Пиърс Антъни
Зов за завръщане (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
КОРАБЪТ

Хелм подкара отново. Кипнал от яд, Рихтер се готвеше за предстоящия доклад пред началството. Той нагласи видеофона на „запис“ и на екрана като в огледало се появи собственото му лице.

— Работата не върви на добре — започна Рихтер. — Изглежда, че той помни всичко, на което е бил научен в Агенцията, но най-странното е, че му помага Стивънс, а и Бог кой още — той се намръщи и погледна с тревожен поглед право в екрана като човек, който се двоуми. Остави на Кохаген да разгадае какво точно е имал предвид. — Ще известя на всички космопортове да си отварят очите за него, но ако до няколко часа не се появи, взимам совалката и идвам на Марс.

Той натисна копчето за прослушване. Дискът се завъртя обратно, след това на екрана отново се появи лицето му: „…и идвам на Марс“.

Дотук добре. Рихтер извади видеодиска, извърна се към седящия зад него агент и му го подаде.

— Ще излъчиш това за Кохаген, но след като отлетя.

Агентът кимна. Не го интересуваше защо съобщението се предава по този особен начин, той бе длъжен да изпълнява заповеди. Така или иначе, Кохаген и този път не ще успее да му попречи.

Рихтер беше твърдо решен да докопа своята жертва и бе готов да прегази всеки, който му се изпречи на пътя, пък било това и неговия собствен началник.

Някъде далеч пред тях блестяха ярките светлини на Космопорта. Поне едно хубаво нещо имаше в това пътуване за Марс — най-сетне ще се отърве от този шибан дъжд! Марс беше сух, сух като пустиня, там поне никога не вали.

 

Почти цял ден Рихтер и хората му претърсваха космическия кораб. Рихтер крачеше гневно от един отсек в друг, придружаван от няколко агента, които непрестанно го уведомяваха за хода на операцията по претърсването. По слабите вибрации, които се долавяха през пода, Рихтер чувстваше че главният двигател вече е включен на малка мощност — последна проверка преди излитане.

— Прегледахме навсякъде — обади се един от сътрудниците му. — Багажният отсек, пасажерския…

— Кабините на екипажа — добави друг до него.

— Погледнахте ли в кожуха на спирачния механизъм? — запита ги надменно Рихтер.

Двамата агенти се спогледаха. Очевидно бяха пропуснали.

— Аз ще проверя — рече Хелм и изтича надолу по стълбите.

Рихтер надникна през един люк. Зад него се виждаха някакви сложни механизми и перките на космическата циклотурбина. Корабът беше пътнически, доста тромав в сравнение с пъргавите совалки, но в замяна на това значително по-удобен. Туристите никак не обичаха досадни подробности като ускорението при излитане, или пък безтегловността, макар че според Рихтер далеч по-добре бе да спестиш малко време, отколкото да се клатиш като костенурка из Космоса. Какво да се прави — всичко беше в името на тези проклети туристи!

Той навлезе в кабинния отсек. Всяка кабина всъщност представляваше полу-прозрачна спална капсула. Обикновено, пътниците предпочитаха да прекарат скучното междупланетно пътуване сгушени в своите спални чували. Други пък нагласяваха спалните капсули на денонощен цикъл, за да могат да общуват със спътниците си и да се наслаждават на величието на Космоса през външните люкове. Кабините за щастие имаха и вътрешни люкове и Рихтер надничаше през всеки един от тях с надежда да зърне познатата фигура.

Отнякъде се появи капитана на кораба и се нахвърли разгневен върху него.

— Пак ли започвате? Вашите хора най-малко два пъти преровиха всичко наоколо!

Рихтер не му обърна внимание. Той продължи надолу по коридора, като се навеждаше невъзмутимо пред всеки люк и нареждаше на пасажера зад него да се приближи за проверка. Но един от тях изглежда не го чу. Рихтер стовари юмрук върху стъклото, пътникът се извърна и го загледа с учудено изражение.

