са се срещали извънземните, при своите бродения из галактиката? По една двойка от всяко, както е било в Ноевия ковчег? Нещо като мемориал, на който всеки който подадне в тази стая, ще може да се познае.
Но защо е необходимо това?
Той се вгледа внимателно в другите рисунки. Повечето бяха неразгадаеми, някои му се сториха смътно познати. Така например, имаше голямо изобилие от Чудовищата с Големи Очи, които години наред отразяваха от страниците на комиксите и киноекраните представата на човечеството за незнайните и страшни обитатели на други светове. Всички те гледаха с огромните си очи към… други ниши, по всичко изглежда предназначени за такива същества.
Едно от съществата беше като кръстоска между гигантски паяк и малка змия. Сигурно и за него някъде имаше приготвено помещение.
След като на Земята не се срещаха подобни същества, нито пък доколкото му беше известно са я обитавали някога, то логично бе да се мисли, че те биха могли да стигнат дотук само след като са прекосили космическите простори. А същества стигнали до стадий да пътуват в космоса едва ли биха попаднали в подобен наивен на глед капан!
Изведнъж Хаузър вдигна глава. Комуникация! Сигурно това са комуникационни съоръжения, всяко едно пригодено за съответния вид. Нещо като телефонна централа, за да могат космическите пътешественици да се обадят у дома, или където им е било необходимо.
Можеше ли да им се довери, на тези древни създатели?
А какво ще загуби?
Хаузър се приближи към нишата, предназначена за хора, поколеба се за миг и после пристъпи вътре.
Заля го бледозелена светлина и нещо тихичко започна да потраква, сякаш се беше включил някакъв механизъм. След това…
Мрежа от комуникационни и търговски връзки се простира из цялата галактика…
Ето значи откъде си спомня това! Някой го е оставил в него, като забравен запис. Но сега всичко си идваше на мястото. Той чуваше и виждаше, но не със своите органи за възприятие, а с ума си.
В далечния край на Галактиката, където силата на черната дупка почти не се усеща, космическият прах се завихря в спирали, от които се оформяха нови звезди. Край някои от тях се появяваха и планетни системи, а някои от планетите дори бяха пригодни за живот. Тези планети бяха перспективни за колонизиране, те биха могли да заемат мястото на онези, които изчезваха в централната част на Галактиката, поглъщани от вълната на хаоса. Опитът показваше, че „засяването“ с живот на тези планети може да ускори процеса на тяхното развитие многократно и бързо да включи нововъзникналите цивилизации в комуникационните и търговски мрежи. По такъв начин се поддържаше равновесието в Галактиката, цивилизациите от централните райони изчезваха в хаоса, но на тяхно място идваха нови, млади цивилизации, които продължаваха да поддържат мрежата. Биологичните и физиологични особености на тези нововъзникващи видове бяха без особено значение — от тях се искаше само да владеят добре космическите технологии и да ги използват правилно.
Една новосъздадена цивилизация обикновено достигаше търговски статус за няколко билиона години, стига разбира се да не бъде пометена от някой природен катаклизъм. Още няколко милиона години бяха необходими за да се измине пътя от първата поява на разумно съзнание до овладяване на междупланетното пътуване като основен метод за търговия и комуникация. И само още няколко хиляди години — за да се установи контакт с други галактически цивилизации — стига естествено в самото начало процесът да е бил заченат правилно. Шансът някоя „незасята“ цивилизация да достигне до подобен статус беше едно на десет, а повече от половината унищожаваха себе си и планетата още някъде по пътя към овладяване просторите на космоса. Много от останалите просто губеха интерес към космическото пътуване и оставаха в трагична изолация. Но при „посетите“ успеваемостта бе почти петдесет процента, в гените им беше заложена амбицията да успеят на всяка цена, въпреки неизменните опасности от войни, недостиг на ресурси, или факторите на случайността.
