Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Томек (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomek u źródeł Amazonki, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor(2009)

Издание:

Алфред Шклярски. Томек при изворите на Амазонка

Издателство „Народна култура“, София, 1971

Рецензент: Малина Иванова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Александър Денков

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Христина Киркова, Калина Цанева

История

  1. —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Mandor)

V
Ловците на глави

Беше рано следобед. Матеу все по-внимателно разглеждаше бреговете на реката. След малко каза полугласно:

— Селцето на яхуа е тук наблизо, познавам местността!

Зад един завой на реката пътешествениците видяха напреки над водата грамаден, окастрен ствол, който съединяваше единия бряг с другия. В двата края на този примитивен мост се виждаха утъпкани от хора пътеки. Те се губеха в крайбрежния гъсталак на джунглата.

— Карай към левия бряг! — каза Матеу, а като се обърна към Смуга, добави: — Тук е, сеньор!

Лодката се приближи до стръмния бряг. Индианецът, който седеше най-близо до носа, скочи на брега и изтегли предницата на лодката.

— Оттук вече е близо до селцето на яхуа, сега трябва да вървим пеш — осведоми ги Матеу.

— Добре, най-напред ще идем само ние двамата — отговори Смуга, като се оглеждаше наоколо.

Матеу кимна с глава. Смуга метна през рамо сака си и с пушката в ръка слезе на брега. Обърна се към останалите и каза:

— Уилсън, вие и индианците ще останете в лодката. Два револверни изстрела от моя или от ваша страна ще означават зов за помощ.

— Ще си отварям очите и ушите на четири, можете да бъдете спокоен — увери го Уилсън.

Смуга и Матеу се покатериха на брега, който на това място доста стръмно се спускаше към реката. Влязоха в джунглата. Смуга вървеше внимателно, защото криволичещата пътечка час по час се губеше в гъсталаците. Изведнъж зад един остър завой те се натъкнаха на самотен индианец. Вероятно отиваше на лов, защото държеше в ръце дълъг сарбакан, а на колана му беше привързан плетен колчан за стрели. Облечен беше в надиплена пола от рафия, която се спускаше от бедрата му почти до земята, а на главата си носеше голяма перука, която като пелерина падаше свободно по раменете и плещите му. Върху перуката от рафия, на самия връх на главата, беше прикрепен кръгъл, плоско изплетен венец, наподобяващ нимбите на светците по иконите.

Като видя непознатите хора, индианецът замръзна на място в една привидно пасивна поза, обаче опитният Смуга прекрасно знаеше, че това е пълна със съсредоточено внимание напрегнатост, която може изведнъж да се прояви в приятелско или враждебно действие. При такива случаи понякога дори някое незначително или несръчно движение от страна на пришълците може да има пагубни последици.

Смуга се усмихна дружелюбно и бавно тръгна към индианеца. Той обаче бързо отстъпи и вдигна ръцете си нагоре с обърнати към непознатите длани, сякаш се мъчеше да ги възпре или отблъсне от себе си.

— Стой, сеньор, стой! — бързо го предупреди Матеу. — Този жест означава: „Не се приближавай до мене!“

— Зная — спокойно отвърна Смуга. Спря се и бръкна в торбата, която висеше през рамото му. Извади от нея малко пакетче, подаде го на индианеца и каза: — Самики[1] за тебе от приятели!

Индианецът отстъпи още крачка назад, без да свали ръцете си. Смуга извади от джоба си лулата, натъпка я с тютюн от пакетчето, което беше предназначено за индианеца, и запуши. Пусна клъбце дим, след това отново подаде тютюна на индианеца и каза:

— Самики!

Индианецът отпусна ръце, приближи се с дебнеща походка до Смуга и предпазливо взе тютюна. Без да сваля очи от чужденците, помириса подаръка, след туй извади от малката торба, която висеше на колчана, една тумбеста луличка. Напълни я с тютюн. Не прояви страх, когато Смуга му поднесе запалена клечка. Това показваше, че и друг път е срещал бели хора.

Индианецът и белият запухкаха дим от лулите си, застанали един срещу друг. Изведнъж индианецът прибра лулата си и попита на развален испански:

— Какво искате?

— Дошли сме при твоя вожд — отговори Смуга. — Носим подаръци.

— Имате ли тиви[2]? — поинтересува се индианецът.

