Пиърс Антъни
Зов за завръщане (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПОМОЩ

Рихтер и Хелм напуснаха разгневени района на станцията и претичаха под дъжда до паркираната наблизо кола. Рихтер беше направо вбесен. Не само че изпуснаха Куейд, но на всичко отгоре на излизане ги задържа охраната на станцията задето бяха въоръжени. Наложи се да се легитимират, за да ги пуснат навън. Това при всички случаи щеше да стигне до ушите на началството. А като се прибавят и четиримата убити агенти картината ставаше съвсем плачевна. Само до този момент при изпълнение на задачата бяха загубили осем души, ако не се броят разбира се избитите пътници. Какъв невъобразим вой щеше да се вдигне! Всъщност, можеше да прехвърли вината за първия провал на Хари, всичко тръгна от тоя глупак! Но сега вече в играта бе забъркан и Рихтер и едва ли някой ще се смили над факта, че е бил само на крачка от успеха. „Само на крачка“ в случая би могло да означава, че е и на крачка от понижаване в длъжност!

Рихтер чувстваше, че ненавижда човека, който се мислеше за Дъглас Куейд. Никога не го бе обичал. Имаше нещо в него, което винаги го е дразнило, но чудно защо Кохаген не забелязваше това. Той лично повиши тоя мръсен копелдак, по дяволите! Рихтер плю отвратено.

Но едва когато Лори бе прикрепена към Куейд в ролята на „съпруга“, Рихтер почувства че в него се разгаря истинска омраза. Дойде му направо като похлупак след всички тези отвратителни подигравки за Красавицата и Звяра, както ги наричаха в Агенцията с Лори. След унизителния начин, по който този тип ги изигра в метрото, Рихтер усещаше омразата си като нажежен до бяло и готов всеки момент да избухне вулкан. Жадуваше само за едно — собственоръчно да пръсне черепа на негодника, макар че сигурно и това нямаше да му се стори достатъчно. Дано да му се отдаде възможност малко да се позабавлява с него, преди да го убие.

Двамата с Хелм се качиха в колата. Хелм седна зад волана, а Рихтер се разположи до мониторите. Изпаренията от мокрите им дрехи бързо замъглиха прозорците, което още повече влоши настроението и на двамата.

Таблото пред Рихтер бе наблъскано с електронни уреди за следене, средства за комуникация и карти на различни райони от града. Рихтер яростно се нахвърли върху тях, въртеше копчета и натискаше бутони в бясно търсене на изплъзналата се жертва. Дявол да го вземе, уредите би трябвало да го проследяват непрестанно, какво бе станало този път? Да не би нещо да екранираше сигнала? Каквато и да е причината, вината пак ще е у него! За Кохаген това ще е добре дошъл претекст да си измие ръцете с Рихтер…

Радиото изпращя.

— Шест-бета-девет, имаме съобщение за вас от мистър Кохаген.

Рихтер хвърли мрачен поглед на своя спътник. Помислиш ли си за дявола и ето го и него!

Каквото и да беше съобщението, нямаше начин да се избегне.

— Говори Рихтер. Готов съм да приемам — той избърса мокрото си лице и приглади коси, без особен успех. Съвременната наука вършеше чудеса, но точно в този миг Рихтер я проклинаше за това, бе бе направила възможна директната връзка в междупланетното пространство със скорост надхвърляща тази на светлината. В противен случай Кохаген нямаше да може да му се бърка в работата, докато преследването не е приключило.

Видеомониторът блесна с ярка светлина, след това потъмня и оттам го погледна малко размътеното лице на Кохаген. Нито една от благородните черти, които рисуваха средствата за масова пропаганда не можеше да се види в момента на това лице. Той гледаше намръщено право към Рихтер.

— Слушай, Рихтер, какво по дяволите, си мислиш, че правиш?

Рихтер се усмихна с мъка, макар да знаеше добре, че номерът му тук не минава. Не че много го интересуваше.

— Сър, опитвам се да неутрализирам един предател.