Но „засяването“ криеше и своите рискове. Макар и рядко, случваше се да бъдат „засети“ видове, които по закона на естествения отбор предварително са обречени на самоунищожение. Цивилизации от такъв тип нерядко заплашваха да използват своите напреднали технологии не за общуване, а за унищожение на други обитатели на Галактиката. Тези цивилизации-плевели предпочитаха да използват насилствени методи за контакт, вместо нормалните търговски комуникационни средства. Хаос вещаеше появата им в космоса, подобен на онзи, който цари на тяхната родна планета и най-често такива цивилизации завършвали с с галактически конфликт и разрушение.
„Така е“ — замисли се Хаузър и в същия миг потокът от информация спря, за да му даде възможност да асимилира наученото, да го пречупи през собствените си представи. „Дай на някое дете пистолет и току виж то започне да стреля по другите деца.“ В това си имаше своя логика.
Ето защо се налагаше да се вземат предпазни мерки и то такива, каквито ще имат ефект. Една подобна предпазна мярка бе да се изчака съответния вид сам да узрее за междупланетно пътешествие и едва тогава да бъде „засят“ с космически разум — тоест споменатия вид трябва да докаже че е в състояние да определя своето развитие и да се справя със заложените в самата природа на това развитие противоречия. Друга предпазна мярка бе да се прикрие истинската същност на „засяването“ за да не може „засетия“ вид да се възползва от това предимство. Третата предпазна мярка не бе уточнена.
От няколко хиляди до няколко милиона години бяха необходими на „засятата“ цивилизация да достигне желаното ниво. Тоест, напълно възможно бе извършителите на това засяване и дори цялата сложна космическа мрежа да е изчезнала до момента, когато „засетите“ цивилизации достигнат необходимия за търговия и общуване стадий. Самият процес на „засяване“ също бе необратим. Изключена беше всякаква възможност за допълнителни корекции. Толкова по-важно и отговорно оставаше първоначалното решение.
Хаузър отново се замисли. Да, човек трябва да помисли за последствията, преди да даде пистолета в ръцете на детето! Особено, ако знае, че след това не ще има възможност да си го върне обратно. Най-добре ще е да го постави на по-висок рафт, за да може детето да го стигне едва на определена възраст, или пък да го замаскира така, че детето да не му обърне внимание. Едва когато порасне и е в състояние да осъзнае смисъла на оръжието, а също и моралните аспекти на неговата употреба, едва тогава ще има право да го притежава.
Макар и не съвсем точна, тази аналогия му се струваше подходяща. Човечеството, до известна степен все още се намираше в своята детска възраст и както изглежда артефакта е невероятно сложно и построено с неимоверен размах извънземно съоръжение. За какво би могло да послужи това съоръжение? Очевидно това не беше космически кораб, макар и това предположение да не беше съвсем невъзможно.
Човечеството бе изпълнило първото условие — то вече познаваше междупланетните пътешествия. Ако успее да разбере за какво служи артефакта, това може би ще е второто условие. И тогава ще остане само третото. Неуточнено? Какво ли би могло да значи това? Че е различно за различните видове? Може би ще успее да разбере по-късно, след като се справи с непосредствено предстоящата задача.
Той се отпусна и остави потока от информация да тече свободно през него. Всеки момент щеше да разбере защо е попаднал тук и още от сега беше ясно, че причината ще надмине всичко, което би могло да роди неговото въображение!
Обичайния курс за развитие на търговска цивилизация минаваше през няколко степени — развитие в рамките на планетата, развитие в рамките на планетната система, „засяване“, разширяване на търговските връзки в галактически мащаб, „засяване“ на нови перспективни раси и накрая оттегляне от цялостния процес, когато цивилизацията бъде всмукана от центростремителните сили на Галактиката. Процесът разбира се не беше унифициран — той търпеше промени както във времето, така и с различните участници в него. Несъмнено, всеки вид можеше да оцелее като колонизира планети далеч от настъпващия хаос и много го правеха. Но в преобладаващото мнозинство, видовете отмираха заедно със смъртта на тяхната система, оставяйки процеса да бъде продължен от по-младите цивилизации.
