Пиърс Антъни
Зов за завръщане (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
МЕЛИНА

Куейд спря пред входа и огледа вътрешността. По всичко личеше, че това е някакъв долнопробен публичен дом за миньори. Наоколо кръстосваха полуразголени момичета, които замъкваха уловените клиенти нагоре по стълбите. Ако се съди по рекламата не биваше да се очаква нещо повече. Нито по-малко.

Куейд приседна на бара до няколко миньора. Един нафукан барман се приближи към него и зачака поръчката. Имаше едро тяло и грозно, покрито с белези лице — очевидно беше човек с положение и тежест в този престъпен бордей.

— Търся Мелина — рече Куейд.

На лицето на бармана се изписа подозрителност.

— Заета е в момента. Но Мери е свободна.

Мери, сексапилна проститутка с разкошни форми се появи сякаш отникъде и обгърна широките рамене на Куейд.

— Не съм свободна — каза тя с проточен глас. — Вече съм заета.

Куейд я погледна отблизо. Мери имаше три добре оформени гърди, които се полюшваха над съвсем прозрачния и специално ушит за целта сутиен. Сигурно на всеки друг, който си падаше по екстравагантни перверзии щеше да му се завърти главата при това изобилие! Но той си спомни за Лори и за измамното щастие, което имаше с нея. Сексът сега не бе най-важното.

— Благодаря. Ще почакам.

— Земен боклук — каза Мери. Друго не би могло и да се очаква от нея.

Тя се изпърдя и после величествено пое към следващия клиент. Виж, това вече бе неочаквано за Куейд. Изглежда нямаше достатъчен опит с подобни места.

Той отново насочи вниманието си към бармана. Протегна небрежно ръка и му подаде една червена банкнота.

Барманът изведнъж започна да се държи приятелски.

— Бедата е там, друже, че Мел е малко странна. Общо взето избягва да се среща с друг, освен с нейните най-близки почитатели.

Ако тази жена наистина може да си позволи подобно поведение в пропаднало място като това, тя трябва да е нещо много специално!

— Повикай я. Сигурен съм, че ще ме хареса.

Барманът го погледна объркано и след това с известна неохота, която още повече разпали любопитството на Куейд се наведе към масата под стълбите и извика:

— Ей, Мел — настъпи пауза, през която никой не се отзова на повикването. — Мелина.

Куейд погледна към мястото, накъдето се гледаше барманът. На масата, в компанията на няколко миньора седеше жена и в този момент всички се смееха гръмогласно. Жената беше приседнала с гръб към бара, на коляното на някакъв мрачен на вид тип. Един от миньорите, който беше обърнат с лице към тях, най-сетне забеляза опитите на бармана да привлече вниманието на жената и й каза нещо. Мелина се обърна.

Куейд я гледаше парализиран.

Това беше момичето от неговите сънища!

— Тя е с Тони — промърмори барманът. — Предупреждавам ви, мистър, ако не обичате да се биете…

— Има някои неща, за които си заслужава човек да се бие — прекъсна го Куейд.

— Тогава, нека това да стане навън. Моят шеф държи на мебелите.

Лицето на Мелина бе побледняло, сякаш бе преживяла страшен шок. Очите й подскочиха към миньора до нея, след това отново се впиха в лицето на Куейд. Най-сетне тя изглежда взе решение. Надигна се от коляното на Тони и приближи, полюшвайки бедра, към бара. Куейд очакваше търпеливо как ще свърши всичко това. Той разбираше, че му предстои изключително важна среща — но от какъв характер ще е тя? Тази жена приличаше на образът от сънищата само на пръв поглед. Твърде малко достойнство имаше в пошлата, перверзна усмивка, с която го оглеждаше, докато се приближаваше към него.

— Да пукна, ако това не е неукротимия куродървец — каза Мелина. Тя пристъпи до него и го млясна по бузата. След това обгърна раменете му и опипа мускулите. — Все така ненаситен, а? — Мелина сведе поглед надолу. — Оооо. Абе, с какво го храниш тоя?

