Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (5)

IV
По Рио Путумайо

Смуга спа малко тази нощ. Едва месецът се скри зад дърветата от другата страна на реката и Хабоку го докосна по рамото. Смуга веднага отвори очи. В колибата цареше мрак. В съседния хамак Матеу още простенваше насън.

— Време е вече — прошепна Хабоку. — Скоро ще съмне…

— Събуди всички, потегляме — отвърна Смуга.

Излезе от колибата. Уилсън разпределяше сухата храна.

— Добро утро! — извика му той. — Закуската е готова. Малко се поуспахте днес!

— Добро утро, действително не съм чул, когато сте станали — отговори Смуга и не спомена нищо за опита на Матеу да избяга през нощта.

— Погрижете се всички да бъдат след четвърт час в лодката. Аз в това време ще поогледам наоколо.

Не след дълго застана на брега на Путумайо, пресичаща малко по̀ на запад границите на Колумбия^[1], която тук се вмъкваше като тясна ивица между териториите на Бразилия и Перу. Това беше най-късият път до индианците яхуа, които населяваха пограничната зона на Перу по брега на река Света Тереза, приток на Путумайо.

Реката още се губеше в гъстата нощна мъгла. Дърветата по брега чезнеха в синкава омара. Сега вече индианците тикуна не можеха да предприемат нищо дори и да се бяха притаили за атака някъде наблизо. Времето беше превъзходно, за да преминат крадешком колумбийската граница.

Без да губи време, Смуга се върна в лагера, където спътниците му привършваха закуската.

— На път! — кратко заповяда той.

— Готови сме — отговори Уилсън, като пъхна в ръчната чанта закуска за Смуга, докато Хабоку и гребците пренасяха багажа на брега на реката. Скоро всички заеха местата си в лодката.

Близо час се движеха в мълчание. Изведнъж на изток се проясни. Дневната светлина бързо разпръскваше мъглата. На чистото, лазурно небе се появи палещото слънце. Крайбрежната селва веднага се огласи от птичи крясък. На двойки или на ята над реката прелитаха шумно грачещи папагали, чиято пъстроцветна перушина бляскаше с цветовете на дъгата. На пясъчния бряг се излежаваха крокодили и големи костенурки. Стада кресливи маймуни започнаха да се гонят лудо по дърветата.

Беше вече втората половина на сухия период^[2], затова по бреговете на реката освен крокодилите и костенурките се появяваха и други животни, търсещи живителна влага.

След малко Хабоку съгледа с набитото си око един гигантски мравояд^[3] с тъмнокафява, почти черна, гъста и доста твърда козина, която на гърба образуваше нещо като грива, а отпред, на челото, се раздвояваше и висеше настрани.

Лодката се движеше близо до брега. Тя неочаквано изплува изпод увисналите клони на дърветата. Щом я забеляза, животното приседна на задните си крака, а предните, въоръжени с яки нокти, по-силни от тези на ягуара, вдигна за отбрана. Понеже хората не го нападнаха, то побягна и размахвайки рошавата си опашка, която приличаше на китка пера, с тромав галоп изчезна в гората.

Пътниците продължаваха да се движат напред, без да отдъхнат нито миг. Наближаваше пладне. Изведнъж Хабоку тихо извика и рязко насочи лодката към крайбрежието. Единият от индианците субео хвърли веслото на дъното на лодката и веднага грабна лъка и стрелите. Пробудени от дрямката, Смуга и Уилсън видяха доста голямо стадо пекари^[4] да прекосява реката. Смуга веднага позна, че това са белобради пекари, отличаващи се от обикновените пекари по голямото бяло петно на долната си челюст. Те живеят във всички гористи субтропически райони на Южна Америка. Бродят из горите предимно на стада и лесно преодоляват реките по пътя си.