— Сол също имаме — каза Смуга.

— Не зная дали вождът Тунаи[3] ще има време да говори с вас.

— В селото ли е той?

— Да, но… Това не е ваша работа!

— Заведи ни при него, сами ще го попитаме!

— Дай тиви!

Смуга извади една торбичка и сипна малко сол в шепата на индианеца, а той им даде знак с ръка да го последват.

Като всички южноамерикански индианци, водачът им вървеше с бърза и къса, гъвкава крачка. Не след дълго се озовяха на просторна горска поляна. На края на поляната, под сянката на големи дървета, се намираха наколни жилища.

Двамата пришълци предизвикаха голямо вълнение сред жителите на селцето. Мъжете, които бяха насядали на пънове, прекъснаха приказките си. Те изпитателно оглеждаха белия човек и метиса. Дечурлигата с писъци се изпокриха под къщите, а и жените, изглежда, бяха готови да се разбягат. От една къща върху утъпканата земя скочи снажен индианец. Перуката му от рафия беше украсена с разноцветни пера от папагал, с изсушени птици и мишки. Високо на дясната си ръка носеше гривна от трева, в която бяха затъкнати три лъскави пера.

Като го видя, Матеу хвана Смуга за рамото и каза:

— Ето този е вождът Тунаи…

— Познава ли те? — попита Смуга.

— Да, виждал ме е…

— Тогава поздрави го, но помни: една непредпазлива дума, и ще те застрелям на място!

— Помня, сеньор — увери го Матеу.

Смуга внимателно наблюдаваше метиса. Увереното му изражение говореше красноречиво, че се чувствува в безопасност сред войнствените ловци на глави.

В това време Тунаи се приближи на няколко крачки и зачака.

— Бом диа, компадре![4] — поздрави го Матеу.

Тунаи го гледаше проницателно. На устните му заигра подигравателна усмивка, след това каза на испански:

— Буенос диас![5] Сами ли сте дошли тук?

— Буенос диас, Тунаи! — отговори Смуга. — Другарите ни чакат в лодка край реката. Искаме да поговорим с тебе. Докарахме подаръци.

— Не ми трябват повече роби — презрително отвърна Тунаи.

При тези думи Матеу се смути, защото по този начин вождът на яхуа потвърди вината му.

— Не става въпрос за нападение… този път — отговори Смуга. — Работата, която ме води при тебе, вожде, е такава, че можем изцяло да я уредим тук.

— Щом си дошъл с компадре Матеу, ще поговорим… по-късно — съгласи се Тунаи.

— По-късно, значи, кога? — попита Смуга.

— Утре, днес избираме нови воини.

— Можем ли да се разположим на бивак край селцето?

— Компадре Матеу може, значи, и вие. Добре сте дошли, щом идвате при нас като приятели.

След два часа пътниците разпънаха палатките на края на индианското селце. Уилсън наглеждаше индианците субео, докато приготвяха храната, а Смуга, придружен от Матеу, поднесе подаръци на Тунаи. Това бяха стоманен ловджийски нож с кожена кания, тютюн и няколко гердана от разноцветни стъклени мъниста. Тунаи прие даровете и в замяна даде на Смуга бамбуков сарбакан и колчан с къси стрели. Докато Смуга разглеждаше с интерес оригиналния колчан, Тунаи се засмя и го предупреди:

— Внимавай, стрелите са напоени с отровата курара![6]

Индианците яхуа не проявяваха враждебност към пришълците, но въпреки това ги следяха със зорко, подозрително око. Смуга не се отделяше нито на крачка от Матеу. Намираха се сред врагове, с които Матеу поддържаше приятелски връзки. Само една негова дума можеше да обърне срещу тях няколко десетки жестоки воини. Смуга нареди на Уилсън и на индианците субео да не се отдалечават от бивака, а той и Матеу тръгнаха да разгледат селцето.

Повечето от мъжете се подготвяха за празненството, на което най-ловките момци щяха да бъдат „посветени“ във воинско звание. Това беше своего рода оригинален безкръвен турнир. Петнадесетина младежи на двойки последователно щяха да се борят върху един огромен дънер, поставен напреки над дълбок ров. Хвърлянето на противника от дънера означаваше победа. По този начин само най-силните и най-сръчните влизаха в редовете на воините. Матеу обясни на Смуга, че някога този безкръвен бой се е водил между кандидатите за вожд на племето и последният победител е ставал вожд.

