Пол Ливайн
Убий всички адвокати (42)

41
Соломоновият храм

Стив лежеше по гръб върху паянтов сал, който ту се издигаше, ту падаше по вълните. В далечината светкавица озари куп дебели сребърни облаци и гръм проряза водата. Стив усети как салът подскочи и се завъртя, макар че много добре знаеше, че си е в леглото у дома. Болкоуспокояващите бяха виновни.

— Господ да благослови кодеина!

Така беше казал на Боби. Само преди няколко часа. Или пък преди няколко години? Нямаше представа от колко време е на легло.

— Господ да благослови кодеина — повтори Боби. — ДОКОГА ДОВОЛЕН БЛАГО ДА СИ СПИ.

Стив се разсмя и шевът на устната го заболя.

— Всички в училище казват, че си пълна откачалка — каза Боби.

— Ако е комплимент, благодари им.

— Ти си върхът, вуйчо Стив.

И му се усмихна. Плеснаха си ръцете. Всъщност Боби свърши цялата работа — Стив не можеше да си вдигне ръката от чаршафа. Но когато видя момчето да се усмихва, се почувства така, сякаш е спечелил Нобелова награда за родителски грижи.

Намина лекарят, бивш клиент. Или пък клиент, бивш лекар? Мозъкът на Стив беше размътен. Докторът спомена нещо за фрактура на зигоматичната кост.

— Това не беше ли нещо свързано с чукането? — попита Стив.

— Това е скулата — поясни докторът.

Чак сега Стив си спомни. Беше го защитавал по две обвинения за лекарска грешка. Беше загубил и двете дела.

Имаше и някакво увреждане на синусите, така казали хирурзите. Можел да очаква от очите му изведнъж да рукват сълзи. Нямало проблем. Щяло да се оправи.

— А ако не се оправи? — попита Стив.

— Ще ме съдиш — отвърна докторът.

Реването не беше чак толкова зле, помисли си Стив. Можеше да го използва в някоя заключителна пледоария. Освен това имаше поне сто шева на подутата си устна. Плюс скъсани връзки на двете колене. Лед, противовъзпалителни и почивка.

— Не се тревожи, Стив. За нула време ще можеш да вкарваш и осемнайсетте дупки.

— Супер, докторе! Защото досега не съм вкарал нито една.

Беше му студено. И двете му колена бяха увити в лед. На нощното шкафче имаше всевъзможни флакони с хапчета, кана с вода и местния раздел на „Маями Трибюн“. Заглавието тръбеше: „Адвокат спасява отвлечено момиче“. Щеше да прочете репортажа по-късно. Смяташе, и то с основание, че историята ще е доста по-ласкава от последния път, когато бе спечелил известност в колоната на Джоун Флешман под заглавие: „Адвокат пак в затвора“.

Чу чукане. Дали беше в главата му? Чук! После прас! Все едно някой цепеше дърва.

Мирон Голдбърг и Ева Муньос-Голдбърг дойдоха да го видят. Мирон го накара да си отвори устата. Направи му комплимент за венците и го посъветва да сложи коронка на счупения зъб. Ева му даде дълбока купа крем карамел. Изсмука го през сламка. Мирон каза, че щели да оттеглят обвинението в побой и Стив им благодари. Ева го потупа по ръката и му каза, че е смел като Масимо Гомес и Хосе Марти.

Явно Мария беше разказала на родителите си как Стив спасил живота й. Как след като доктор Бил паднал зад борда, Стив слязъл да я вземе, макар че едва ходел и лицето му било цялото изподрано и подуто. Как се качил по стълбата до мостика, като влачел циментовата буца на краката си и виел от болка. Как върнал яхтата до брега и я забил в стената на бреговата охрана на Маями Бийч, и как после припаднал. Стив се радваше, че Мария е разказала на родителите си всички подробности, защото той не помнеше нищо.

— Мария казва, че си супергерой — похвали го Ева.

— Как е тя? — попита Стив.

— По-добре, отколкото бихме могли да се надяваме — отвърна Мирон.

— В момента е с Боби. Учат — добави Ева.

— Браво на тях — отвърна Стив.

— Той е чудесен младеж — позволи си да отбележи Мирон.

— Разбира се, че е чудесен младеж — побърза да добави Ева. — И е много възпитан. — А после посегна и погали Стив по бузата. И каза нещо на испански.

Стив не беше сигурен, но му се стори, че го нарече сиропирана прасковка. Мило. Изведнъж усети как по бузата му се стича сълза, после още една. Цял порой.

— Ти си чудесен човек — каза Ева и и нейните очи се напълниха със сълзи.

Стив реши да не споменава проблема със синусите.

Сеси Сантяго мина точно когато семейство Голдбърг си тръгваше. Телефоните в кантората не спирали да звънят цял ден, докладва тя, хората се обаждали да го поздравят. Нямало нови клиенти. Вероятно нямало и да има. По вестниците го изкарвали едва ли не на смъртно легло. Сеси можела да му отдели само минутка. Имала среща с надзорника си. Превод: пореден мач по борба с Арнолд Фрескин. И между другото, Арни вече бил накарал Пинчър да оттегли обвиненията. След като и двете дела за нападение и побой бяха приключили, щеше ли изобщо да има някаква работа за него, помисли си Стив.

Унесе се за малко и му се присъни, че салът му потъва. Събуди се и видя сестра си: седеше на края на леглото, матракът се беше наклонил на една страна.

— Здрасти, Стиви! Как си?

— Супер. Започвам да разбирам какво им харесваш на наркотиците.

— Да не забравя, братле. Намерих си работа. Съветник при лечение на наркозависими в Тампа.