Една от тези търговски цивилизации беше и но’уи. Но’уиняните се славеха като специалисти по „засяването“ и имаха успехи с не един и два перспективни вида. Особено добри бяха в изграждането на големи по обем конструкции, изключително добре боравеха с химичните процеси. Умението да извършват солиден предварителен анализ и изключително напредналата им технология позволяваха да „засяват“ с много висок процент на успеваемост. Ето защо на тях обикновено се падаха най-трудните задачи.
Настоящата задача беше от трудните. Предварителното изследване даде да се разбере, че става дума за топлокръвни, невладеещи телепатия, двуполови същества, които притежаваха необичайна агресивност. Тези същества (настъпи пауза, необходима на Хаузър да осъзнае, че в случая става дума за човешката раса, защото името произнесено на езика на но’уиняните за него би било неразбираемо) бяха показали бърз напредък в развитието на собствената си планета, наречена „Земя“. Според преценката, те щяха да достигнат стадия на междупланетно пътуване в близките петдесет хиляди години. Но дори след евентуално „засяване“ шансът да се превърнат в галактическа раса, склонна към комуникации и търговия бе едва едно към три.
Хаузър подсвирна от изненада. Едно към три! Това означаваше, че според но’уиняните два пъти по-вероятно бе човечеството да се провали, отколкото да успее.
Но все пак хората бяха стигнали дотук и сега на Хаузър се бе паднало да разбере каква е функцията на това съоръжение. Успее ли, ще остане само треттото условие. Така че, може би шансът вече беше равен, или дори малко на тяхна страна.
Тук е Но’уи, информационният поток продължава. Пред очите му се появи гигантска по размери мравка, което потвърди по-ранните му предположения. Но’уиняните бяха шестокраки, топлокръвни, полу-телепати и двуполови, което по галактическите стандарти ги правеше далечни предшественици на човешката раса. Сякаш за да потвърди тази връзка, в потокът от информация беше подаден образ на по-далечни, нямащи нищо общо нито с хората нито с но’уиняните създания.
Съществото, което се появи пред очите му приличаше на огнедишаща медуза, снабдена с огромни щипки. Но това, което най-вече го правеше различно бе неговия разум. Съществото изведнъж забеляза Хаузър — и в същия миг той почувства че се задъхва, сърцето му загуби своя ритъм, а умът му сякаш бе разтегнат на хиляди мили в просторите на космоса, преди да се събере отново. Той побърза да се съгласи — но’уиняните наистина им се падаха едва ли не близки роднини, в сравнение с това чудовище!
Най-сетне се появиха и първите сведения за гигантското съоръжение. Виждаха се припкащи по тесните пътечки но’уиняни и наистина — краката им с лекота се прилепваха към неравната повърхност и те с еднаква бързина тичаха по стени или увисваха от тавана. Обикновено използваха не повече от три-четири крачета при движение, останалите изпълняваха други задачи. Някои носеха и монтираха различни странни уреди, други се занимаваха с изчисление и проектиране. Строежът приличаше по-скоро на мравуняк, кипящ от движение и въпреки това без никакви сблъсъци. Дали всички пътища бяха еднопосочни? Не, когато на пътечката се срещаха двама но’уиняни, единия просто преминаваше от долната страна, за да даде път на другия. Именно телепатията им позволяваше да поддържат постоянен контакт по между си и да избягват неприятни изненади.
Вниманието му бе привлечено върху един определен но’уи. Наричаше се — пауза, за да може Хаузър да възприеме непознатите за него понятия — К’ед, специалист в разрушаването на временно издигнати съоръжения, от които вече нямаше нужда, за да може отделните елементи да бъдат използвани за изграждането на нови съоръжения. К’ед използваше уред, който разбиваше на прах метал и камък, този прах после се използваше при изграждането на нови съоръжения. К’ед беше мъжкар и то доста силен. Макар да работеше от скоро подобна работа, той беше експерт в разрушаването.