— Никой не е напускал кораба — обади се зад него капитанът. По изражението му личеше, че цялата тая история му е омръзнала до гуша. Ала беше базсилен да направи каквото и да било.

Рихтер отново не му обърна внимание и се приближи към няколко затъмнени люка. Това поне изглеждаше обещаващо! Той отвори една по една вратите. Нито един от пътниците вътре не беше Куейд.

— Закъснели сме вече с повече от два часа! — протестира капитанът. И този път Рихтер не отговори и това изглежда го вбеси напълно. Той включи видеофона на стената и нареди с тих, но решителен глас.

— Включете главния двигател. Готови за излитане.

Не и докато не им разреши Рихтер! Той спокойно продължи с проверката на капсулите.

Откъм задния отсек на кораба по коридора се носеше масивна, възпълна жена. В ръцете си държеше няколко пакета. В момента в който капитанът приключи разговора, тя се притисна да мине между тях. Наглостта й бе стигнала дотам да обуе обувки на високи токчета, с което надхвърляше по ръст почти всички мъже на кораба. От това плувналите в тлъстини крачета съвсем не ставаха по-хубави.

— Извинете, мадам, — обърна се капитанът с учтив глас към дамата. — Но ще трябва да се върнете в своята капсула.

— Къде се намира кабината ми? — отвърна с писклив глас едрата дама, като пъхна в лицето му пропуска за кораба.

— Номер деветнадесет. Право напред.

— Благодаря ви — тя се понесе все така тържествено по коридора.

В двигателния отсек машините зареваха. Някой най-сетне бе изпълнил заповедта на капитана. Рихтер излезе от поредната проверена кабина и изведнъж се сблъска с пълната дама. На лицето му се изписа отвращение от краткия, но неприятен допир.

— Какъв е тоя шум? — извика той.

— Ако не излетим веднага, ще пропуснем лунния трамплин — отвърна капитана. — Вие, разбира се, сте поканен да останете.

— Без мое разрешение няма да излетите! — сопна се Рихтер. — Моите пълномощия се разпростират върху всякакви разписания и програми на полета!

— Така ли? Ще трябва да проверя в наръчника. Предлагам ви да се възползвате от някоя свободна койка, ако не искате да посрещнете ускорението тук на пода. И без това вече затворихме входния люк.

Рихтер осъзна, че капитанът исползва същия трик, който той бе приложил на Кохаген. Веднъж спуснат външния люк и прекратена връзката всичко бе в неговите ръце. Докато си изяснят пълномощията и направят справка в космическия наръчник корабът вече ще лети към Луната.

Той хвърли жлъчен поглед на капитана, на върха на езика му бе да каже нещо обидно. Но в този миг дотича Хелм.

— Огледах кожуха. Вътре няма никой.

Капитанът хвана за ръката една стюардеса, която се въртеше наблизо.

— Шарлот, бъдете така добра, покажете на тези двама джентълмени къде са техните места — нареди й той. След това се отправи към мостика.

Ще не ще Рихтер тръгна след стюардесата, стиснал ядно зъби. Донякъде го успокояваше мисълта, че Кохаген също ще бъде бесен. Капитанът отвори един люк и се скри в следващия отсек. На вратата се сблъска с едрата жена, която се мъчеше да се покатери на горната койка.

— Къде е моята кабина? — запита го дебеланката.

— Точно тази е, мадам — отвърна вежливо капитанът. — Правилно сте се ориентирали — той поклати глава и продължи нататък. Отвратителен ден!

От другия край на коридора Рихтер го гледаше леко усмихнат. Радваше се, че и капитанът си има проблеми. Така му се пада!

Шарлот спря пред една празна капсула. Тя ги надари с невинна усмивка, без никаква следа от жлъч, което означаваше, че в работата си е не по-малък професионалист, отколкото Рихтер в неговата.

