Ана Ахматова
Към музата

Вгледа се в мене — случайно ли? Не —

с поглед и ясен, и ярък.

Пръстена златен от пръста ми сне —

пролетен първи подарък.

 

Музо! Щастливи са всички край мен,

чакат ги радости нови…

Нека да легна под камък студен,

само не искам окови.

 

На маргаритката нежния цвят

късам и тръпно гадая.

Мъка любовна на божия свят

всеки веднъж ще познае.

 

Свещ до зори ми светука едвам,

мойто сърце не тъгува,

ала не искам, не искам да знам

кой със коя се целува.

 

Сутрин в стъклата да беше поне

взорът ми ясен и ярък…

Тихо отвръщам: „Тя ми отне

божи подарък.“

 

1911