Куейд изведнъж осъзна, че това, което става е само представление за присъстващите, а разговорът между тях тепърва предстоше и то на четири очи. Дори да имаха нещо да си казват, очевидно тук не му беше мястото. Не му оставаше нищо друго, освен да влезе в ролята, която му бяха натрапили.

— С блондинки — и така си беше, Лори беше блондинка.

— Ама май още е гладен — тя го задърпа към стълбите. В мига, в който минаваха покрай масата с миньорите Тони протегна крак и им пресече пътя.

— Къде си мислите, че отивате, вие двамата? — викна им той.

— Спокойно, Тони — рече Мелина. — И за теб ще има.

Изглежда Тони не остана доволен от отговора. Той сграбчи Мелина за ръката и отново я дръпна на коленете си.

— Аз дойдох пръв! — извика мрачният мъж и се обърна към Куейд. — Вземи си номерче, друже!

Куейд се наведе и стисна Тони за китката.

— Ние да не сме в бръснарница — рече той.

Тони го гледаше, сякаш не можеше да разбере какво му казват.

— Джордж, — обади се с уморен глас Мелина. — Опитай се да вразумиш тази маймуна.

Миньорът, който седеше на отсрещния край на масата вдигна очи към нея. Имаше спокоен и самоуверен вид.

— Не искаш ли малко да се поразходиш? — каза най-накрая той на Тони. — Остави големия човек да си почине — с огромна неохота Тони пусна ръката на Мелина. Чак тогава Куейд пусна неговата.

— Да пукнеш дано — изсъска злобно Тони.

Мелина стана и продължи към стълбите. Куейд я последва като не изпускаше от очи Тони — и останалите. Ако в този миг се появят хората от Агенцията… — изведнъж той забрави всичко, сащисан от това, което се спускаше срещу тях по стълбите.

Беше жена-джудже. Главата й едва стигаше до кръста на Куейд, облечена бе в спортен екип. Тя огледа с любопитство Куейд.

— Тъмбелина, скъпа — рече Мелина. — Ще бъдеш ли така добра да се погрижиш за Тони? Изглежда, че са му влезли мравки в гащите.

Джуджето кимна, без да откъсва възхитен поглед от широките рамене на Куейд.

— Ако на теб ти потрябва помощ, викай — рече тя с многозначителна усмивка.

Двамата се качиха на горния етаж и Мелина се обърна към него. Гледаше го с поглед, който обещаваше много и най-различни удоволствия. Тя отвори една от многобройните врати в коридора и го пусна да влезе пред нея.

Мелина внимателно затвори вратата, обърна се към Куейд и ненадейно го зашлеви през лицето.

— Копеле мръсно! — процеди през зъби тя. — Значи си жив! Аз си мислих, че Кохаген те е измъчвал до смърт!

— Извинявай, че не съм умрял — едва успя да промълви изненадания Куейд.

Всичко в държанието й се бе променило напълно. Сякаш със затварянето на вратата бе изчезнала евтината курва. Пред него стоеше интелигентна и знаеща какво иска жена, която дори в гнева си се държеше с необходимото достойнство. Куейд не знаеше как да разбира тази внезапна промяна.

— Не можа ли поне да ми телефонираш? Дали въобще те интересуваше какво е станало с мен? Поне мъничко не ти ли беше любопитна, а?

Куейд я гледаше загубил ума и дума. Тази жена му харесваше хиляди пъти повече от онази долу в бара, но дори и нея не можеше да разбере. Очите му не изпускаха нейните.

Изглежда, че с избухването гневът на Мелина се поуталожи малко. Напрежението в държанието й изчезна. Тя затвори очи и се подпря на вратата. После пак го погледна, но този път в очите й имаше сълзи.

Изведнъж Мелина вдигна ръце и го прегърна. След това го целуна страстно. Куейд продължи да я гледа още по-изненадан от преди, без да знае нито какво да каже, нито какво да направи.

