Пол Ливайн
Убий всички адвокати (37)

36
Какво искат момичетата

Въздухът не биваше да ухае толкова сладко в такава нощ, помисли си Стив.

Гюрукът на мустанга беше свален, във влажния въздух миришеше на жасмин, пълната луна ту се появяваше, ту се скриваше сред облаците. Той караше по Олд Кътър Роуд. Беше по-разтревожен, отколкото беше показал пред другите.

С целия хаос, който се беше развихрил — Джанис и Кригър, Айрини и Виктория, Фрескин и Голдбърг — се чудеше дали е прекарвал достатъчно време с Боби. Беше ли оставил собствените си проблеми да го отклонят от най-важното нещо в живота му?

„Престани да се тревожиш. Боби е добре“.

Не спираше да си го повтаря. Момчето не беше избягало от къщи, не беше отвлечено. „Мария е първото момиче, което му е показало обицата на пъпа си, така че експериментира. Вероятно се натискат под някоя палма и ще се появят на разсъмване, потни и изпоядени от комарите. Нормално е.

Добре е. Стига си се тревожил“.

Вече беше проверил в Кокоплъм, беше слязъл до залива и после се беше върнал до кръговото на Гдйбълс Уотъруей. Сега зави наляво по Матсън Хамък. Мина покрай пустата поляна за пикник и подкара успоредно на алеята за велосипедисти, която се виеше през преплетените черно-червени мангрови дървета. Спря на соленото езеро. На паркинга нямаше коли. Рамката за велосипеди беше празна.

Нито Боби. Нито Мария.

Слезе от колата и заобиколи езерото, което беше на метри от залива. Беше прилив и във въздуха се носеше мирис на тиня. Жерави се разхождаха по мокрия пясък, търсеха си ранна закуска. От другата страна на залива по небостъргачите на Кий Бискейн проблясваха светлинки. На север високите сгради в центъра бяха тъмни.

Тишината наруши един голям траулер — пърпореше през канала. Ранно начало на риболовния ден. На хоризонта над океана проблясваха светкавици и озаряваха перестите облаци. Вятърът се усилваше и се вдигаха вълни. Пълната луна се скри зад сгъстяващите се облаци, но продължаваше да свети на небето като лампа през абажур. Прогнозата обещаваше дъжд и гръмотевични бури, предизвикани от наближаващия студен фронт.

Стив се върна в колата и подкара още по на юг по Олд Кътлър. Спря пред тропическия парк „Феърчайлд“. Беше водил Боби тук няколко пъти, на момчето му беше харесало заради тишината. Шумовете все още го притесняваха. Спокойствието беше най-важното за терапията му.

Паркира при портата. Беше заключена. Слезе от колата, като остави фаровете включени. Клекна на тясната прашна алея, която вървеше покрай оградата до входа. До хибискуса имаше следи от велосипеди. Два на брой.

„Добре, и какво?“

Първо, следите бяха пресни. Беше преваляло за кратко късно следобед и следите бяха оставени след това.

„Супер! Заслужи скаутска значка, но както вече казах, какво от това?“

Оттук нямаше накъде да продължиш. Пътеката свършваше до оградата. Значи колоездачите трябваше да се спрели и да са оставили колелата си тук. Може би бяха влезли вътре.

И после какво?

Стив не знаеше. Само че, в червеникавата пръст две следи от гуми се приближаваха към оградата, а се връщаше само една. Какво беше станало с другото колело?

В същия момент мобилният му телефон иззвъня и той се стресна. На екрана бе изписан домашният му телефон.

— Кажи, Вик?

— Боби тъкмо идва с колелото.

— Супер! Мария прибрала ли си е?

— Не. — Усети напрежението в гласа й. — Стив, Боби не знае къде е.

 

 

Малко преди зазоряване Стив зави и спря на алеята пред къщи — и чу как някой извика.

Не беше видял Ева Муньос-Голдбърг, която тичаше към входната врата. Тя пъргаво отскочи встрани и предната броня мина на милиметри от нея. Беше в страхотна форма от степ или тай-чи реши Стив. Браво на нея. Иначе щяха да го обвинят в пътнотранспортно произшествие с фатален край.

Ева прескочи едно храстче и се подхлъзна на мокрите от росата камъни. Вторият писък се чу, когато политна напред и се просна на земята. Стив се възхити колко пъргаво се изправи и веднага почна да го ругае.

Колелото на Боби беше опряно на бразилския пипер. Което значеше, че момчето е вътре. Стив чу виковете още преди да стигне до входа. Завари Ева във всекидневната, с разранени колене и разчорлена коса. Крещеше на Боби:

— Къде е Мария? Къде е?

Джанис бе сложила покровителствено ръка на рамото на Боби и бе запречила с пътя на Ева към сина си с мощното си туловище.