„И това е най-правилния израз — помисли си той. — А сега да те видя, как ще преглътнеш това… сър!“

От намръщено, лицето на Кохаген стана гневно.

— Ако исках да го убия, нямаше да го закарам чак на Земята! — изръмжа той.

Рихтер изписа на лицето си лека изненада и фалшива почтителност, макар да знаеше че няма да му повярват.

— Мистър Кохаген, не можем да допуснем да се измъкне. Той знае прекалено много.

— Лори твърди, че дори името си не не може да си спомни.

— Засега да — отвърна Рихтер. — Но само след час, току виж си спомнил всичко.

— Слушай ме внимателно, Рихтер — образът за миг изчезна и пак се появи, сигурно от смущения по трасето, но думите на Кохаген се чуваха ясно в колата. — Искам да ми доведеш Куейд жив за реимплантация. Разбра ли ме добре? Искам го обратно при Лори и все едно, че нищо не е станало.

„Само през трупа ми, сър“ — отвърна му мислено Рихтер. С мъка се задържа да не сграбчи омразния монитор и да го запокити през прозореца.

— Разбра ли ме добре? — повтори Кохаген. Рихтер се пресегна и завъртя едно копче. Връзката се влоши.

— Какво казахте, сър? Не можах да чуя последните ви думи.

Очите на Кохаген блеснаха гневно.

— Казах… икс… б… ло… жнв… родуф…

Рихтер продължи да върти копчето за да заглуши съвсем онова, което искаше да му нареди Кохаген.

Хелм гледаше безстрастно през мокрото от дъжда предно стъкло, сякаш онова което ставаше вътре в колата не го засягаше. Това че беглецът им се изплъзна го бе разярило не по-малко отколкото Рихтер.

— Ало? Ало? По-всичко изглежда, че има слънчеви изригвания. Преминавам на резервна честота — каза Рихтер, ужасно доволен от постигнатото.

Изведнъж на екрана на уреда за следене се появи малка яркочервена точка. Хелм побутна Рихтер и той кимна в отговор. Най-сетне бяха по следите на птичката.

— Мистър Кохаген, чувате ли ме? — продължи Рихтер. — Ало? Ало? — гласът му бе почтителен и малко разтревожен. На записа щеше да проличи тревогата му от факта, че не е успял да получи заповеди.

Най-накрая той изключи с решителен жест апарата за свръзка. Кохаген няма до може да докаже каквото и да било, известно бе, че междупланетната връзка не се отличава с особена стабилност. Това беше цената, която човечеството плащаше за нарушаване на установената от природата граница — светлинната бариера. И този път се бе измъкнал сух от водата.

Лицето на Рихтер се изкриви в неприятна, мрачна усмивка. Той се извърна към Хелм.

— Вмирисан задник! Трябваше да убие Куейд още докато му беше в ръцете! — изруга гневно. Нищо, сега Рихтер ще свърши тази работа и то с преголямо удоволствие. Отново бяха по дирите на беглеца и никакви слънчеви изригвания няма да им попречат да го спипат.

Хелм даде газ и колата се понесе през локвите, обливайки минувачите с водни фонтани. Протестите и заканите, които се сипеха отзад бяха като музика в ушите на Рихтер. Той вдигна ръка над рамото си и размаха среден пръст, макар да знаеше, че едва ли ще го видят вътре в колата. Както и да е — от това се почувства по-добре. Колко жалко, че не можеше да си позволи такива жестове по отношение на Кохаген.

* * *

Куейд реши, че няма никакъв смисъл да бяга надалеч. Сигурно ще очакват от него да направи опит да напусне града и ще завардят всички изходи. По-добре да остане тук, под прикритието на града. Другият в него отново се би скрил, изглежда, че взимаше връх само тогава, когато се налагаха някакви незабавни решения и действия, като например да се справиш само за няколко секунди с четири-пет професионални убийци. Отново всичко зависеше само от Куейд и той бе доволен.