Благодарение на предпразничната суетня Смуга можеше безпрепятствено да разгледа индианското селце. Той се възползува от случая и смело занаднича дори във вътрешността на къщите, които нямаха плътни стени и не криеха нищо от погледа на външния човек. Преди всичко вниманието привличаше грижливата подредба на домовете, които приличаха по-скоро на надземни веранди, построени върху палмови колове, устойчиви срещу разрушителната дейност на термитите. Къщите нямаха странични стени; само двустранните полегати покриви от листа пазеха обитателите им от дъжда. В тези надземни жилища се влизаше по наклонено дърво, единият край на което се опираше на земята, а другият — на пода на верандата. Навсякъде се срещаха опитомени маймуни и папагали, с които си играеха децата.

Жените и децата ходеха предимно голи. Но поради присъствието на бели хора в селцето възрастните жени си сложиха на шиите и на бедрата опашати покривала от рафия. Жените, както е обикновено при първобитните народи, вършеха цялата по-тежка работа. Те обработваха нивичките с маниока[7], правеха съдове от глина, плетяха рогозки от палмови влакна и нижеха гердани от сушени семена на растения, носеха вода от реката, готвеха храна, а също кърмеха пеленачетата и им пощеха косите от въшки. Дечурлигата си играеха или ходеха на лов за големи мравки и личинки, които сред индианците яхуа се смятаха за голямо лакомство, Момчетата стреляха със сарбакани по мишени, помагаха на възрастните в риболова, а през свободното си време приклякаха около мъжете да слушат разговорите им.

Воините пазеха селцето си от нападенията на враждебни племена, организираха военни походи или ходеха на лов за дивеч. Те бяха много смели и нерядко, макар и въоръжени само с нож, дръзваха да нападат дори ягуар. Въпреки това обаче обикновено ловуваха, без да се излагат на опасност; просто издебваха животното и от прикритие стреляха по него. Имаха превъзходно зрение и слух и направо изключително обоняние, благодарение на което можеха да подушат животното от значително разстояние.

Смуга беше много наблюдателен. Скоро той забеляза очевидните следи от влиянието на африканските негри. В далечното минало те са били докарвани на големи групи в Америка, за да работят като роби в плантациите, от които често бягали в селвата и се съединявали с индианските племена, ненавиждащи белите хора. Вероятно и сред жителите на това селце някога е имало негри, защото у някои индианци от племето яхуа се забелязваха черти, типични за негърската раса. Те личаха особено у жените, които, за разлика от мъжете, не си покриваха главите с перуки от рафия. Косите на чистокръвните индианци бяха твърди и прави, с дебел черен косъм. А някои представители на племето имаха къдрави коси, широки носове и дебели, месести бърни. В тази част на Южна Америка негърските влияния бяха още по-очевидни в нравите и обичаите. Яхуа, както и витото, кокама и други индиански племена използуваха толкова типичните за Африка там-тами, за да си сигнализират от разстояние, а също музиката и танците им бяха изградени върху индиански и негърски мотиви.

Смуга старателно отбелязваше в паметта си тези изключително интересни факти, тъй като искаше при удобен случай да ги сподели с Томек Вилмовски и баща му. Когато наблюдаваше дечурлигата, той обърна внимание на няколко хлапака, които си бяха избрали за цел пъна на едно отсечено дърво и стреляха по него със сарбакани. Малчуганите с такова усилие вдигаха до устата си дългите бамбукови духалки, че чак се огъваха назад и запъваха лакти в корема си.

— Погледни, Матеу! — каза той развеселен. — Колко усилия влагат момчетата в тая игра на големи!

— Игра? — учуди се Матеу. — Не, сеньор, те съвсем не си играят. Не забеляза ли оня старец, който им дава наставления? Индианците яхуа още от деца се приучват да стрелят със сарбакани. И затова са безпогрешни стрелци. Повечето от тях улучват малка монета от тридесет крачки разстояние, а от петдесет никой от тях не пропуска звяр или човек.