Хаузър се спря върху някои вътрешни мисли. Очевидно подавания материал бе редактиран съобразно неговата способност да възприема. В края на краищата но’уиняните бяха изучавали човечеството близо два милиона години. Всъщност по-точно бе да се каже от петдесет хиляди години — защото именно съвременния човек, а не онзи далечен прародител с вид на маймуна, беше завладял цялата повърхност на планетата и бе започнал да изучава околния свят. Всъщност, предположението беше изцяло негово, никой до този момент не бе изследвал възрастта на този необичаен комплекс, а дори и да го е правил, резултатите не бяха обявени. Всички изследвания, извършени от но’уиняните в процеса на развитие на човечеството бяха намерили своето място при изграждането на съоръжението. Но имаше и немалко детайли, които бяха нагаждани впоследствие и то при недостиг на информация. Така например, името, което му се подаваше в информационния поток — К’ед — беше по-скоро адаптация, или чуждоземен вариант на неговото собствено име, за да може да го възприеме по-лесно. И тук идваше въпросът — откъде тези древни извънземни ще знаят, че след много много години, в тяхното съоръжение ще попадне именно Дъглас Куейд Хаузър за да получи тази информация? Един от възможните отговори бе, че не са знаели, но са оставили телепатичен (или полу-телепатичен, разликата за него бе неясна, но след срещата с огнедишащата медуза някак изгуби желание да се задълбочава в подобни въпроси) компютър, програмиран да използва при предаването на информацията най-подходящата за възприемане форма. А това още веднъж потвърждаваше неимоверно високото ниво на но’уинянската цивилизация! Колко ли още свръхразвити като тази цивилизации се срещаха в обитаемия космос? Изключителни по рода си специалисти, за които човечеството е било само една от многото чакащи реда си да бъдат „засяти“ с разум цивилизации. Възможно ли бе самото човечество някога да достигне подобен етап на развитие? Изглежда но’уиняните са го смятали за напълно възможно, след като са се заели с тази задача. Дали още съществуваше тяхната цивилизация? Напълно възможно да са някъде из галактическите простори.
Хаузър почувства, че го завладява вълнение, дори благоговение. Как би желал да се срещне сега с но’уиняните. Знаеше, че това едва ли ще е възможно, те сигурно са на поне петдесет хиляди светлинни години оттук. Но стигаше му и тази задочна среща. Той прогони разсейващите го мисли и отново потъна в заливащата го информация.
К’ед в момента не се занимаваше с преките си задължения. Двамата с неговата компаньонка М’ла носеха тяхното яйце в люпилното за ритуалното отваряне. Всеки от тях при запознанството бе открил в другия черти, които му се струваха подходящи за унаследяване и това ги бе събрало. Сега предстоеше да разберат доколко прави са били в предположенията си.
Масата на яйцето беше около една четвърт от тази на М’ла и тя бе загубила доста сили и време докато го снесе, но така и трябваше да бъде. Имаше постоянна нужда от работна ръка. Двамата носеха яйцето на смени. Ако поколението им бъде признато за годно, то ще оправдае напълно положените усилия.
Люпилното отделение беше разположено в долната част на съоръжението, в най-защитената част. Да се носи тежкото яйце надолу по стръмно спускащите се пътеки бе доста трудно, възглавничките на крачетата им се плъзгаха по неравната повърхност и трябваше да полагат максимални усилия за да се задържат. За по-лесно прикрепваха яйцето към гърба си с помощта на леплива слюнка. Накрая се наложи да се спускат заедно, като всеки подкрепя един край от яйцето. К’ед вървеше отпред и придържаше с гърба си предната част на яйцето, а М’ла го следваше, прикрепила задния край на челото, между своите сензорни антени.
