Пиърс Антъни
Зов за завръщане (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ВИНЪСВИЛ

С невъобразим шум и трясък старомодният влак, с какъвто вероятно са се возили в нюйоркското метро още през двадесети век, напусна гарата и веднага влезе в първия тунел. Зад прозореца се чуваше равномерно потракване и проблясваха светлини, сякаш всеки момент желязното чудовище се готвеше да литне над релсите и да се разбие в тавана. Като се прибави към това и блъсканицата, която цареше вътре, картината ставаше съвсем неприятна.

Куейд огледа внимателно спътниците си, търсейки потенциален източник на опасност. Не може да се каже, че бе подходящо облечен за пътуването — дрехите му бяха излетели през счупения прозорец на космодрума и единственото, което стискаше в ръце бе чантичката. Още преди да се качи на влака я намачка и се опита да й предаде вид на най-обикновен пакет. Но изглежда никой не му обръщаше внимание. Местните жители (всеки, който прекара повече от година в колонията се счита за местен) разговаряха тихо помежду си и той се заслуша в приказките им.

— Докато те нямаше, — обясняваше един от марсианците на своята съседка — Кохаген вдигна цената на въздуха.

— Какво, пак ли? — възкликна възмутено тя. — Но той я вдига за трети път през последните два месеца.

— Да, а междувременно заплатата ни остана същата.

„Интересно“ — помисли си Куейд. На Земята никой не говореше за цената на въздуха, когато трябваше да се привлекат колонисти за Марс. Напротив, непрестанно се подчертаваше, че пристигащите ще получат солидна премия като за начало.

Жената заговори отново, но с по-тих глас.

— Чу ли нещо за семейство Хамилтън?

— Не, но снощи у тях не светеше.

— И предишната нощ. И по-предишната.

— Да не са заминали нанякъде?

— Кой знае — жената го погледна с многозначителна усмивка. После се наведе към ухото на своя събеседник и продължи с едва доловим шепот.

— Да видим какво ще каже Губернаторът, когато всички негови работници заминат „нанякъде“.

Куейд проследи погледа на жената и се загледа в разлепените по стената афиши. На всички се обещаваше огромна парична награда за този, който помогне да бъде заловен тайнствения водач на бунтовниците Куато. Името бе написано с големи, черни букви.

Но нямаше снимка.

Ето още нещо, за което не се споменаваше в брошурите за бъдещите емигранти. Куейд дори не бе предполагал, че Марсианският Фронт за Освобождение разчита на такава широка поддръжка. Ако се съдеше по съобщенията в новините, бунтовниците бяха само малка, изолирана и зле въоръжена група. Но току що подслушания разговор даваше да се разбере, че са на уважение и почит сред обикновените хора от средната класа. И противно на пропагандата, изглежда, че този когото всички мразеха беше не друг, а Вайлъс Кохаген. Нищо чудно, след като дереше своите съграждани дори за въздуха, който те дишаха. Куейд остави наученото за допълнително обмисляне.

Купето се озари от червена светлина. Равномерното тракане отвън намаля и влакът излезе на повърхността на Марс. Куейд обърна очи към непознатия пейзаж зад прозореца. Наоколо се виждаше само гола пустош, но това бе земята на неговите мечти!

Той се прехвърли на отсрещния прозорец, мъчейки се да подтисне завладялото го силно вълнение.

Изведнъж видя планината-пирамида от неговите земни сънища! До нея се гушеше миньорското селище. Значи сънят не беше съвсем измислен! Тези неща наистина ги има на Марс!

Куейд се обърна и потупа седящия до него марсианец.

— Извинете, какво е това?

Човекът му хвърли замислен поглед, след това погледна през прозореца.

— За Пирамидалната мина ли говорите? — той видя, че Куейд не откъсва поглед от планината. — На времето работех там, но след като откриха тия извънземни боклуци всички ни изгониха. Сега е затворена.

Артефакти от друга цивилизация? Значи и това е било истина. Той е бил тук, сънят му всъщност е истински спомен. Но ако наистина е паднал в бездната, как тогава се е спасил? Може би се е блъснал в нещо при падането и е получил амнезия? Но това не би могло да обясни защо ще се опитват да го убият, нито пък появата на Хаузър и неговата борба с Кохаген. Колко малко знаеше всъщност!

— Може ли да се ходи там? — запита развълнувано Куейд.

— Ха. Не дават да се припари на десет мили.

Значи там се криеше някаква тайна. Иначе защо няма да пускат посетители? Е, него едва ли ще успеят да спрат! По един или друг начин той ще влезе в мината и ще научи тайната за забравеното си минало.

