Пиърс Антъни
Зов за завръщане (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
БЯГСТВОТО

В една кола паркирана пред хотел „Хилтън“ чакаха Рихтер и Хелм. Рихтер доволно стискаше юмруци. Що се отнася до него, той беше готов незабавно да убие този мръсен копелдак, но кучката бе успяла да го хване жив, както им бе наредил Кохаген.

— Използвайте сервизния асансьор — каза Рихтер. — Ние ще ви посрещнем — Хелм вече излизаше от колата. Рихтер го последва след миг и двамата се затичаха към хотела.

 

Съзнанието на Куейд се проясняваше бавно и мъчително. Влачеха го по коридора към сервизния асансьор. До стената се бяха изправили двама посетители и един носач с багажа им и се правеха, че нищо не виждат. Трябва да е загубил съзнание за съвсем малко, но все пак достатъчно да се поуспокои болезнената агония в слабините му.

Подпряха го на стената докато чакат асансьора. Куейд се загледа в пода, безсилен да окаже каквато и да било съпротива. Очите му се спряха на нещо много красиво. Макар и с мъка, Куейд успя да фокусира зрението си и да установи, че гледа право в краката на Лори. Колко жалко, че сърцето й не бе в тон с това неповторимо тяло!

Куейд също така забеляза, че на единия си крак Лори носи калъф с нож. Без съмнение тя бе истинска професионалистка! Но как е могъл толкова време да си затваря очите пред този факт?

Вратите на асансьора безшумно се плъзнаха встрани. Отвътре избухна оглушителна стрелба.

Какво? Да не би да са решили да го застрелят? Той нищо не чувстваше.

В този момент, стоящия до него агент падна. На лицето му беше изписана изненада. Не Куейд — агента бяха застреляли. Но какво става, за Бога?

От асансьора излезе една жена. Краката й по нищо не отстъпваха на тези на Лори, освен това имаше пълна гръд, над която се спускаха прекрасни черни коси. Куейд вдигна поглед към лицето й. После застина изненадан. Това беше Мелина!

Мелина отскочи встрани и от дулото на пистолета й бликнаха пламъци. Тримата агенти, наобиколили Куейд бяха подкосени с невероятна точност и бързина. Нито един куршум не засегна Куейд. Или имаше невероятен късмет, или Мелина бе изкусен стрелец.

Лори се хвърли на пода, претърколи се и подсече с с крак Мелина. Пистолетът отлетя встрани. Лори сграбчи Мелина за косата и я дръпна с такава сила, че би могла да й строши врата. После нави косата й на ръката си и блъсна лицето й в стената. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Мелина спря да се съпротивлява. Куейд разбираше добре какво изпитва, беше му познато от преди малко.

Той с мъка се надигна, затиснат от труповете на избитите агенти. Макар и с оковани зад гърба ръце, успя да измъкне пистолет от нечия ръка. Значи агентите са били въоръжени, просто им е било наредено да не използват оръжието срещу Куейд. Поне този път.

Лори извади от калъфа дългия блестящ нож. Тя замахна, готова да го забие право в сърцето на Мелина. Но се спря за миг.

Мелина изглежда едва сега дойде на себе си. Тя зърна надвисналото над нея острие.

Точно това чакаше Лори. Несъмнено знаеше коя е Мелина — момичето от сънищата. Искаше съперничката й да види своя край. Може би искаше и Куейд да присъства на тази финална сцена. И това щеше да е най-страшната болка, която някога му е причинявала, по-страшна от всичко друго на света.

— Недей! — извика Куейд. Не молеше, по-скоро в гласа му се четеше предупреждение.

Лори извърна глава и видя, че Куейд я държи на мушката. Но също така видя, какво невероятно усилие му костваше това, с оковани ръце. Дали ще може да стреля точно, от тази неудобна позиция?

Поведението на Лори отново се промени, рязко както само тя умееше да го прави. Изглежда винаги знаеше как да напипа неговото слабо място!

— Дъг… ти няма да го направиш — тя дишаше развълнувано. — Няма да ми причиниш болка, нали, Дъг?

Пистолетът все така бе насочен към нея.

Лори свали ножа и събра умолително ръце.

— Бъди разумен, мили. Аз съм твоя жена.

Да, тук имаше право. Но това вече нямаше значение. Никакво значение. Пистолетът дори не трепна.

Сякаш незабелязано ножът в ръката й се извъртя в позиция за хвърляне. Куейд не се съмняваше в способността й да го прониже от такова разстояние. Сега той се бе превърнал в цел.

— Считай това за развод — рече с пресипнал глас Куейд.

Лори замахна, готова да запрати ножа.