Той слезе на една станция и се спусна по стълбите към тоалетната. Спря пред огледалото и плъзна поглед по отражението си. Изглеждаше направо ужасно! Наплиска лице, изми петната кръв от ръцете и ризата, но видът му почти не се промени. Изведнъж му хрумна една идея, клекна и изстърга насъбралата се в ъгъла кал. След това натърка с нея кървавите петна по ризата. Така поне изглеждаше мръсен, като бездомните скитници, но не и окървавен, като че ли излиза от някоя кланица. После среса коси и придаде на лицето си тъповато изморено изражение на работник връщащ се вкъщи след тежък ден.

Куейд излезе на перона и се качи на влак в обратната посока, за да затрудни евентуалните си преследвачи. Разбираше добре, че това не може да продължава вечно. Рано или късно ще трябва да се премести в друг район, а за целта му трябваха пари.

Спря пред един кредитен автомат и изтегли известна сума с кредитната си карта. Имаше колкото за един трансконтинентален билет със самолет. Без съмнение тази операция щеше да бъде проследена и убийците веднага ще научат местонахождението му, нали затова не бяха анулирали банковата му сметка. Но макар и да му липсваше богатия опит на другата самоидентичност, Куейд също донякъде разбираше от тези работи. Вместо да се отправи направо към летището, той се качи на обратния влак в посока към центъра и то към мястото, откъдето бе тръгнал. Надяваше се да ги изненада. всъщност, нямаше на какво друго да разчита. Вероятно ще помислят, че не предполага за възможността да бъде проследен по банкова сметка, а действията му в такъв случай са лесно предвидими. Дано да е така.

Отново слезе от влака и взе един ескалатор за повърхността. Ескалаторът го изведе на приземния етаж, откъдето излезе на една тясна старомодна уличка, застроена в стила на осемдесетте години на двайсети век. От двете страни докъдето му стигаше погледа се виждаха барове, малки магазинчета за сувенири, кафетерии, гимнастически салони и закусвални. По улицата хвърчаха хлапета на скейтбордове и мотори, а покрай стената дори се бяха излегнали и спяха безгрижно скитници. Имаше чувството, че се е озовал в миналото и за миг почти изпита носталгия. Колко прост и приятен трябва да е бил живота преди колонизацията на планетите!

Мястото изаглеждаше идеално за човек който се крие. Точно срещу него светеха рекламите на някакъв долнопробен хотел. Тук сигурно се интересуваха само от цвета на парите, едва ли някой щеше да му поиска картата за самоличност. Ще може да си почине, да си измие ризата или по-добре — да си купи някоя на старо. Непознат никому, сред тази тълпа — това значително увеличаваше шансовете му да се измъкне.

Куейд се отправи без да бърза към вратата на хотела.

Хелм въртеше бясно кормилото, колата се носеше по мокрото шосе.

— Ей, човече, — рече той. — Басирам се, че си доволен, задето Лори вече няма да се занимава с тоя случай.

Рихтер стисна зъби, но не откъсна поглед от екрана на апарата за следене.

— Такава ни е работата — отсече най-сетне той.

— Да ти кажа, едва ли щях да го понеса, ако се наложи Куейд да чука моето маце.

Рихтер изръмжа гневно. Той се пресегна внезапно, сграбчи Хелм за ухото и го изви болезнено. Колата се поднесе.

— Искаш да кажеш, че й е харесвало, така ли? Това ли искаш да кажеш, гадино?

Хелм се бореше едновременно да овладее загубилата контрол кола и да спаси ухото си от откъсване.

— Не, не, разбира се, че не! — просъска болезнено той. — Сигурен съм, че е ненавиждала всяка минута!

Рихтер изви още веднъж като за прощално ухото му и го пусна. После обърна зачервеното си лице към екрана на монитора и увеличи картата на района, за да я разгледа в подробности.

— Квадрант двадесет и осем — каза безизразно той. — Приземно ниво. — Изведнъж се усмихна. — Това е старата галерия… Разбира се. Какво си мисли този глупак, че в тази дупка може да се скрие от нас ли?