— Назад, кучко, че ще ти трябва нова пластична операция.

— Добре, че дойде, Стив — каза Виктория.

Стив не беше сигурен кое е по-тревожното: това, че Ева крещи, или че Джанис държи Боби.

— Ела тук, Боби. — Дръпна го от майка му, пъхна едната си ръка под мишниците му, а другата под задника и го вдигна. Лесно е да вдигнеш някое хлапе, но не и дванайсетгодишно момче, та дори да е кльощаво като Боби.

Боби трепереше, беше пребледнял и имаше кисел дъх.

— Вониш, момче!

— Повърнах.

Стив отнесе Боби в кухнята, само за да го махне от останалите. Чу как Виктория увещава двете жени да се успокоят и да оставят Стив да се оправя.

— Съжалявам, вуйчо Стив.

— Няма нищо. Къде е Мария?

— Не знам. Бяхме във „Феърчайлд“. Тя ми се разсърди и си тръгна.

— Защо ти се разсърди?

— Държах се глупаво.

— И?

— Опитах да направя това, което ми каза доктор Бил…

Стив стисна зъби, заля го гореща вълна.

— Доктор Бил ли?

— Каза, че трябвало да заведа Мария там на пълнолуние, защото тогава момичетата се възбуждали. И после щяла да иска да го направим.

— Но когато сте отишли, Мария е казала „не“?

— Да.

— И ти какво направи?

— Първо се опитах да я принудя. Но после спрях. Спомних си онези глупости, на които ме учеше. „Не“, означава „не“. „Може би“ означава „не“. Да си останеш непорочен е проява на зрялост. И така нататък.

— Браво. Но Мария въпреки това ти се разсърди?

— Да. Стана ми гадно и се издрайфах върху някаква бромелия. Отидох до езерото да се измия и когато се върнах, си беше тръгнала. Взех си колелото, но нейното го нямаше. Реших, че се е прибрала.

— Опита ли се да я настигнеш?

— Да. Как разбра?

— Защото аз щях да се опитам. Щях да карам много бързо. Ако е имала само няколко минути преднина, си щял да я настигнеш.

— Опитах. Но изобщо не я видях.

„Защото е била отвлечена! Когато е отишла да си вземе колелото, някой я е причаквал“.

И тогава си спомни. Разговора в кабинета на Кригър.

„Един хипотетичен въпрос, Соломон. Ако Робърт убие Мария, няма ли да си готов на всичко, за да не влезе в затвора? Няма ли дори да поемеш вината вместо него?“

Ръцете му неволно притиснаха момчето още по-здраво. Противоречиви чувства. Благодарност, че Боби е невредим. Пълен ужас при мисълта, че приятелката му може вече да е мъртва. Може би Боби чу, че Стив се задъхва, или пък усети как сърцето му бие лудо. Независимо какво беше, момчето изхлипа.

След миг Виктория беше до тях и рошеше косата на Боби. Той протегна врат като котарак, който чака да го погалят. След още миг дойде и Джанис.

— Оная кучка се разкара — докладва тя. — Как си, момчето ми?

Боби повдигна рамене. И стегна ръцете си около врата на Стив.

— Стив, мога ли да прегърна сина си, ако обичаш?

— Да.

— Защото нямаш право да го разделяш от… — Изведнъж млъкна. — „Да“ ли каза?

Стив пусна Боби на земята.

— Трябва всички да сме от един отбор, Джен.

— Защо? Какво става?

— Сложи Боби да си легне и ще поговорим.

Озадачена, Джанис уви месестата си ръка около момчето и го поведе към стаята му.

— Какво е станало, Стиви? — попита Виктория.

Той едвам намираше думите:

— Кригър. Отвлякъл е Мария. Ще я изнасили и ще я убие. И ще обвини Боби. Само и само да ми го върне.

Виктория премигна, но бързо се съвзе.

— Ще говоря с Ева. Ти извикай полиция.

В този миг се чу женски писък. Стив го позна веднага. Тази сутрин го чуваше за трети път.

Втурнаха се навън. Ева стоеше до колелото на Боби. Ципът на закачената за седалката винилена чанта беше отворен. Ева притискаше нещо към гърдите си. Миг по-късно, когато Стив осъзна какво е, го заля див ужас.

— Къде е тя? — Ева се затича към Стив и замахна да го удари. — По дяволите! — Гласът й се раздираше от ридания. — Какво й е направил?

Удари заваляха по гърдите, раменете, ръцете му. Ръката й се отплесна и го удари в слепоочието. Стив дори не се опитваше да се предпази. Вече изпитваше такава болка, че дори не усещаше ударите на дребната жена. Лицето й беше мокро от сълзи, около юмрука й беше увит малък розов сутиен.