Как ли прекарва една красива стюардеса скучните часове на полета? Така и така нямаше какво да прави, може би си заслужаваше да разбере. Пък и може да я използва за да научи повече за пътниците. В момевнта всякаква информация щеше да е от полза.

Рихтер се постара да й отвърне с възможно най-милата усмивка, на която бе способен. Помогнаха му уроците по лицемерие, които бе получил от Кохаген.

— Благодаря, мис — рече той. — Надявам се скоро пак да се видим.

Усмивката й замръзна, сякаш беше зърнала отровен паяк в собствената си чанта.

— Искрено се съмнявам, сър — отвърна тя и побърза да напусне компанията им.

По дяволите!

 

Дебелата жена с мъка се вмъкна в тясната капсула и затъмни вътрешния люк.

— Къде е моята кабина? — запита отново тя, макар че наоколо нямаше никой.

Тя вдигна ръце, хвана се здраво за ушите и дръпна с всичка сила. Изведнъж лицето й се разцепи на две — точно по средата. Кожата на дебелите бузи и подпухналия нос започна да се бели като портокалова кора.

Отдолу се показа лицето на мъж. Това беше Дъглас Куейд.

Той обели до край изкуственото лице, което веднага се сви до предишните си размери. След това Куейд си свали перуката.

— Къде е моята кабина? — повтори изкуственото лице. — Къде е моята кабина?

Куейд го вдигна и му посочи кабината, но лицето не млъкна.

— Къде е моята кабина?

Куейд замахна и удари лицето в стената. Лицето замлъкна.

Куейд се облегна доволен. Известно време лицето мълча, после изведнъж каза:

— Брагодаря.

Не можеше да не се усмихне. Ако не друго, маската си бе свършила работата — беше измамила преследвачите му.

Нямаше никакво намерение да сваля останалата част от дегизировката — роклята и пластовете изкуствено тъкан под нея и по краката, които му придаваха този помпозен вид. Първо, чувстваше се удобно с тях и второ, не искаше да го заварят неподготвен. По-добре ще е да прекара полета в сън и да си сложи маската преди кацане. Нямаше никакъв смисъл да рискува.

Куейд се протегна в тясната койка и огледа любопитно най-забележителото от всички приспособления, които Хаузър бе оставил за него в куфара. Тънките галоши, върху които бяха наложени гъвкави холограми, създъващи илюзията, че е обут с обувки на висок ток, макар в действителност да стъпваше на плоски подметки. Целият ефект целеше да прикрие високият му ръст — жени на висок ток не правеха впечатление с ръста си. Ще трябва да внимава да не се виждат краката над коленете, иначе илюзията ще загуби смисъл. Всъщност, Хаузър бе помислил и за това — роклята се спускаше почти до глезените.

Не само коленете трябваше да крие внимателно. Куейд се нуждаеше от пистолет, но нямаше никакъв шанс да премине през детекторите без алармите да завият. Ето защо, наложи се да потърси нещо по-специално. От едно магазинче със съмнителна слава, Куейд успя да купи макар и доста скъпо пластичен пистолет, направен изцяло от неметални детайли. Гарантираха му, че е неуловим за рентгеновите лъчи. Пластичният материал, разбира се, притежаваше невероятна якост за да издържи на огромното натоварване на изстрела и дори самите куршуми бяха изляти от свръхтвърда пластмаса и напълнени с взривно вещество. Производството и продажбата на подобни оръжия от десетилетия бе обявена за незаконна — но какво ли не може да си купи човек, стига да има пари. Пистолетът имаше още едно безценно качество. Можеше да бъде разглобен на части, които по нищо не напомняха за основното си предназначение — копчета за рокля, гребен за рошавата коса на дебелата жена, резервни токчета за високите обувки — всичко имаше съвсем невинен вид и никой не би могъл да заподозре, че зад тези предмети се криеше оръжие за стрелба. Сглобяването отнемаше доста време, но пистолета си заслужаваше. А след като фалшивия костюм, пистолетът ще е незаменим!