— Знаеш ли какво? — обади се Хелм. — Струва ми се, още не е разбрал, че в него има индикатор. Всъщност именно индикаторът ги предупреди за посещението на Куейд в корпорация „СПОМЕНИ“. Беше нагласен да се включи в случай че Куейд излезе от рамките на ежедневния си маршрут. Още щом получиха сигнала те се отправиха в офиса на корпорацията, където естествено първо се заеха да премахнат всички свидетели.

Хелм задмина една кола и влезе в поредния завой, като замислено разтъркваше подутото си ухо.

По същото време Куейд влизаше в хотелската стая. Стаята изглеждаше точно така, както си я бе представял, тоест не се отличаваше с нищо особено. Тънки пластмасови стени го деляха от съседните стаи. Без да напряга слух можеше да чуе какво става там — тракаха чаши, някой крещеше, от другата страна изглежда играеха на покер, шум от телевизия, ритмично скърцане на легло. С други думи — това бе идеалното място за човек, който търси убежище от преследващите го убийци.

Но едва щом спусна отдавна непраните пердета и видеофона иззвъня. Куейд го загледа мълчаливо. Кой би могъл да го търси тук? Може би беше грешка, или търсеха предишния наемател? Ако е така, по-добре ще е да вдигне слушалката и да отговори с престорен глас, скривайки себе си. Но ако…

На четвъртото позвъняване Куейд пристъпи встрани от екрана, за да не го виждат, и натисна бутона за приемане. Чакаше мълчаливо. Реши с каквото име го потърсят, с такова да се нарече. Той хвърли кос поглед на екрана, като внимаваше да не застане пред камерата.

На екрана се виждаше ръка, закриваща отсрещната камера. Ето че и другият не искаше да го видят!

— Ако искаш да живееш не затваряй видеофона — проговори приглушен мъжки глас.

Това никак не приличаше на погрешно набиране! Куейд замръзна в очакване на продължението. Всякакво желание да прекъсне връзката се бе изпарило мигновено.

— В тялото ти е имплантиран индикатор, който им предава непрестанно твоето местонахождение. Ако не направиш точно това, което ти кажа, след три минути ще щурмуват вратата на стаята.

Без да излиза пред екрана, Куейд протегна ръка и затършува из дрехите за индикатора. Какъв глупак е бил само да не се сети по-рано за това!

— Не го търси там. В черепа ти е.

Куейд се спря изумен.

— А ти кой си? — очевидно събеседникът му знаеше с кой си има работа.

— Това няма значение. Намокри една кърпа и я увий около главата си. Това ще приглуши сигнала. Не е кой знае колко мощен.

— Как ме откри? — да рискува ли да го приеме за приятел? И защо ще му трябва на врага да го предупреждава?

— Съветвам те да побързаш.

Куейд затърси с очи умивалника, после изтича при него, без да се крие от камерата. Изглежда момента не беше подходящ за това.

— Така ще спечелиш малко време — продължи тайнствения събеседник. — Вече няма да могат да те следят.

Макар че се чувстваше като глупак, Куейд намокри една кърпа и я уви около главата си. Успя да оформи нещо като чалма, но по гърба му се стичаха тънички струйки вода.

Насочвани от сигнала на индикатора, имплантиран в черепа на Куейд, двамата преследвачи бяха вече близо. На екрана картата на квадранта се смени с детайлна карта на района, после на улицата. Изведнъж червеният сигнал избледня.

— Дявол да го вземе! — изруга Рихтер.

— Какво има? — попита Хелм.

Рихтер трескаво въртеше копчетата пред себе си, след това блъсна по апарата с юмрук.

— Изгубихме го!

Но как бе възможно това? Може би в момента се къпе. Рихтер знаеше, че водата може да екранира сигнала. Той стисна юмруци от безсилен гняв. По природа не беше търпелив човек, но щом се налага ще чака. Куейд няма да изкара нощта под душа, а веднъж излезе ли…

Хелм не откъсваше поглед от пътя.

Куейд наново нави кърпата, но все още във врата му се стичаха капки.

— Добре е така — обади се човекът от видеофона — а сега погледни през прозореца.

Куейд отиде до прозореца и предпазливо повдигна крайчеца на пердето. След това надникна навън. Улицата беше само на няколко метра под него — хотелът не бе небостъргач.