И после ще намери жената от сънищата.

 

Гледана от съвсем друга гледна точка — приемната пред кабинета на Кохаген — Пирамидалната планина не бе по-малко величествена. Рихтер погледна към гигантския миньорски комплекс и се зачуди какво ли би било ако беше негов. Той влезе в кабинета, където Кохаген го очакваше, седнал с гръб.

— Искали сте да ме видите, мистър Кохаген? — рече Рихтер.

Кохаген се завъртя на креслото. Той се усмихна мълчаливо, като го разглеждаше внимателно.

— Рихтер, — заговори най-накрая Кохаген. — Знаете ли какво ме прави щастлив човек?

„Това, че си на върха — помисли си Рихтер — и можеш по всяко време да дъвчеш подчинените си“. Но той се постара мислите да не се изпишат на лицето му.

— Не, сър — отвърна Рихтер.

— Това, че имам страхотна работа — отвърна със спокоен глас Кохаген. — И докато не спира добива на турбиний, мога да си правя каквото си искам. Всичко. Никой не наднича над рамото ми. Никой не го е грижа какво правя. Никой не дава пет пари, че шепа марсиански жители можели да пострадат — той млъкна.

— Ще ти кажа истината — продължи след малко Кохаген. — За нищо на света не бих си разменил мястото с председателя — очевидно той с мъка се сдържаше да не се разсмее. Държеше председателя в шепа и го разбираше добре, но едва ли възнамеряваше да го обяснява на Рихтер. Не, маскарада трябва да продължи. Поне за известно време.

Освен това, въпросът с бунтовниците едва ли би могъл да се нарече смешен. Напоследък създаваха доста по-тежки проблеми, отколкото би могло да се очаква от тях. Ако не успеят да ги спрат… Не. За това не бива да се мисли. Той ще ги спре.

Кохаген се изправи, наклони се напред и постави ръце на бюрото.

— Всъщност, — продължи той. — единственото, от което се страхувам е, че някой ден бунтовниците могат да победят и всичко това ще се срине.

Изведнъж той избухна в яростен пристъп и удари с юмрук по масата. Аквариумът с рибки, поставен на единия край подскочи.

— И за малко това да се случи благодарение на теб! Ти наруши моите заповеди! И след това, тъпако, го пусна да се измъкне!

Рихтер го следеше безизразно. Нямаше никакъв начин Кохаген да докаже, че посланието му е стигнало до него, следователно нямаше и доказателства за неподчинението на Рихтер. И двамата го знаеха добре.

— Някой му помага, сър — рече с равен глас Рихтер. — Отвън.

— Зная — прекъсна го нетърпеливо Кохаген.

— Но, струва ми се… — Рихтер не можеше да прикрие изненадата си.

— Кой ти е дал право да мислиш? — запита подигравателно Кохаген. — Аз не ти давам информация за да мислиш! — той вдигна пръст и го насочи заплашително към Рихтер. — Ще правиш каквото ти се казва! Ето какво трябва да правиш! — на лицето му отново се изписа спокойствие. Той отвори едно чекмедже и извади малка кутия. После я надвеси над аквариума и започна да храни рибките.

— А сега, да се върнем към работата — продължи Кохаген с по-спокоен тон. — Куато иска да се добере до онова, което е в главата на Куейд и току виж успял да го стори. Според някои слухове напоследък съвсем се бил побъркал. Намислил съм един план, който ще му попречи да се добере до онова, което търси. Как мислиш, в състояние ли си да ми помогнеш?

Рихтер изпитваше огромно желание да натика главата на Кохаген при рибките, и да ги остави да си похапнат от нея, но вместо това каза:

— Да, сър.

— Страхотно! — възкликна Кохаген и вдигна усмихнатото си лице към него. — Защото иначе възнамерявах да те премахна.

 

Куейд излезе от гарата и попадна право в централната част на Хризе Планиция. Района гъмжеше от офиси, наоколо се разхождаха богато облечени бизнесмени. От площада се разкриваше прекрасна гледка към Пирамидалната планина. Куполът тук беше висок и просторен, домовете — красиви и чисти. С една дума — всичко наоколо отговаряше на мечтите му. В метрото може би също имаше блъсканица, но едва ли щеше да има блъсканица в обширните простори на Марс! А на Земята не само бе тясно, там въздухът, водата — всичко бе ужасно замърсено. Докато тук…

Но да не губи време. По дирите му тичат десетки агенти, забави ли се само са миг и може да попадне в ръцете им. Трябва час по скоро да се скрие някъде.

Куейд се огледа и изведнъж забеляза входа на хотел „Хилтън“. Той се отправи забързано натам.