Куейд натисна спусъка. Куршумът се заби право в челото й. Ножът тупна на пода. След него се свлече и Лори.

Може би щеше да я пусне да си върви, дори и след опита й да убие Мелина. Самата идея, че убива жена, му бе противна. Но тя бе разкрила истинската си същност пред него. По нищо не се отличаваше от другите главорези — брутална, кръвожадна и дори по-опасна, защото го криеше зад своята красота. Рано или късно — това трябваше да стане.

Мелина седна на пода и разтърси глава. Изглежда не бе очаквала, че друга жена ще й надвие в ръкопашна схватка.

— Това жена ти ли беше?

Куейд кимна. Най-сетне бе направил онова, което трябваше да направи много по-рано и въпреки това се чувстваше ужасно. Очевидно Лори не само не го е обичала, тя дори не го е харесвала. И той не я обичаше, но поне я харесваше. Тя едва ли би се поколебала да го убие, но за него решението бе неимоверно трудно.

— Каква кучка — каза Мелина.

Едно доста точно определение. Осем години — или шест седмици от живота си бе прекарал в съвместно съществуване с тази кучка. Но го болеше.

 

Рихтер блъскаше нетърпеливо с юмрук по бутона на сервизния асансьор. Най-сетне вратата се отвори. Двамата с Хелм скочиха вътре. Колко жалко, че Хаузър не се е опитал да избяга — тогава поне щяха да имат оправдание да го застрелят.

 

Мръщейки се от болка Мелина се наведе над трупа на Лори и затършува из дрехите й.

Куейд стоеше и я гледаше.

— Реши да се отбиеш насам през почивката ли? — запита иронично той. — Или ти свърши работния ден?

— Това е моята работа — отвърна тя.

— А, значи „Последно пристанище“ ти е хоби — чувстваше, че прекалява, но вече му бе омръзнало да се движи опипом в мрака.

— Това е моето прикритие — рече тя без да прекъсва обиска.

Без съмнение беше професионалистка, каквато бе и Лори. Готова бе на всичко за да прикрие истинската си мисия.

— Мислех, че не можеш да ме понасяш.

— Не можех — отвърна кратко Мелина. Тя най-сетне намери ключа от белезниците.

— И какво те накара да промениш мнението си? — попита спокойно той, сякаш бяха седнали да си побъбрят в ресторант, а не ги преследваха по петите опасни убийци.

— Щом Кохаген те иска мъртъв, това значи, че при теб всичко е наред.

Всъщност, точно този път Кохаген бе направил всичко възможно да го залови жив. Агентите, които дебнеха зад стената, са можели във всеки един момент от инсценировката с доктор Еджмар и Лори да го застрелят, но са чакали успешното й развитие. Куейд реши, че не си заслужава да говори за това. Логиката й почти по нищо не се отличаваше от неговата — щом толкова дълго отказваше да му гласува доверие и гледаше на него с подозрение, значи и с нея всичко е наред. С Лори беше тъкмо обратното и не само що се отнася до цвета на косите й. Понякога е по-лесно да прецениш дали някой ти е приятел, като видиш кои са му врагове.

— Значи мина насам за да се извиниш — попита я той.

— Куато иска да се срещне с теб — тя отключи белезниците. — Да тръгваме! — Мелина му помогна да се изправи и двамата се втурнаха по коридора.

В същия миг Рихтер и Хелм изхвърчаха от сервизния асансьор. Рихтер замръзна, при вида на проснатата на пода жена, с дупка в челото. Лицето му побледня от гняв и мъка. Последния път, когато я видя тя бе толкова топла, толкова жива, а сега…

„Не — помисли си той. — Не Лори. Не моята Лори!“ Тя бе най хубавото нещо в живота му. Умна, красива и страстна компаньонка в леглото. Не можеше да понесе мисълта, че никога вече няма да я прегърне, да види усмивката й, да чуе нежния й глас.

Но от пепелищата на мъката, вече се зараждаше страхотен гняв и жажда за мъст. Това е работа на Хаузър. Този гаден предател, този боклук! Сега вече смъртта нямаше да му се размине, пък дори и това да е последното, което ще стори Рихтер в своята кариера! Само да го пипне, ще му откъсне главата с голи ръце, ще…

Хелм го докосна по рамото и посочи с ръка. Рихтер вдигна глава и видя Куейд и Мелина да се отдалечават по коридора. Той изрева, вдигна пистолет и откри огън, като същевременно се затича след тях. Покрай ушите на Куейд засвириха куршуми.

Проклятие! Той знаеше, че някъде из хотела ще има още агенти, но не бе предполагал, че толкова лесно ще попаднат на Рихтер и Хелм. В този миг всяко едно колебание би могло да означава само смърт. Трябва да бягат и да бягат.