— Виждаш ли видеофонната будка пред бара отсреща? — продължи непознатият.

Куейд вдигна поглед към бара отсреща и будката точно пред вратата. Към него гледаше мустакат наемен войник, стиснал в ръка лекарско куфарче.

— Ти ми даде това куфарче — каза войникът.

— Аз съм ти дал това куфарче?

— Оставям го на пода на будката — продължи войникът. — Ела си го вземи и после изчезвай колкото се може по-бързо.

Куейд видя, че човекът се готви да прекъсне линията.

— Почакай!

Войникът спря. Очевидно и той бързаше да се махне оттук.

— Какво искаш? — запита нетърпеливо той.

— Кой си ти? — необходимо му бе да узнае името на своя тайнствен помощник. Хората, в които доскоро вярваше се бяха оказали негови смъртни врагове. Този човек може би беше единствения му истински приятел. Куейд трябваше да узнае кой е той.

Войникът се поколеба за миг, след това изглежда взе някакво решение.

— Бяхме приятели от Агенцията, там на Марс. Ти ме помоли да те открия, ако изчезнеш. И ето ме тук. Сбогом.

— Чакай! — извика отчаяно Куейд. — Какво правех аз на Марс? — но видеофона мълчеше и човекът бе изчезнал. Куейд блъсна яростно рамката на прозореца, докато пъргавата фигура на неговия доскорошен събеседник се скриваше в уличната тълпа. И все пак, това което научи от него беше безценно. Ако наистина е работил в Агенцията и я е напуснал…

Сега не беше време за това. Той изхвърча през вратата и се втурна по коридора, като придържаше с ръка мократа чалма на главата си.

Рихтер и Хелм завиха и навлязоха в тясната, старомодна уличка. Дъждът продължаваше да плющи по покрива на колата. Гумите затъваха в дълбоките локви. Рихтер блъсна с ръка апарата за следене, но и това не помогна. „Тук някъде е“ — мислеше си той. „Подушвам го“. Той отново стовари юмрук върху кутията на апарата. Екрана остана празен.

Хелм мълчеше. Цялото му внимание бе концентрирано върху шофирането.

Хотелът остана зад гърба му. Куейд се огледа с напразна надежда да зърне още веднъж войникът, който му бе помогнал, но от него нямаше и следа. Проклятие! Може би непознатият му бе спасил живота, кой би могъл да каже в този миг? Трябваше ли да му се довери така лесно? Ами ако това е било само трик, за да го изкарат на улицата, където ще е по-лесно да го застрелят? Не че в това имаше много логика, но каква логика въобще можеше да се търси в цялата тази ужасна бъркотия?

Да не забравя куфарчето. Възможно е в него да се крият отговорите на измъчващите го въпроси. Затича се към будката, но една старица го бе изпреварила и държеше куфарчето в ръце.

— Извинете ме, мадам — рече Куейд. — Но куфарчето е мое.

Старицата го погледна кисело.

— Не виждам името ви отгоре — сопна се тя.

Куейд хвана края на куфарчето и го притегли внимателно към себе си.

— Остави ми го един приятел — вежливо й обясни той.

Старицата изглежда не желаеше да се раздели с придобивката си.

— Я пускай! — извика му тя.

Куейд дръпна по-силно куфара.

— Моля ви, мадам. Куфарчето ми трябва.

— Като ти трябва намери си друго! — отвърна тя и прегърна обекта на спора с две ръце. — Как не те е срам, бик такъв, да се отнасяш по този начин с една възрастна дама! — наоколо се събра малка тълпа, жадна да погледа безплатната забава.

Куейд почувства, че е в задънена улица. Не искаше да причини болка на старицата, но пък от друга страна разбираше добре, че е жизнено важно час по-скоро да изчезне оттук и то с куфарчето в ръка. Той го дръпна рязко и от сътресението, пешкирът за малко да падне от главата му.

— Извинете, мадам — поклони се Куейд. — Приемете искреното ми съжаление за случилото се — после се обърна и побягна. Гласът на старицата прокънтя в ушите му.