Вътрешността по нищо не отстъпваше на красивата външност на хотела. Тук наистина бе рай за туристите!

Куейд се приближи към рецепцията. Иззад компютъра му се усмихна млад чиновник, сякаш го познаваше.

— О, мистър Брубейкър. Колко се радвам да ви видя отново.

Чудесно! Хаузър наистина бе изпипал всичко!

— И аз се радвам, че се върнах — рече той.

— Същата стая ли ще желаете, сър?

— Разбира се — всичко изглеждаше прекалено добре, за да е истина. И до известна степен си беше истина — макар и да се представяше за съвсем друг човек. Както и да е — ще трябва да играе по правилата. Не му оставаше никакъв друг изход.

Чиновникът направи справка с компютъра.

— Хъм. Изглежда сте забравил нещо след себе си при предишното си посещение.

Куейд го загледа напрегнато. Единственото, което би могъл да остави зад себе си, беше онази банда кръвожадни убийци! А също така паметта си и — жената.

През това време чиновникът се изправи и отиде до кутията с писма. Той се върна и му подаде един запечатан плик.

— Ето, заповядайте — той отново погледна към компютъра. — Стая двадесет и осем, в синьото крило. Ей сега ще ви приготвя пропуска.

Чиновникът се обърна с гръб към него и се зае да кодира пропуска за стаята. През това време Куейд разкъса плика и извади отвътре къс червена сгъната на четири хартия. Той я разтвори — вътре имаше само една реклама на бар. „Последно пристанище“ във Винъсвил.

О, да, придобилото широка популярност сред туристите свърталище на престъпници. Куейд знаеше, че на Венера има градче Марсвил, което не е с по-добра репутация.

Той разгледа внимателно рекламата. В единия край бе нарисувано голо момиче. А на гърба, някой бе надраскал с познат почерк: „Искаш ли да си прекараш добре, попитай за Мелина“.

Почти без да мисли Куейд взе една писалка и написа отдолу Мелина. Почувства, че косата му настръхва — двата почерка съвпадаха напълно!

Това послание бе предназначено единствено и само за него. Той си спомни за жената от сънищата. Възможно ли е? Не, разбира се, че не. И все пак…

Куейд несъзнателно се отправи към изхода. На вратата се обърна назад. Чиновникът тъкмо се връщаше от таблото с ключа в ръка.

— Ето ви ключовете, мистър Бру… — той изведнъж осъзна, че говори в празно пространство. Имаше изненадан вид.

Вратата се затвори зад Куейд. Той излезе пред хотела и се отправи към стоянката за такси.

Слаб, облечен в старомодна ливрея негър забърза насреща му. Беше около четиридесет годишен.

— Кола ли ти трябва, мой човек? Аз съм Бени, аз съм този, който ти трябва.

Куейд кимна към първото такси от опашката.

— Защо да не взема тази?

— Защото него не го чакат шест гладни гърла в къщи.

В този миг Куейд забеляза, че шофьорът на колата, за която говореха беше доста съмнителен на вид пънкар. Трудно би било да се каже, че има по-привлекателен вид от Бени. Куейд кимна.

— Таратайката ми е зад ъгъла — подкани го нетърпеливо Бени.

Едва когато Бени и Куейд наближиха ъгъла пънкарът забеляза, че измъкват полагащия му се по право клиент.

— Хей! — извика той, но като видя, че това не оказа нужното въздействие продължи: — Лайно такова!

Изглежда че Марс не се различаваше много от Земята! Но като се има предвид, че по петите му бяха хората на Агенцията, може би изборът му с таксиджията щеше да е удачен. Бени едва ли ще гори от желание да го предаде, а и сигурно добре познава всички задни улички на Марс.

Куейд се приближи към вратата на малката двуместна кола. Неочаквано страхотна експлозия разтърси горната част на Пирамидалната планина. Прозорците се разтресоха и едновременно отвсякъде завиха тревожно сирени. Бени се бе проснал на пода, а Куейд с мъка се задържа на крака от страшното сътресение.

Бени най-сетне успя да се изправи.

— Е, добре дошъл на Марс — рече той. Изведнъж площада се изпълни с войници, които стреляха по невидимите отряди на бунтовниците. От различни места се отвръщаше на стрелбата им. Бени побърза да вдигне вратата.

— Да се махаме от тук, мой човек.

Куейд побърза да скочи в таксито.

Бени навлезе в оживения трафик и веднага придоби по-спокоен вид.

— Но за какво е всичко това? — запита Куейд, като се извъртя на седалката за да проследи издигащия се от върха на Пирамидалната планина димен стълб.