Метисът замълча и се замисли дълбоко за нещо. После хвана Смуга под ръка и тихо му каза:

— Алвареш ми направи лоша услуга, като ми плати дълга на карти. Сега съжалявам за постъпката си. Никога вече няма да се опитвам да бягам. Ще ти помогна да намериш убиеца и ще призная всичко за Алвареш. От тази нощ можеш да спиш спокойно, сеньор.

— С какво ще ме увериш, че пак не лъжеш? — попита Смуга.

— Ти не обичаш да се гавриш дори с победения противник — отвърна Матеу. — С тебе никой не ще пострада, разбрах го сега. Ти не си казал на индианците субео за моето предателство, нито за опита ми за бягство.

— Сигурен ли си в това?

— Добре познавам индианците, сеньор. Ако знаеха истината, сега нямаше да съм жив… А те се отнасят към мене както преди. Ето за това ще ти се отплатя със същото. Когато съм с тебе, тук нищо не те заплашва, но за всеки случай внимавай никога зад гърба ти да няма някой от индианците яхуа. Те наистина са много опасни.

— Защо именно ти можеш да ми гарантираш безопасност сред тях?

— Ще ти кажа, сеньор. Яхуа произхожда от едно много страшно племе — от индианците аука. Баба ми е била аука, а майка ми — яхуа.

— С една дума, ти си между свои…

— Сега знаеш истината. Биха ми помогнали, ако поискам. Бих могъл например да скоча сред тая група воини и да извикам, че си мой враг. Никога вече не би могъл да ми сториш нещо лошо.

— Матеу, забрави ли, че с револвер стрелям толкова точно, колкото индианците яхуа с техните сарбакани? — спокойно каза Смуга.

— Помня това — увери го Матеу. — Казах ти за родствените си връзки с яхуа, за да ми повярваш, че вече наистина нямам намерение да кроя нищо срещу тебе. Прости ми вината и ще ти служа вярно.

Смуга погледна Матеу право в очите. Успокои се, след като прочете в тях няма молба.

— Бил си много лекомислен, Матеу, но може би наистина още не си паднал съвсем низко. Трудно ми е да те осъждам, като виждам какво зло се шири наоколо. Нито аз, нито господин Никсън не заплашваме живота ти. Ти си бил само едно малко колелце в мощната машина на беззаконието. Покажи честно, че искрено съжаляваш за долната си постъпка, а после… ще видим!

— Благодаря ти, сеньор, благодаря! Това ми стига. Зная, че ще ми простиш. Сега да вървим в лагера. След малко ще започнат церемониите.

Без да възрази, Смуга тръгна след Матеу. Най-разумно беше да не се натрапват на местните жители. Ако индианците нямат нищо против присъствието на чужденците на тяхното племенно тържество, вождът ще ги покани на него. Така и стана след малко. Няколко часа пътешествениците наблюдаваха състезанието по сила и ловкост. Накрая осем младежи бяха приети в редовете на възрастните бойци и по този случай се състоя общо шумно пиршество.

В цялото селце зацари весела атмосфера, индианците се шегуваха и смееха около богатата трапеза, на която бяха наредени цели печени маймуни, морски свинчета, два мравояда, костенурки и гущери. За десерт имаше печени в гореща пепел големи мравки и нежни личинки, а също и мед, после банани, пъпеши и орехи. Накрая поднесоха питие, което веднага удари в главата развеселените индианци. Тогава Смуга и другарите му побързаха да се оттеглят в бивака си.

Тази нощ Смуга и Уилсън бдяха чак до разсъмване. Смуга се възползува от случая и разказа за разкаянието на метиса. Дълго се съвещаваха, защото не бяха сигурни, че вече могат напълно да му се доверят. Трябваше да държат сметка за бързо променящите се настроения на индианците, от които произхождаше Матеу. Разговаряйки, те се вслушваха в шума на веселбата. Звуците на барабаните и бамбуковите свирки, които племето яхуа беше възприело от някогашните роби негри, ехтяха почти до изгрев слънце. Под техния съпровод индианците изпълняваха танци, които представляваха смесица от индиански мотиви и африканска самба. Двамата си легнаха чак когато в селцето се възцари тишина.

Още преди обяд Тунаи уведоми Смуга, че сега може да разговаря с него.