— Божичко, Хаузър… ти си жив! — проплака тя. Значи наистина го познаваше! Иначе откъде ще знае истинското му име? Той направи безуспешен опит да я откъсне от себе си. Не беше дошъл тук за това, но чувстваше, че я желае силно.

— Мелина… Мелина… — наистина ли това бе името й? Отиваше й, но пък не пробуждаше нищо в подсъзнанието му. Сърцето му блъскаше лудо, той събра сили и я отстрани. — Мелина!

Тя пое дълбоко въздух и го погледна с разплакани очи.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо…

Тя се спря и зачака заинтригувана от това въведение. Куейд продължи с известна мъка.

— Аз… не те помня — звучеше прекалено просто, но Куейд сметна, че за начало е добре. Образът от съня беше точно това — само образ без никакво съдържание. Той не познаваше тази жена, точно както не познаваше и Хаузър. Нима наистина е бил с нея, там, отвън, в подножието на Пирамидалната планина?

Мелина пое няколко дълбоки глътки въздух. Имаше объркан вид.

— За какво говориш? — попита го тя.

— Аз не те помня. Не помня нищо за нас. Дори не помня себе си.

Мелина се изсмя недоверчиво.

— Какво, да не си получил внезапно амнезия? — каза тя. — А как се появи тук?

Ето че стигнаха до най-важния въпрос.

— Хаузър ми остави бележка.

Мелина изглежда все още не можеше да вникне в сериозността на разговора.

— Хаузър ли? Ти си Хаузър.

— Не, вече не съм — тя го погледна изненадано. — Сега съм Куейд. Дъглас Куейд.

На устните на Мелина разцъфна усмивка.

— Хаузър, ти си си загубил ума.

— Не съм си го загубил. Кохаген го открадна. Открил е, че Хаузър работи за другата страна и го е превърнал в някой друг — Куейд сви рамене. — В мен.

Мелина го огледа подозрително.

— Говориш като побъркан.

— След това ме прехвърлил на Земята — Куейд пое дъх и продължи — при друга жена и отвратителна работа.

— Жена ли каза? — в очите й блесна огън. — Да не искаш да кажеш, че си се оженил?

Куейд изведнъж почувства, че е стъпил на хлъзгава почва и побърза да се отдръпне.

— Всъщност, тя не беше моя жена — отвърна объркано той.

— О, колко съм глупава — пресече го саркастично Мелина. — Но разбира се, тя е била жена на Хаузър.

— Виж, — побърза да обясни Куейд — хайде за малко да забравим тази жена.

— Не! — яростно извика Мелина. — Да забравим! Тия не ми минават! Омръзна ми вече! Омръзна ми с твоите лъжи!

— Защо ще трябва да те лъжа? — той беше отчаян. Толкова близо бе до възможността да попълни липсващата информация за себе си, но изглежда това никога нямаше да стане.

Мелина продължи с леден глас.

— Защото все още работиш за Кохаген.

— Не ставай смешна — отвърна кратко той. Но това беше грешка. Тя почти бе плюла в лицето му.

— Никога не си ме обичал, Хаузър! Използва ме, за да се промъкнеш вътре.

— Вътре в какво?

Тя стана още по-подозрителна.

— Мисля, че най-добре ще е да си вървиш — Мелина стана от леглото.

Точно това най-малко бе желал и не само заради страстта, която изпитваше към нея.

— Мелина, Хаузър има нужда от мен за да направи нещо — той посочи към главата си. — Той каза, че вътре има достатъчно, за да се справи с Кохаген веднъж завинаги.

— Няма да стане! — озъби се тя. — Тоя път няма да се хвана на въдицата.

— Помогни ми да си спомня — каза изправяйки се той. Пристъпи към нея, но тя се отдръпна назад.

— Казах ти, махай се!

— Мелина! — помоли я той. — Опитаха се да ме убият!

Тя се наведе и пъхна ръка под леглото. Изведнъж Куейд осъзна, че гледа право в дулото на пистолет, който тя бе измъкнала отдолу.