Докато се смъкнат на дъното и двамата бяха изтощени, но яйцето бе непокътнато. Ако се съди по вътрешните движения яйцето бе напълно готово за излюпване — дали поради сътресението при носене, или поради рязката промяна в атмосферното налягане тук долу.
Двамата родители занесоха своето яйце на кралицата-майка. Тя го докосна нежно с антена и изследва внимателно зараждащия се вътре разум. „Време е“ — съгласи се кралицата. Тъй като притежаваха полу-телепатични способности, но’уиняните можеха да предават само кратки и строго специфични мисли, за разлика от тях напълно телепатичните видове живееха в постоянен и пълен контакт по между си.
„Бихме искали да присъстваме“ — помисли К’ед.
Кралицата се наведе и вдигна тежкото яйце.
„Предполагам, запознати сте с факта, че в този регион едва едно от всеки три излюпвания е удачно?“
„Да“ — потвърдиха и двамата. Високото ниво на радиация водеше до значително зачестяване на случаите от неконтролирани мутации и така щеше да бъде докато не успеят да изградят защитен атмосферен слой. Дотогава, не им оставаше нищо друго освен да живеят дълбоко под повърхността. Независимо от това че се криеха в земята, продължаваше да се ражда увредено поколение. Така например К’ед вече беше опитал веднъж, с Л’ри, но поколението имаше явни белези на мутация и беше унищожено, а елементите му използвани за храна. Но този път, с М’ла, шансовете изглеждаха далеч по-благоприятни.
Отново се намеси Хаузър, с обърканите си мисли. Л’ри? Но това още не се е случило! Изглежда в случая се касаеше за адаптация на собствения му опит както от миналото така и от близкото бъдеще за да може да запомни и възприеме по-лесно имената и събитията, с които го запознаваха. За самия Хаузър, истинските имена вероятно щяха да звучат съвсем различно.
Чуждоземната програма продължаваше да бълва в мислите му своя поток от безценна информация. В сравнение с техниката за имплантация на спомени използвана от земната корпорация, тази на но’уиняните беше като триизмерен стереовизор сравнен с някой старомоден чернобял телевизор. Хаузър отново изпита възхищение.
„Тогава, разрешавам ви да присъствате“ — помисли кралицата. „Но можете само да възприемате, вашите послания ще бъдат блокирани.“
„Разбираме“ — те се отправиха към нишата за наблюдение. Знаеха добре защо ще бъдат блокирани техните послания — за да не се изкушат да подсказват при тестуването на новоизлюпеното.
Двамата се изправиха пред стената на нишата, зад която се намираше люпилнята. Яйцето вече беше внесено вътре и лекичко помръдваше, активизирано от телепатичния подтик на люпилката. Яйцето се залюля, после внезапно се пропука и през образувалия се отвор се показа новоизлюпеното, чието хлъзгаво покритие мигновено започна да съхне под лъчите на изкуственото микро-слънце, което заместваше слънцето от тяхната родна система. Но’уинянската слънчева система се намираше най-малко на сто хиляди светлинни години оттук и нито един от настоящите членове на експедицията не я бе виждал. Всички бяха далечни помотци на първите космонавти. Въпреки това тя си оставаше техен дом. Когато приключат със задачата на тази планета, може би след още сто хиляди години, техните далечни потомци ще могат да се върнат на родната планета. Такава беше заветната им мечта!
Новоизлюпеното беше мъжко и изглеждаше напълно здраво. Холографския преглед потвърди, че не се забелязват видими отклонения. К’ед почувства облекчението на М’ла, първото препятствие вече беше зад тях.
Но сега идваше критичния момент — момента на разпита. За допустими се считаха известни деформации във физическия строеж, но не и умствени разстройства от какъвто и да е характер.
„Какво си ти?“ — стигна до тях мисълта на кралицата.