— О, това тук е почти ежедневие — отвърна с безгрижен глас Бени. — Пари, свобода… въздух — той внезапно смени темата. — Та, накъде да карам?

— Винъсвил.

Бени се обърна към него.

— Може ли да повториш?

— Винъсвил — повтори Куейд, като разтваряше бележката.

Бени поклати глава.

— Абе, мой човек, ние сме във Винъсвил. В горната част на града.

— Тогава карай към долната част.

— Оо! Ти знаеш добре какво искаш! — Бени подкара по-бързо. — Някакви специални…

— „Последно пристанище“.

— Мистър, това е най-доброто, което можеш да потърсиш!

— Това е адресът, който имам.

— Браво бе, човек! — ухили му се Бени. Той насочи колата към покрайнините на града.

Куейд използва кратката пауза за да се отърве от галошите. Отдолу беше обул удобни обувки. Две части от разчленения пистолет бяха пъхнати в галошите — Куейд ги извади и ги разпредели по джобовете си, заедно с останалите части от чантичката. Време беше да се отърве от дамската чантичка, която си бе изиграла ролята. Добре, че бе успял да спаси всичко, от което имаше нужда, когато избухна бомбата на космопорта.

Не след дълго колата навлезе в един от тунелите, които свързваха двете части на града. Сега вече Куейд се ориентира напълно — хората от по-нисша класа бяха принудени да живеят в долната част на града!

— За първи път ли идваш на Марс? — Бени поде разговор в стила на манекена Джони от земните таксита. Дори и да бе забелязал това, което Куейд правеше с галошите и чантата, той предпочете да не го коментира. Очевидно не му липсваше дискретност. Туристите са хора с най-различни странности.

Куейд се загледа през прозореца, все още впечатлен от гледката наоколо. От всички страни се издигаха високи назъбени планини, между тях — песъчливи долини. Една безкрайна и привлекателна пустош. Имаше чувството, че би могъл да съзерцава тази гледка часове, не, дни! А колко още имаше да се види! Спомни си мечтите и сънищата за Марс, които го преследваха на Земята. Ето че е тук, мечтата му се е изпълнила, но жаждата в душата му оставаше все така непокътната. Жажда по неговата изгубена памет, по жената и по още нещо. Но колкото и да се мъчеше, Куейд все не успяваше да възстанови цялостната картина. Сякаш под тънкия повърхностен слой от ежедневни грижи, лежеше по-твърд, базалтов, под който се криеше неговото тайнствено и по всичко изглежда — изпълнено с опасности минало. Ала нищожен му се струваше целият обкръжаващ го свят, в сравнение с онази страшна тайна, която се криеше там, отдолу.

Куейд внезапно осъзна, че от известно време шофьорът се опитва да го заговори.

— Мм-хъм. Мисля, струва ми се… че не знам.

Бени го погледна учудено.

— Какво бе, човек, ти не знаеш дали си за пръв път на Марс?

Макар и да звучеше някак объркано, това си бе самата истина. Някой в неговото собствено тяло вече е бил на Марс, но самия Куейд никога не бе стъпвал тук. Ако някой ден възстанови паметта си, ще може да казва, че е бил…

Той поклати глава. Колкото повече научаваше, толкова по-несигурен в знанията си ставаше.

Тунелът отново излизаше на площад, този път в бедната част на града. Контрастът, в сравнение с блестящите квартали на отвъдната страна бе направо шокиращ. От едната страна — широки, чисти булеварди и прекрасни гледки зад просторните куполи, от другата — мрачни, тесни улички, навяващи клаустрофобия. Тук цареше вечна нощ. Мъждукащи лампи едва осветяваха околността. Единствената по-ярка светлина идеше зад тях, откъм тунела. Причината едва ли се дължеше на часовата разлика — марсианският ден е само с половин час по-дълъг от земния и никак не бе трудно за земния човек да се адаптира към него. По-скоро мрачния изглед се дължеше на подземния характер на града. Куейд имаше чувството, че е дошъл да живее в мина. Нищо чудно, че наричаха квартала долен.

В мрака наоколо се движеха тъмни сенки. По всичко изглеждаше, че значителна част от местната популация е деформирана по един, или друг начин. Куейд потрепера.

Сградите бяха порутени и покрити с какви ли не надписи. Налудничавите идеи изглежда тук бяха на мода. Периодически се срещаха обявления, че се издирва Куато, придружени с астрономически награди за главата му. Подобно на обявленията във влака и тези нямаха снимка. Куато, митичният лидер на Марсианския Фронт за Освобождение. Само един поглед бе достатъчен за Куейд, да разбере защо тези хора толкова жадуват за свобода. Дори и да са вложили надеждите си в несъществуващ човек — какво пък, това е по-добре отколкото да живееш без никаква надежда.