— Страхотно.

— Що се отнася до попечителството, адвокатът ми казва, че трябва да съм глупачка да те съдя сега. Станал си знаменитост. Плюс това имам нужда от работата, за да направя добро впечатление на съдията. Но ще се върна.

— Няма закъде да бързаш, Джен.

Тя го изгледа втренчено.

— Плачеш ли, братле?

— От синусите е — отвърна той.

Беше задрямал. Събуди го стържене на банциг. Или това, или милиони пчели бръмчаха във всекидневната. Разсъни се и видя как Айрини Лорд прокарва показалец по нощното му шкафче.

— Няма ли санитарки тука? — каза тя и вдигна идеално чистия си пръст.

— Как си, Айрини?

— Карл си отиде. Събра си багажа и си замина.

— Съжалявам. И съм изненадан. Наистина си мислех, че държи на теб.

— И аз така мисля. Вчера преведе пари по сметката ми. От някаква банка в Москва.

— Москва ли?

— Прати ми и имейл. Пише, че открил изгубеното съкровище на Романови. Хора от цял свят му пращали депозити. Твърдели, че са им потомци.

— Има добро сърце за измамник.

— Стивън, казвала ли съм ти колко много държа на теб?

— Не си спомням, все пак бях упоен.

— Мисля, че двамата с Виктория сте чудесна двойка. Е, не чак чудесна. Но поради някаква причина ти явно я караш да се чувства щастлива. А щом тя е щастлива… аз съм горе-долу доволна.

Наведе се да го целуне, размисли и се отдръпна. Но го потупа по рамото.

— Стивън, плачеш ли?

— От синусите е — отвърна той.

Пак потъна в неспокойна дрямка. Сънуваше баща си. Дъртият пръч строеше нещо. Ноев ковчег вероятно. Усети устни да се допират до неговите и отвори очи — и видя, че го целува най-красивата жена на света. Виктория носеше от онези ластични долнища, които стигаха малко под коленете, и спортен потник с тънки презрамки. Потникът беше изрязан и разкриваше плоския й корем.

— Трябва да се избръснеш, мърлячо — каза тя. — И дъхът ти мирише на мокро магаре.

— И как точно мирише мокрото магаре?

Тя го целуна отново.

— Няма значение. Пак си те обичам.

— И аз те обичам, Вик. — Той облиза подутата си устна. — Мислех си за това къде да живеем. Ако искаш апартамент, добре. Ако искаш къща в града, пак добре. Искам да кажа, че навсякъде ще ни е добре, стига да сме заедно.

— Сериозно ли го казваш?

— От цялото си сърце. От цялата си душа. С целия си вонящ дъх.

Тя го дари с ангелска усмивка и нежно прокара пръст по зашитата му устна.

Чукането пак започна. По-силно.

— Какво е това, по дяволите? — попита Стив.

— Не знаеш ли? Хърбърт не ти ли каза снощи?

— Снощи карах впряг с кучета на състезанието в Идитарод. Макар че е твърде възможно да съм халюцинирал.

— Ела — каза тя. — Ще ти покажа.

Помогна му да стане. Той я прегърна през раменете и тя го поведе по коридора.

Всекидневната беше нещо прекалено светла.

Какво ставаше, по дяволите?

Нямаше задна стена. Само няколко вертикални подпори. Гипсокартонът беше направен на пух и прах. Хърбърт стоеше насред отломки по шорти и с черно кепе. Държеше чук. Голите му гърди бяха покрити с прахоляк. Стив смътно си спомни нещо за това как старецът му щял да строи Храма на цар Соломон, но нещо не се връзваше.

— Какво правиш, татко?

— На какво ти прилича?

— На вандализъм.

— Разширявам къщата ти към задния двор.

— Защо си мисля, че повече те бива да рушиш стени, отколкото да ги зидаш?

— Не се оплаквай, докато не получиш сметката ми. За нова спалня и всекидневна.

— За чий са ми?

— За теб и за Виктория са, кретен такъв!

Аха, ясно! Акълът му още беше замаян, но имаше резон. Наистина им трябваше отделно кътче, нищо че покривът можеше да се срути и нямаше да има водопровод.

— Благодаря, тате. Видях един телевизор с плосък екран. Голям колкото гаражна врата. Страхотно ще се върже във всекидневната.

— Мислех си за пиано във всекидневната — обади се Виктория.

— Голям телевизор ще е по-добре. Тъкмо ще си гледам мачовете.

— Видях един „Стенуей“. Роял. Тъкмо за всекидневната. Ще пасне идеално.

— Само ако живееш с Рахманинов.

— Искам роял.

— Искам плазмен телевизор.

Хърбърт посочи с чука дупката в стената.

— Мисля, че мога да добавя и музикален салон, ако преместим малко оградата.

— Бива — отвърна Виктория.

— Съгласен — каза Стив.

Прегърна ги и двамата и ги притисна силно. Боби влезе в стаята от кухнята, дъвчеше шоколадова бисквита с крем.

— Здрасти, вуйчо Стив! Какво става?

— Благодаря на Господ, хлапе. Искаш ли и ти да се присъединиш към груповата прегръдка?

— А, не! Прегръдките са за бебета.

Стив ги обгърна с поглед. Баща си, любимата жена, племенника си. Имаше за какво да благодари на Господ. Очите му се напълниха със сълзи.

— Плачеш ли? — попита Боби.

— От синусите е — тихо каза Стив и извърна глава.

Виктория се усмихна.

— Видя ли, Боби?

— Да — отвърна Боби. — Вуйчо Стив пак излъга.