Новоизлюпеното бавно кръжеше из стаята, като се стараеше да координира движението на своите шест крачета. То отговори незабавно — но’уиняните бяха надарени с генетична памет.
„Аз съм мъжки но’уинянин.“
„Каква е твоята мисия?“
„Да служа на моята раса.“
„Какво означава планетарна трансформация?“
За миг новоизлюпеното се поколеба и К’ед и М’ла се вцепениха. Дали техническите им познания не са били изгубени при кръстоската?
„Това е адаптацията на една враждебна планета към една по-съвместима фаза.“
К’ед и М’ла отново въздъхнаха облекчено.
„Ако разполагаш с необходимите количества азотоводородна киселина и вода по какъв начин ще създадеш атмосфера, която да съдържа приблизително три-четвърти азот и една четвърт кислород?“
Отново настъпи пауза. Тук вече не ставаше дума само за технически познания, но и за умението тези познания да бъдат приложени в практиката. Именно решаването на подобни задачи ще позволи да бъдат преценени умствените способности на новоизлюпеното.
„Разрешен ли е един въпрос?“
„Да.“
„Съществуват ли условия за термоядрена реакция?“
Малкото се справяше чудесно!
„Съществуват.“
„В такъв случай, ще започна с иницииране на контролирана термоядрена реакция — стигнаха до тях първите грижливо премерени мисли на новоизлюпеното. Получената от тази реакция енергия ще използвам за да отделя на съставящите я компоненти азотоводородната киселина — една трета водород и две трети азот. По такъв начин ще разполагам с по три части водород и азот и една част кислород. След това, отново с помощта на термоядрената реакция ще получа от водорода хелий, а съотношението на азота и кислорода ще остане непроменено. Останалия в излишък хелий може да бъде използван по-късно, при друга мисия.“
К’ед и М’ла изпълниха кратък танц на радостта! Той беше успял! Разбира се, отговорът беше даден в доста опростен вид, но какво повече би могло да се очаква от едно новоизлюпено, без никакъв опит от живота във Вселената? С времето ще научи всичко необходимо. Първите два етапа от изпита бяха приключили. Предстоеше последния, но и най-важния тест. Те се напрегнаха отново.
"Обясни тази концепция: (МЕТАФОРА)
Настъпи пауза, през която двамата родители усещаха, че напрежението расте.
Най-сетне антената на новороденото помръдна. След това тялото му се отпусна.
„Не съм в състояние.“
„Защо?“
„Представената концепция е чужда на моята природа.“
К’ед докосна щастлив антената на М’ла. Тяхното отроче беше преминало изпита успешно!
Двамата излязоха от нишата. Едва ли повече щяха да се срещнат с новоизлюпеното, освен ако по-късно то не бъде назначено на работа в района, в който работят и те. Но и двамата бяха горди от свършената работа — бяха създали един истински но’уинянин!
К’ед изведнъж си спомни за чуждата концепция. Какво ли означаваше това? И преди беше срещал нещо подобно, но така и не бе успял да разбере за какво става дума. Изглежда под това понятие се разбираше нещо, което не отговаря на първоначалната представа за него и въпреки това е именно такова. Но в това нямаше никакъв смисъл. Едно нещо или е, или не е. То не може да бъде изразено по какъвто и да било друг начин освен като физично сравнение или математично понятие. И въпреки това тази концепция беше широко разпространена в езика на хората и по всичко изглежда, че те я разбираха. Нищо чудно, като се има предвид примитивния стадий, на който се намираха — с течение на времето сигурно подобни безсмислени понятия ще изчезнат от техния речник. И тогава ще дойде зрелостта. Все пак притесняваше го факта, че същества по-примитивни от него са в състояние да схванат смисъла на концепция, неразбираема за нито един но’уинянин.
К’ед и М’ла вече можеха да се завърнат към своите преки задължения. Може би след време ще им позволят да извършат нова кръстоска — тяхната комбинация се бе оказала удачна. И двамата бяха доволни от това, че са успели да създадат здраво поколение в тази така враждебна за тях среда.