— Така ли? — запита подигравателно Мелина.

Той надзърна в пълните с решимост очи. Никаква надежда не видя вътре.

Проклятие! Не го терзаеше само загубата на информация, имаше и нещо, което го засягаше лично. Ето че най-сетне бе открил жената от сънищата, жената, за която бе мечтал, а излизаше, че тя го мрази.

Подавен от чувството за невъзвратима загуба, той се обърна и излезе от стаята. В мига, в който затвори вратата Мелина престана да се владее и избухна в плач. Каква глупачка е била да вярва, че Хаузър я обича!

Спомни си как се бе присъединил към силите на бунтовниците — горящ от желание да се бори срещу тиранията на Кохаген, за свободата на подтиснатите марсиански жители. Кохаген трябва да е имал доста ниско мнение за бунтовниците, за да си мисли, че така лесно ще успее да внедри сред тях свой шпионин. Тя се бе постарала през цялото време да държи Хаузър настрана от всякаква информация за Куато.

Двамата получиха задача да работят в група за събиране на сведения. Мелина беше натоварена със задачата да го следи и макар отначало да го подозираше, сърцето й постепенно я предаде. Мъжът до нея се оказа интелигентен, чувствителен и с магнетична привлекателност, а освен това твърдеше, че я обича. Преди да възпре чувствата си, тя вече бе влюбена на свой ред в него. Като си спомни сега за това, тя се разплака още по-горчиво. Как е могла да допусне такова нещо? Бунтовничка да се влюби в шпионин на Агенцията? Какъв срам!

Когато Хаузър изчезна, тя се помъчи да го забрави. Представи си го, че се е върнал в тълпата от агенти и лакеи на Кохаген, които ненавиждаше.

Но не успя. Още в мига, в който го зърна в бара, я завладяха всички стари чувства към него. Усещаше, че той се опитва да я използва именно поради привързаността й към него. Да я измами — с разни смехотворни приказки за амнезия и мозъчни имплантати. Това бе по-скоро обидно предизвикателство към нейната интелигентност и тя се опита да го забрави, макар това да й причиняваше болка. Но какво друго й оставаше? И все пак знаеше, че дълбоко в сърцето си все още го обича.

 

Долу в бара, Бени обгръщаше страстно тялото на Мери, която макар и с неудоволствие го оставяше да я опипва.

— Казах, че съм на разположение, а не че съм свободна — напомни му тя.

— Не прося безплатни услуги, сладурче — протестира той. — По-скоро нещо като комисионна.

В този миг той зърна прегърбената фигура на Куейд да слиза по стълбите.

— Ще продължим след малко — обеща й Бени. Той изтича да пресрещне Куейд пред вратата.

— Ей! Нещо не се забавихте много.

Куейд му се озъби и излезе.

 

Отвън площада бе претъпкан с народ. Куейд се стараеше да заобикаля отдалече патрулните двойки. Бени подтичваше след него.

— Някога правил ли си го с мутант? — попита го Бени.

— Не.

— Познавам едни сиамски близначки — рече Бени. — Човече, няма да знаеш дали си на земята или в небесата!

— Нещо не съм в настроение — каза Куейд. Разговорът сякаш наливаше масло в огъня. Колко хубаво щеше да е — би могло да бъде с Мелина! Но как да я убеди в чувствата си, след като не помни нищо от предишната им връзка?

Бени продължаваше да се влачи подир него.

— А какво ще кажеш за някой псих? — настояваше той. — Не искаш ли да ти гледа някой психосенс?

И ще може ли да му каже как да се оправи с Мелина? Едва ли!

— Къде ти е колата? — Бени посочи към отсрещния край на улицата. Куейд въздъхна. — Закарай ме в хотела.

Бени вдигна рамене. Колата се понесе по тъмните улици и най-сетне навлезе в ярко осветения тунел. Куейд мълчеше. Направи каквото можа.

Но този път от яркоосветените улици не му стана по-леко на душата.