— Върви на майната си, простак такъв!

Войникът проследи тази сцена от един тъмен вход. Той задържа дъх, докато Куейд се гърчеше в неудобство пред старицата и после въздъхна облекчено, като го видя как издърпва куфарчето и се отправя надолу по улицата. С този човек бяха преживяли много премеждия както тук, на Земята, така и на Марс. Неведнъж човекът, който се наричаше сега Куейд, бе спасявал живота му. Всъщност, именно той го бе завербувал да работи за Агенцията. Войникът не беше сигурен дали трябва да проклина, или да възхвалява това свое решение.

Замисли се за това колко се е променила атмосферата в Агенцията от времето, когато постъпи в нея. Първоначалния замисъл е бил да се създаде специална служба към Северния блок за шпионаж и контрашпионаж, която да събира сведения и да държи под око всички сили, които биха могли да представляват заплаха за правителството на Северния блок.

След това за шеф на Агенцията бе назначен Вайлъс Кохаген. Под негово ръководство Агенцията не само влезе в дирите на всички вражески групировки, но и постепенно ги погълна. За целта, Агенцията получи финансова и морална подкрепа от най-различни правителствени организации. Всъщност, до известна степен тези организации също се бяха превърнали в неотменима част от Агенцията. Кохаген единствен можа да прозре смисъла от съществуването на подобна могъща организация и което бе още по-важно — той успя да я запази невидима за възможните политически противници вътре в правителството. Така никой не постави под въпрос съществуването на Агенцията просто защото никой от политиците не знаеше за съществуването й. А когато най-сетне узнаха беше твърде късно.

Първото, което направи Кохаген бе да събере компрометиращи сведения за всички ключови правителствени чиновници. Най-богата по съдържание бе папката, посветена на Председателя. И когато настъпи удобния момент, папката излезе на бял свят, за да му помогне да получи поста Губернатор на Марсианската колония. Кохаген осъзнаваше, че контролът върху производството на турбиний означава контрол върху Северния блок, върху всички, а не само върху няколко компрометирани политици. Без турбиний за своите оръжия, на Северния блок не би му оставало нищо друго освен да се предаде.

Председателят също осъзнаваше този факт, но той знаеше, че ако Кохаген наистина иска да стане Губернатор на Марс ще трябва да се раздели с ръководното си място в Агенцията. Това, на което се надяваше Председателя бе, че като изпрати Кохаген на Марс и назначи друг на негово място в Агенцията, той ще се сдобие с абсолютна власт над тайните й и ще неутрализира Кохаген.

Напразни надежди. Новият шеф на Агенцията естествено бе човек на Кохаген. Така че в края на краищата Агенцията пак си остана под ръководството на Кохаген. Но сега вече той контролираше и мините за турбиний.

Докога ли ще успее да ги задържи? При тази мисъл войникът се усмихна. Кохаген може и да го биваше в управлението на организация от типа на Агенцията, но дали ще се справи с управлението на цяла една колония? Насочил изцяло вниманието си към политическите интриги Кохаген напълно бе занемарил социалната сфера — хората живееха все по-зле и недоволстваха открито. Кохаген, естествено, не им оставаше длъжен — всяко вълнение беше смазвано още в зародиш и то с небивала жестокост. Но именно тактиката на репресии, както показваше далечната и близка история, беше майката на съпротивителните движения, в такава обстановка те най-добре растяха и се разгръщаха. И ето че назряващата революция на Марс заплашваше да спре производството на турбиний и по такъв начин да подкопае могъществото на самия Кохаген.

Войникът поклати глава. Той не беше политик. Не го интересуваха проблемите на държавата. Но за разлика от колегите си в Агенцията, имаше силно развито чувство за чест. А това, което Кохаген го караше да върши, за да задуши революционното движение на Марс, можеше най-малкото да се нарече безчестно. Той беше умел професионалист, но не и садист-убиец. Вече не държеше на службата си в Агенцията и колкото по-скоро се отърве от нея, толкова по-добре.