Смуга и Матеу веднага тръгнаха за очакваната среща. Завариха вожда и неколцина от по-знатните индианци, насядали пред неговата наколна къща върху пънове или големи листа, защото индианците яхуа, боейки се от вредни насекоми, никога не сядаха направо на земята. Вождът посочи на дошлите място до себе си. Смуга почерпи всички с тютюн. Напълниха лулите си и мълчаливо запушиха. Тъй като познаваше местните обичаи, Смуга не бързаше да започне разговора.

Мина доста време и чак тогава Тунаи пъхна угасналата си лула под колана на поличката от рафия и подхвана:

— Ти искаше да говориш с мене, бели човече. Сега мога да те изслушам.

Смуга прибра бавно лулата си и отговори:

— Ще ти разкажа най-напред за един обичай на белите хора, тогава по-лесно ще разбереш защо съм дошъл при мъжественото племе яхуа. Много бели хора се интересуват от непознатия свят, в който живеят различни народи. Не всички обаче могат да пътуват през огромните води. Затова в своите градове белите хора строят специални къщи, в които събират различни предмети, помагащи на всички да опознаят и по-добре да разберат другите хора. Те създават и градини за животни, които се докарват от далечни страни. Моята работа е именно да събирам интересни неща за тези къщи, които у нас се наричат музеи.

Смуга замълча и погледна към Тунаи. Когато вождът на племето яхуа преди малко се обърна към него, той си спомни как Томек бе подхванал наслуки един разговор с австралийците по време на първата им съвместна експедиция. С този разговор Томек неволно бе преодолял недоверчивостта на австралийците и спечелил помощта им за ловната експедиция. Сега именно Смуга опита начина на Томек.

За негова радост Тунаи не се учуди. Сериозно изгледа говорещия и потвърди:

— Зная, че има такива хора като тебе. Един от тях вече идва при нас. Той живее по̀ на запад, в Икитос. Хората, които дойдоха с него, казаха, че в дома си имал много неща, купени от индианци, а в градината си държал различни животни… При нас търсеше военни трофеи.[8]

— Сигурно човешки глави? — обади се Смуга.

Тунаи сериозно кимна с глава, но веднага след това се усмихна подигравателно и каза:

— Орежите го измамили. Продали му глави от хора, умрели от обикновена смърт. Другите племена също лъжат. Продават маймунски глави вместо човешки!

— Матеу ме увери, че ако дойда с него при тебе, ще купя добра стока — каза Смуга.

— Ако искаш да купуваш човешки глави, върви при племето витото, но при тях трябва да бъдеш нащрек. Те ядат човешко месо, а главата на бял човек струва два пъти по-скъпо — посъветва го Тунаи, а под око наблюдаваше дали думите му ще направят необходимото впечатление на Смуга.

— Нямаме намерение да пътуваме към земите на индианците витото — отговори Смуга. — Отиваме направо за Икитос, а оттам по река Укаяли.

— От Икитос не е далеч до живарите. Те носят главите на победените си врагове, като връзват косите им за коланите си. По това веднага ще познаеш кои са истински — продължаваше си своето Тунаи.

— Казах ти, че трябва да пътуваме по река Укаяли — отговори Смуга.

— Един от нашите е разговарял с човек, който е бил пленник у живарите. Този човек каза, че у тях се намирали дори смалени глави на бели хора. Тези глави били много, много стари… — увещаваше го Тунаи. — Това трябва да са белите, които първи срещнали живарите. Магьосниците пазят тези глави.

Смуга все по-внимателно слушаше думите на Тунаи. Може би вождът на племето яхуа не фантазира. Някога Смуга беше чел в старите хроники от времето на покоряването на Южна Америка от испанците за експедицията на Педро де Алварадо, която се сблъскала с диви ловци на човешки глави и понесла големи загуби. Това станало в 1534 г., т.е. наскоро след проникването на испанския конквистадор Франсиско Писаро във вътрешността на Южна Америка. По времето, когато Писаро завладявал Перу, към вътрешността на континента потеглили редица експедиции, които търсели легендарното Елдорадо или Страната на златото. Една от тях, водена от испанския авантюрист Педро де Алварадо, който преди това пръв започнал завладяването на областите югоизточно от Мексико, край река Мараньон се натъкнала на войнственото и жестоко племе живари — ловци на човешки глави. В димящите от омара девствени джунгли испанците гинели денем и нощем, поразявани от стрелите на скритите в гъсталака живари. Индианците отрязвали главите на убитите испанци и след това ги смалявали до размерите на два юмрука на възрастен мъж. Такова било първото сблъскване между белите и индианците живаро[9].