Пред тях се изправи врата с надпис „Изход“. Мелина сграбчи дръжката и я дръпна към себе си. Вратата не подаде.

— По дяволите! — изруга тя.

Двамата продължиха надолу по коридора, право към големия прозорец в дъното. Отвън се виждаше само червеното небе на Марс и прозрачния купол.

— Сега накъде? — попита Куейд като видя, че са в задънена улица.

— Скачаме! — отвърна кратко тя.

При други обстоятелства, Куейд вероятно би се поколебал, но изглежда все още бе замаян от болка и объркан от преследването. Сигурно и с нея бе така. Е, щом ще се скача, поне ще е с нея! Той си спомни съня…

Двамата се хвърлиха едновременно и с трясък прелетяха през прозореца. После се понесоха надолу и пред очите на Куейд като на бавна лента затрептяха нови, неизвестни досега събития от предишния му живот. Да, това, което знаеше наистина имаше значение за човечеството!

Куейд погледна надолу и видя само на пет метра под тях покрив. Мелина, изглежда го е знаела. Хотелът представляваше серия от тераси, построени покрай стената на купола.

Двамата се приземиха на покрива, претърколиха се и продължиха да бягат. Рихтер и Хелм се показаха на счупения прозорец и веднага откриха огън. Само след секунда Куейд и Мелина се криха зад ъгъла.

Зад гърба им се чу шум от падане. Рихтер и Хелм бяха скочили от прозореца. Преследването продължаваше!

Двамата заскачаха от покрив на покрив, като се стараеха да не се излагат на стрелбата на своите преследвачи. За щастие Рихтер и Хелм не бяха точни в стрелбата от движение и само губеха патрони.

Но не след дълго Куейд и Мелина отново се озоваха в безизходица — този път не бяха обкръжени от стени, а от пропасти. Сега накъде?

Мелина се затича с всичка сила към ръба. Куейд я последва объркан.

— Пак ли ще скачаме?

Изглежда, че бе така. Надяваше се, че тя все още знае какво прави. И в този миг видя купола отсреща. Той напъха бърза пистолета в колана. Жалко, че не успя да запази пластичния пистолет, великолепно и не толкова тежко оръжие.

Двамата стигнаха ръба, скочиха през бездната и се вкопчиха в скелето на купола срещу тях. И този път се бяха измъкнали!

Куейд с мъка се задържа и обърна поглед назад. В този миг Рихтер и Хелм стигнаха ръба на покрива. Рихтер вдигна пистолет, готов веднага да стреля, но Хелм отблъсна ръката му и куршумът се заби в покрива, на който стояха.

— Да не искаш да ни убиеш? — изкрещя Хелм.

Рихтер се извърна вбесен и стовари дръжката на пистолета върху главата на Хелм. После отново се прицели. Хелм упорито продължи да се бори с едрия, разгневен мъж.

— Ще пробиеш купола, не виждаш ли? — извика той и блъсна Рихтер.

Да, вярно, Куейд си спомни сцената на космопорта. Куршумът с лекота щеше да пробие купола зад тях, както го бе направил взрива в маската. Рихтер изглежда бе такъв глупак, че първо стреляше, а после мислеше. Нищо чудно, че загинаха толкова невинни хора. Но изглежда най-сетне бе дошъл на себе си, защото втори изстрел така и не последва.

— Между другото — изпъшка Куейд, сякаш двамата тренираха за забавление. — Чувала ли си за корпорация на име „СПОМЕНИ“?

— Дори работех като модел при тях. Защо?

— Просто се чудех — най-сетне нещата започнаха да се подреждат в главата му, макар иначе да цареше пълна бъркотия.

Куейд последва Мелина, която ловко се спускаше надолу по тръбите на скелето. Макар да приличаше на жена за удоволствия, сега се държеше като опитен акробат!

Куейд увисна на една тръба и в този миг пистолета му се измъкна от колана и полетя надолу. Куейд го проследи със съжаление, но нищо не можеше да се направи. Изглежда и Мелина бе загубила нейния някъде по пътя. Сега вече не разполагаха с никакво оръжие.

Междувременно Рихтер и Хелм се спускаха по пожарната стълба на хотела — далеч по лесен и кратък път. Двамата почти едновременно стигнаха земята и веднага се затичаха към тях.

Куейд се огледа. Нямаше къде да се скрият. Затърси трескаво изпадналия пистолет, но не можа да го види в плетеницата от тръби, които опасваха основата на купола, а и нямаше много време. Изглежда отново облаците се бяха сгъстили над тях!