А сега, след като изпълни дълга си към мъжа, когото наричаха Куейд, не му оставаше нищо друго освен да изчезне. Разбираше добре на какъв огромен риск се излага, но човекът отсреща го заслужаваше. Вече може да се заеме с грижливо подготвения план за да заличи следите си. Той пое бавно по една странична уличка, но в движенията му се долавяше известна нервност. Войникът знаеше, че Агенцията няма да се спре пред нищо за да се добере до неговия приятел. А попадне ли веднъж в ръцете им, това значи че ще научат и за помощта, която той му бе оказал. Най-добре би било, ако успее да скрие собствената си идентичност, колкото по-малко се знае за него, толкова по-добре.

Докато обикаляха из галерията на Хелм му се стори, че зърва познато лице. Той сръга Рихтер с лакът и посочи. Рихтер кимна, мъжът му беше познат. После присви очи и се замисли. Какво, по дяволите, правеше тук Стивънс? Май двамата с беглеца бяха доста близки приятелчета на Марс? Дали и тук не играеха някоя странна игра? Каквото и да е, скоро ще узнае.

Хелм зави рязко и спря на един тесен паркинг. Двамата се измъкнаха и се отправиха по следите на Стивънс.

Стивънс излезе от старинния квартал като се озърташе тревожно наоколо. На няколко пъти се обръща да види дали не го следят — и така и не забеляза как налетя право на Рихтер и Хелм. Хелм го сграбчи за реверите и с всичка сила го блъсна в стената, след това го обсипа с град от болезнени удари. Стивънс се свлече на паважа.

— Какво търсиш тук, Стивънс? — намеси се Рихтер. — Да не би да имаш среща със стария ти приятел Куейд?

— За какво говориш? — макар и замаян от ударите и внезапното нападение, Стивънс мигновено бе познал Рихтер. В Агенцията Рихтер се славеше като любител на силовите методи, такива главорези като него създаваха лошото име на могъщата организация. Стивънс се надигна несигурно и се подпря на ръце, знаеше че е обречен.

— Необходимо ли е да обяснявам? — Рихтер вдигна крак и го стовари върху пръстите на надигащата се жертва. Няколко кости изпращяха, Стивънс се хвърли с болезнен писък на земята. Хелм побърза да прекъсне виковете му с точен ритник в устата.

— Къде е той?

— Не мога да ви кажа — изфъфли през строшените си зъби Стивънс. — Това е тайна.

По всичко изглежда, че идеята с кърпата имаше успех — щом питаха него къде е Куейд, явно бяха изгубили дирите му. Толкова по-добре. Стивънс нямаше никакво намерение да предава своя единствен другар.

Рихтер стовари отново крака си върху размазаната ръка на Стивънс. Цялото му тяло се ръзтърси от страшната болка.

— По-добре ще е да ни кажеш, Стивънс — каза тихо Рихтер. — Всички сме от един и същ отбор — той се отпусна с цялата си тежест върху окървавената ръка.

— Добре, ще кажа — почти изпищя Стивънс. — Но моля ви, повикайте Кохаген, нека той да ми нареди.

Обхванат от дива ярост, Рихтер скочи с два крака върху предмишницата и костите изпращяха.

— Стига ли ти това нареждане? А? — изрева той.

Стивънс се гърчеше в агония. Усещаше, че няма да издържи още много. Но изведнъж видя лъч на надежда. Хелм се бе загледал някъде встрани, той бутна Рихтер и му посочи нещо.

— Ето го! — Рихтер напрегна очи и изведнъж видя в далечината Куейд да завива покрай едно автотакси. На главата си бе вързал нещо като кърпа, в ръката му се полюшваше малко куфарче. Зла усмивка разцъфна на устните на Рихтер. Да, това наистина беше Куейд, с куфар в ръка.

Хелм мигновено измъкна пистолет и се завтече след познатата фигура, но Рихтер без да бърза сведе очи към сгърченото на земята тяло. После се наведе и потупа Стивънс по рамото. Стивънс вдигна очи и видя пред себе си дулото на пистолет.

На улицата прокънтя изстрел.