Всъщност, вече бе минал проверка и можеше спокойно да сглоби пистолета и да го постави в чантата, където ще е подръка. После, преди да стигне Марс ще го разглоби на по-малко части, които ще разхвърли из чантата, а някои може да пъхне и в галошите. На Марс едва ли разполагаха с такава скъпа диагностична апаратура, каквато имаше на земния космодрум. Вероятно щяха да се ограничат само с банално претърсване. Мине ли веднъж проверката, Куейд ще може бързо да сглоби оръжието. Ще трябва да промени и закопчаването на роклята, след като копчетата също бяха части от пистолета, но какво да се прави — жените често променяха своя тоалет. Стига да не го помете някой ураганен вятър, роклята ще издържи. На почти лишения от атмосфера Марс, това изглеждаше най-малкото невъзможно.

Ревът на двигателите стана почти оглушителен. Корпусът на кораба се разтърси. Дано преследвачите да не са си намерили места — тогава при излитане здраво ще ги раздруса. Куейд побърза да се увие в койката.

После се отпусна и затвори очи. Така най-добре се понася ускорението. И ще може да остане насаме с обърканите спомени от предишния, истинския живот, които изплуваха бавно, сякаш под въздействието на наученото през последните двадесет и четири часа. Значи името му е Хаузър, таен агент, жертва на собствената си съвест. Това му харесваше. Знаеше достатъчно за Агенцията и безскрупулни й методи на действие, за да храни някакви илюзии в нейните добродетели. Но каква ли е тази тайна, която го правеше толкова опасен и бе причината за такава мащабна операция. Бяло поле в паметта. Защо им е трябвало да го оставят жив и да отделят толкова много хора, които да го държат под постоянно наблюдение? Сигурно защото са искали нещо от него? Но какво — ето това не можеше да си спомни.

Може би ще намери отговорите на тези въпроси на Марс. Марс — планетата, на която живее жената от неговите сънища. Сигурен бе, че тя съществува. За Хаузър сънят е бил единственият позволен начин да се връща в реалността, през останалото време е доминирал имплантата, за да го превърне в Куейд. Но в някоя тънка пукнатина, през стената от фалшиви спомени се е просмукало това странно и силно желание да отиде на Марс и да се срещне с красивата чернокоса жена. Ако само успее да я открие, останалото ще е лесно.

Освен това, не бива да забравя, че му предстои да се пребори с Кохаген. Хаузър му го каза и изглежда, че беше прав. Докато Кохаген и хората му са на свобода, за него няма шанс да остане жив.

Ускорението го притисна в койката, все по-трудно се дишаше. Мислите му скачаха от едно на друго — да унищожи Кохаген, да намери красавицата от Марс, но имаше и още нещо — нещо изключително важно, което все още не можеше да си спомни. Поне засега.

Той насочи мислите си към това друго нещо, усещайки че може би там се крие ключът към всичко останало. Това бе… това бе онова, за което бе слязъл в бездната, малко след като се срещна с чернокосата. Това което се намираше дълбоко под повърхността на Марс. Но какво беше то? Външния му вид беше само част от всичко. А имаше още толкова много…

Куейд загуби нишката. Реши да остави за малко тези мисли и надзърна през илюминатора. Представи си, че се превръща в дух, напуска кораба и полита редом с него в космоса след това изостава, за да се порадва на яркото сияние на реактивната струя. Куейд се насочи право към бликащата плазма и светът се обагри в ярко червено. Ако можеше само да изгори тази илюзорна обвивка около себе си, да помете фалшивото съществувание, да възстанови своята истинска самоличност и да узнае тайните от дълбините на своята душа — тайни толкова важни, че от тях зависеше съдбата на човечеството…