К’ед научи, че го прехвърлят на работа на повърхността. Наближаваше времето за трансформационния тест и се налагаха известни промени в ландшафта. М’ла оставаше на работа в лабораторията за генетично променени растения, които да могат да съществуват в безводните пясъци на тази сурова планета. И двамата ще трябва да носят скафандри, докато завърши проекта — атмосферата на планетата бе крайно разредена за да могат да живеят в нея. Всъщност, ще продължат да носят скафандрите и след появата на атмосфера — защото за тях тя ще е напълно чужда.
С това приключи историята на К’ед и М’ла и последваха картини от самия трансформационен тест. Започна създаването на изкуствена атмосфера по начина, описан от новоизлюпеното по време на изпита. Атмосферата беше богата на кислород и напълно пригодна за човек. На повърхността на планетата се появи вода, след това поникнаха специално пригодените растителни форми. Термоядрения реактор работеше с пълна тяга, за гориво се използваха материали докарани от всички краища на планетата, температурата на повърхността постепенно започна да се покачва и накрая бе фиксирана в допустимите за съществуване на растенията граници — между точките на кипене и на замръзване на водата.
Тестът приключи успешно — без съмнение хората ще могат да живеят на повърхността на тази планета, стига да успеят да активират подготвеното за работа съоръжение. След това но’уиняните изключиха съоръжението и планетата постепенно се възвърна към първоначалното си състояние, освен че водните канали бяха оставили след себе си дълбоки следи по повърхността. Растенията загинаха, а семената им бяха подготвени за разпръсване при активиране на системата, ако разбира се след много много години хората успеят да го направят. Самият акт на активиране беше съвсем прост и се състоеше в извършване на едно точно определено действие. Хаузър веднага бе запознат с това действие. Наистина, извършването му нямаше да е проблем.
Но откъде знаеха, че хората ще са подходящи за галактически търговци? Ами ако вместо това просто разрушат цялата тази сложна, пролежала десетки хиляди години инсталация?
Вместо отговор Хаузър видя трите възможни изхода от настоящата ситуация. Пред очите му се ширна марсианската червена пустиня, с озарената от ярка светлина Пирамидална планина, зад чийто стени се намираше огромния реактор, предназначен да затопли цяла една планета. Първият възможен изход бе съоръжението да бъде използвано за това, за което е създадено — тогава планетата ще бъде трансформирана в един напълно обитаем за човечеството свят, а хората ще получат толкова напреднала технология, че ще могат съвсем скоро след това да полетят из космическите простори и да заемат подобаващото им се място в редовете на галактическите търговци. Вторият изход бе човечеството да продължи по пътя си без чужда помощ, и евентуално да достигне този стадий след доста продължителен период на мъчително развитие. Имаше и още един вариант — реакторът да бъде разрушен и планетата да се превърне в Свръхнова.
След като приключи с информацията, програмата се обърна директно към него: „Иди и разкажи за видяното на твоите събратя, Д’глс К’ед и Х’ър. Нека знаят, че изборът остава за тях. Ние, но’уиняните прехвърляме тежестта във вашите ръце.“
Потокът от информация секна. Хаузър изведнъж откри, че все още е в нишата, която не беше нищо повече от съвсем тясно помещение с голи стени. Усещането за нечие невидимо присъствие беше изчезнало.
Той стоеше неподвижно, все още по впечатление на видяното. Разбираше добре, че получената информация ще трябва да се анализира дни, може би дори седмици, за да обърне внимание на всички аспекти и ще минат години докато успее да разбере всичко. Но най-важното вече го знаеше — за какво служи това гигантско съоръжение и по какъв начин се активира. А това бе напълно достатъчно за момента.
На каквито и каузи да е служил досега, те вече нямаха никакво значение. Сега той е емисарът на но’уиняните, човекът който ще доведе докрай започнатото от тях дело.