Хитрият Тунаи със задоволство забеляза какво впечатление направи на белия човек споменаването на живарите. Насърчен от това, той продължи:

— Ако събираш различни индиански предмети, иди при живарите. При тях не жените, а мъжете предат и тъкат платове, правят дрехи, изработват сигнализационни барабани, копия с наконечник от човешка кост, сарбакани и бойни щитове. Жените пък правят от глина красиви гърнета, между чиито двойни дъна дрънкат магически камъчета, прогонващи злите духове. Всичко това можеш да получиш от тях срещу… добри пушки. С огнестрелно оръжие по-лесно може да се убие човек и да му се вземе главата…

— На драго сърце бих се възползувал от съвета ти, Тунаи, но времето ми е малко, а живарите живеят в трудно достъпни места и, изглежда, са твърде враждебно настроени към белите хора — отговори Смуга. — Дойдохме при тебе, защото твоят компадре Матеу ни увери, че можем да ти се доверим напълно. И затова те моля да ми дадеш една умалена човешка глава. Ако получим от теб това, което търся, в замяна ще ти подаря… модерна карабина.

Тунаи притвори очи вероятно за да не издаде радостта си. Наведе се към приближените си и шепнешком започна да се съветва с тях. Чак след доста време се обърна към Смуга и рече:

— Добре, ще ти дам една такава глава! Елате!

Смуга и Матеу тръгнаха подир вожда на яхуа към края на селцето. Пред една надземна къща до бавно тлеещо огнище, върху постлани листа, седеше индианец. В жарта бяха сложени две големи глинени гърнета, леко стесняващи се нагоре. В едно от тях къкреше гъста течност, в другото се подгряваше ситен пясък.

Като видя белия човек, индианецът сви вежди, но многозначителният поглед на Тунаи веднага го успокои. Седнаха край огнището. Смуга извади кесийка с тютюн. Известно време пушиха мълчаливо. От къкрещото гърне се вдигаше силна смрад. Скоро Смуга извади кърпичката си и попи потта по челото си. Погледна към Матеу. Смуглото лице на метиса беше посивяло; по челото му се стичаха едри капки пот. Смуга се приведе към вожда на яхуа и със снишен глас попита:

— Тунаи, какво вари тоя човек?

Лицето на вожда нито за миг не измени каменното си изражение. Той седеше изопнат като бронзова статуя. Само погледът му под полупритворените клепачи следеше пришълците.

— Този бял човек е приятел на компадре Матеу — гърлено каза той. — Търси смалени човешки глави, взети от враговете. Покажи му, за да може да разкаже за тебе на своите отвъд голямата вода…

Индианецът взе бамбукова пръчка, потопи я във вонещия врелец, внимателно го разбърка и я извади. Смуга притвори очи. На края на пръчката висеше кожа от човешка глава. По дългите черни коси се стичаше възгъста течност.

— Ти търсиш интересни неща при индианците. Понеже си приятел на Матеу, гледай и запомни — каза Тунаи. — Днес вече малко индианци могат да смаляват човешки глави. Първо от отрязаната глава се изваждат костите. После кожата се вари в отвара от отровни растения, за да не я нападат червеите и насекомите. Чак тогава може да се започне смаляването на главата. Това се прави, като се пълни кожата много пъти с нагорещен пясък. Изпичана по този начин, кожата се свива все повече, а сръчният човек с умели движения на пръстите й придава желаната форма.

Смуга погледна безмълвния индианец. Препарирането и смаляването на човешки глави вече спадаше към все по-рядко срещаните занаяти. Много войнствени племена биха изгинали до крак, други се бяха заврели в недостъпните джунгли. Смуга внимателно се вгледа в този майстор, който вдъхваше ужас. По пръстите на индианеца имаше многобройни следи от опарване с горещ пясък.

— Благодаря ти, Тунаи, за интересните обяснения — проговори Смуга.

— Искаше да получиш от мен една такава глава. Ела! — каза в отговор Тунаи.

Поведе го към своята къща. Влязоха в нея по полегат дънер. Тунаи тихо произнесе само една дума и жените и децата напуснаха къщата. Тунаи застана в средната част на къщата, където се намираше неговата постеля от рогозки. По гредите наоколо бяха окачени оръжия: сарбакани, лъкове, пики и щитове. Тунаи бавно вдигна ръка към тавана.