Рихтер, който вече беше наблизо се спря, за да се прицели по-добре. На лицето му цъфтеше злобна усмивка. Очевидно нямаше никакво намерение да взима пленници.

Ненадейно иззад ъгъла се появи една кола и попречи на Рихтер и Хелм да стрелят, като застана между тях и бегълците.

Отвътре им се ухили с изгнилите си зъби таксиджията Бени.

— Искате ли да ви закарам? — попита той.

И двамата се хвърлиха през отворената врата и се претърколиха на седалката, докато колата вече се носеше с пълна газ по улицата.

— Карай в „Последно пристанище“! — извика задъхано Мелина. — Бързо!

Задното стъкло избухна и се разсипа на хиляди парчета. Куейд дръпна Мелина под себе си, за да я запази от летящите във всички посоки стъкла.

— Божичко! — извика Бени. — Вие май сте го закъсали, а? — той не вдигаше крак от газта.

Далеч зад тях Рихтер и Хелм най-сетне се качиха в колата си и се понесоха в бясно преследване.

Бени зави към главния тунел.

— Все на мен ли трябва да ми се случат такива работи? — завайка се той. — Дето имам шест гладни гърла вкъщи!

Бени навлезе с пълна газ в тунела, който се бе проточил през червената пустош. Мелина и Куейд се притиснаха в единия край. Куейд си помисли колко хубаво би било, ако това бе станало при други обстоятелства. Но тъй като не искаше да го разберат неправилно, той внимателно се отстрани.

В този тунел пътят не беше така равен. Колата подскачаше по пукнатините, светлините примигваха ритмично и гумите потракваха. Уу-ууф, уу-уф, уу-уф се чуваше да кънти в тунела. Странно, но това имаше успокояващ ефект.

— Бени, да имаш случайно пистолет? — попита Куейд.

— Под седалката, мой човек.

Куейд затършува под седалката и измъкна увит в омазнен парцал пистолет. Той разви парцала и огледа внимателно оръжието. Пистолетът беше едрокалибрен, в идеално състояние и при това зареден. Биваше си го този Бени!

Той погледна назад. Рихтер се беше надвесил от прозореца на преследващата ги кола. Проехтя изстрел. Огледалото за обратно виждане се пръсна. Рихтер очевидно стреляше доста точно, макар и от такова трудно положение.

Куейд вдигна пистолета, прицели се и стреля. Предното стъкло на колата зад тях избухна.

Колата се поднесе за миг, но Хелм не загуби контрол. Значи не бе успял да го уцели. Една ръка се протегна и започна да чупи останалите парчета от стъклото. Следващия изстрел дойде направо отвътре.

Единственото, което постигна бе че създаде по-добри условия на Рихтер да стреля по тях! Ако се съди по силата на изстрела, вътре разполагаха с нещо доста едрокалибрено. Какво ли им готвеше съдбата този път?

Рихтер стреля. Бронята на таксито отхвърча и се затъркаля с оглушително тракане. Нов изстрел и другата броня я последва. После страничния прозорец. Безсъмнение, Рихтер бе извадил от арсенала нещо по-тежко.

Куейд отвърна на огъня, но сега вече пистолета му не можеше да се мери с нарасналата огнева мощ на противника. Мъжете в задната кола се бяха привели и представляваха изключително трудна цел. Безсмислено беше да стреля по предните гуми на преследвачите — колата на Рихтер беше снабдена с широка и здрава броня. Едва ли дълго ще успеят да ги задържат, Рихтер изглежда разполагаше с цял топ…

Рихтер гръмна отново. Този път отхвърча покрива над главите им.

— По дяволите! — изруга Бени. — Още не съм я изплатил тая кола!

Но лошото изглежда тепърва предстоеше. На следващия завой Рихтер стреля и уцели гумата. Колата загуби контрол, претърколи се няколко пъти и остана да лежи в центъра на площад „Винъсвил“.

Куейд мигновено се ориентира в обстановката и започна да действа, ръководен по-скоро от дремещия в него за подобни случаи Хаузър. Още докато колата се премяташе той сграбчи Мелина и я притисна към себе си, за да я спаси от ударите. После, когато колата замря, той я дръпна и извика:

— Да се махаме! — двамата се изтърколиха през строшения преден прозорец. — Бързо! Бързо! — подканяше ги Куейд. Той се наведе да помогне на омотания в колана Бени.

— Боже мили! — вайкаше се Бени. — Сега ще ме гонят до дупка!

Тримата се втурнаха да бягат и тъкмо навреме. Колата на Рихтер изскочи от завоя и спря с оглушителен вой на спирачки. После двамата с Хелм изскочиха и обсипаха преобърнатата кола с дъжд от куршуми.