За миг нещо изплува от забравените дълбини на паметта, но докато успее да го улови, то изчезна отново. Възможно ли е в него да се крие тайната, която ще донесе на Марс свободата? Свобода, но от какво? Истина е, че бедността е ендемична — има я и на Земята. Едва ли ще може като магьосник да махне с магичната пръчица и хората да бъдат свободни.

Ами ако може?

Куейд видя, че тук войниците патрулират по улиците по двойки. Омразата между тях и местните жители бе съвсем осезателна. Имаше ли някакъв начин да излязат тези хора от гетото и отново да зърнат слънчева светлина? Имаше ли начин слънчевите лъчи да огреят и техните домове?

Той поклати глава. Какво би могъл да разбира той от подобни проблеми? Това беше работа на други — политици, психолози… Пък и такива са условията на Марс — сурови и непригодни за човешко съществуване.

По улицата пред тях вървеше полюшвайки бедра сексапилна жена, която държеше малко дете за ръка.

— Не е лоша, а? — подхвърли Бени.

Куейд трябваше да се съгласи, че дори дупка като тази си има своите светли моменти. В мига, в който минаваха покрай жената, той се извърна заинтригуван и погледна лицето й.

Беше ужасно деформирано. Детето беше белязано със същия вроден дефект. Мракът и бедността не бяха единствените нещастия в този окаян район! Куейд се обърна към Бени.

— Кажи ми, защо тук има толкова много…

— Мутанти? — допълни Бени, като видя объркването му. — Евтини жилища, приятел. Въздушният пласт е недостатъчен за да спре лъченията.

О! Куейд знаеше, че добре подбрания материал за купол е в състояние да спира вредните космически лъчения, без да прегражда пътя на слънчевите лъчи. Но материал от по-ниска категория просто ще пропуска всички лъчи. Марс е по-отдалечен от Слънцето, отколкото Земята, но и двете планети са еднакво изложени на космически лъчения. На Земята обаче, като преграда пред тях се изправя озонния слой, макар че и той е значително увреден от промишлените отпадъци, които човек изхвърля в атмосферата. Това всъщност е основната причина за скокообразното нарастване на раковите заболявания. Едва през последното десетилетие, политиците се вслушаха в предупрежденията на учените и започнаха да разработват програми за решаване на този проблем. Решаването изискваше много време и най-вече — огромни капиталовложения, но то вече бе започнало да дава първите си резултати. Тук, на Марс, проблемът изглежда не опираше само до възникването на ракови заболявания — лъченията тук водеха до генетични увреждания. Няма по-страшна тирания от тази, която тегнеше над главите на местните жители. Тирания, кореняща се в самите условия на живот на планетата.

Възможно ли бе да има някое бързо и универсално решение? Светкавична промяна, която да върне надеждата на тези отчаяни хора. Не това бяха само неизпълними мечти.

Таксито най-сетне спря пред „Последно пристанище“. Дори за местния стандарт мястото изглеждаше направо ужасно.

— Сигурен ли си, че искаш да влезеш вътре, мой човек? Има реална опасност да хванеш някоя болест.

Разумно предупреждение! Куейд също не изпитваше никакво желание да влиза в този вертеп. Но нали именно тук го пращаше тайнствения му събрат по тяло!

Не му оставаше друг изход. Каквото и да се криеше зад това мистериозно послание, единствения начин да разбере е като влезе вътре.

— Знам едно много хубаво местенце, малко по-надолу — предложи му Бени. — Момичетата са доста чисти, алкохолът не е много разреден и…

— И шефът пуска по нещо на шофьорите, които му водят клиенти — завърши вместо него Куейд.

Бени се обърна и се престори на обиден, но на лицето му цъфтеше усмивка. Устата му бе пълна с развалени зъби, само на два имаше златни коронки — едната във формата на звезда, другата — на слънце.

— Ей, мой човек, вкъщи ме чакат шест гладни гърла.

Куейд му подаде няколко банкноти.

— Заведи ги на зъболекар.

Бени се развълнува, като видя колко пари му дават. През това време Куейд отвори вратата и излезе. Докато Бени вдигне глава от парите, той вече се приближаваше към бара.

— Ей, мой човек! — извика зад гърба му Бени. — Да знаеш, че ще те чакам. Колкото и да се забавиш. Да запомниш — Бени се казвам.

Да, Куейд го бе запомнил. Той се обърна за последен път, помаха с ръка на Бени и след това влезе в „Последно пристанище“. Дано не правеше голяма грешка.