— Обещах ти, така че избирай! — тихо каза той.

На хоризонталната греда висяха в един ред няколко мумии на човешки глави. Дългите черни коси леко се поклащаха от вятъра. Чертите на мъртвите лица не бяха деформирани. Те просто бяха своеобразни миниатюри на глави на възрастни мъже. Устата, очите и вратният отвор на мумиите бяха зашити с палмово влакно, за да не може духът на убития да си отмъсти на победителя.

Като омагьосан Смуга гледаше една от главите. Тя се различаваше от другите по късите светли коси. Това беше главата на Джон Никсън. Ако не беше дългият кичур от тънки влакна, който висеше от зашитата уста, можеше да се помисли, че това е отражение на лицето на живия Никсън в умаляващо огледало.

— Избирай! — отново се чу тихият глас на Тунаи.

Смуга бавно се обърна към вожда на племето яхуа. До него стоеше Матеу, закрил лицето си с ръце. С дясната си ръка Смуга несъзнателно се хвана за дръжката на револвера. Но в същия миг се опомни.

Вождът на яхуа беше впил в него проницателния си поглед.

— Веднага се сетих защо си дошъл тук, бели човече — каза той след малко. — Не си искал духът на твоя приятел, заключен в главата му, да блуждае в една индианска къща. Разбирам те, приятелството задължава. Щом идваш при нас с компадре Матеу, можеше веднага да ми признаеш това. Не съм убил този бял човек. Подарявам ти главата му и си върви с мир…

Бележки

[1] Самики — тютюн на наречието яхуа.

[2] Тиви — сол на наречието яхуа.

[3] Тунаи — червен.

[4] Добър ден, приятелю (порт.).

[5] Добър ден (исп.).

[6] Курара — отрова, която представлява екстракт от кората на няколко вида стрихнацей, от луковицата на растението бурманиа или пък слизеста субстанция от корените Cicuss quadialata. С нея южноамериканските индианци напояват стрелите за лъкове и саркабани.

[7] Маниоката — наречена в Южна Америка касава — принадлежи към семейство млечкови. Тя е едно от най-странните културни растения, защото грудките й съдържат гликозид, който под действието на ферментацията лесно се разпада на други органични съединения и отделя силна отрова — циановодород. Още в прастари времена хората се научили да отделят отровните съставки на маниоката. Среща се в диво състояние в цяла Бразилия и оттам по време на търговията с роби се е разпространила в целия тропически пояс. Тя представлява храст, висок до 3 м. Плодът е триделна торбичка. Под земята образува грудки с дължина до 60 см и тегло до 5 кг. Грудките на бразилската маниока съдържат много малко гликозид и затова, след като се сварят, могат да се ядат като картофи. От маниоката се приготвя брашно, наречено тапиока.

[8] Става дума за доктор Харви Баслър, американец от немски произход, който по всяка вероятност през 1920–1935 г. от името на „Стандарт Ойл къмпани“ ръководил геоложките търсения в Перу. Същевременно се занимавал с естествоизпитателски и антропологически изследвания. Неговата библиотечна колекция по въпросите на Южна Америка съдържала 32 000 тома. Той събрал в дома си растителни и етнографски образци, каквито нямало в британските и немските музеи. Имал също голям брой животни. Изследователските му експедиции обхващали района от Мадре де Диос до изворите на Путумайо и от река Живари до горното течение на Мараньон.

[9] За втори път белите открили това войнствено племе чак около 1948 г., когато в планините на Еквадор започнали да строят летище в района, населяван от живарите. Те са около 15 000 души и живеят в планините на Еквадор, на север от река Мараньон и отчасти в Перу. Селищата си строят на възвишения, за да могат по-лесно да ги отбраняват. Живеят в дълги, самостоятелни къщи, единият край на които се заема от мъжете, а другият от жените. Занимават се със земеделие, лов и риболов. Земеделският труд е свързан със специални обреди; по време на сеитба татуират телата си със съответни цветове, обличат специални носии, пеят песни в чест на богинята на земята Нунгуи, изпълняват ритуални танци. Тютюнът като свещено растение се отглежда само от мъжете. Техните магьосници знаят много лекове против отрова и против различни болести.