Ана Ахматова
Любов

Ту змийка, преплетена зло,

сега ми предрича сполука,

ту гълъбка с бяло крило

отвън на прозореца гука,

 

привиди се в скрежа ли мек,

в съня ли дълбок на шибоя.

Но с нея забравя човек

утеха и радост какво е.

 

Тя шепне с молитвен копнеж,

ридае в звънтеж на соната.

И страшно е, щом я съзреш

в усмивка съвсем непозната.

 

1911