Пекарите тъкмо се приближаваха до брега. Изплашени от вида на хората, те забързано се закатериха на сушата. Индианецът полека се изправи в лодката. Нагласи стрела на тетивата на лъка и след това внимателно огледа стадото, което излизаше на брега. Избра си едно младо животно и го уби с два точни удара. Пътниците сложиха плячката на носа на лодката и продължиха по реката.

Преди да се свечери Уилсън осведоми Смуга, че вече се намират на територията на Перу. Матеу, който добре познаваше тия места, потвърди думите му. Смуга беше изумен от индианците, които цял ден работеха с веслата почти без отдих и храна, а въпреки това не изглеждаха уморени и щом нямаше някаква опасност, си тананикаха песни или се шегуваха^[5]. Сега обаче беше крайно време да починат. Ето защо всички се заоглеждаха да намерят удобно място, където да отседнат на бивак.

Скоро спряха на брега. Изтеглиха лодката на пясъчния плаж и индианците енергично се заеха да строят колиба. Смуга и Уилсън приседнаха на ръба на лодката.

— Матеу днес беше страшно навъсен — заговори Уилсън. — Чак толкова ли му е неприятна срещата с индианците яхуа?

Смуга се усмихна и погледна метиса, който в момента приготвяше за печене убитото пекари.

— Нощес той се опита тайно да ни напусне — отговори Смуга след малко. — Задигна ми револверите и се опита да офейка с лодката. За негово нещастие аз се събудих навреме. Малко му поотупах перушината.

— Хубаво е щял да ни нареди! Защо ми казвате това чак сега? — силно учуден, попита Уилсън. — Голяма непредпазливост проявихме! Вечерта след бурята заспахме като лалугери! Освен вас никой от индианците ли не се събуди?

— Не, но не им се чудете — каза Смуга. — Та те не знаят за предателството на Матеу, а бурята и падналата по-късно мъгла над реката напълно ни осигуряваха срещу неприятни изненади.

— Вярно е това, но не сме ли длъжни сега да предупредим индианците за подлостта на тоя метис?

— Не, още не! — възрази Смуга. — Сега за нас е по-лесно да увардим Матеу, отколкото по-късно да го предпазим от справедливото отмъщение на индианците, които никога не прощават стореното им зло. Ако научат истината, животът на Матеу няма да струва пукната пара.

— Безспорно имате право — призна Уилсън. — При това положение трябва двамата на смени да стоим на пост.

— Точно затова ви казах за неговия опит за бягство. Приближаваме се до земите на племето яхуа. Възможно е Матеу да е в по-близки отношения с тях, отколкото признава. Ако не си отваряме очите, лоша ни е работата.

— Сега разбирам защо се успахте тази сутрин. Сигурно не сте мигнали през нощта? Днес аз пръв ще дежуря — каза Уилсън.

— Добре, ще ме събудите в един часа.

Нощта мина спокойно, Смуга, който след Уилсън стоя на пост до сутринта, събуди спътниците си преди изгрев слънце. Денят ги завари вече на път. Не след дълго стигнаха реката Света Тереза.

Плаваха, без да разговарят, и внимателно се оглеждаха към двата бряга; според уверенията на Матеу вече се намираха близо до селището на индианците яхуа.

Дълго време лодката тихо се плъзгаше, скрита под клоните на дърветата, които се спускаха над водата. Опитните гребци безшумно потапяха лопатовидните весла в дълбоката вода, никой не проговаряше и не правеше излишни движения. Затова необезпокоените животни често се показваха по бреговете. Индианците субео само ги поглеждаха и нито за миг не спираха да гребат. Но ето че наблизо избухна тих кикот. Като го чуха, индианците като по команда извадиха веслата в лодката и ги оставиха напреки на борда, след което застинаха на местата си.

В същото време съвсем близо на брега се разнесоха силни звуци, които приличаха на лай. „Грик! Грик! Грик!“ — звучеше все по-натрапчиво. Появиха се някакви чудновати, смели зверчета, които плуваха в реката близо до лодката. Вместо да пръхтят от задоволство както преди, те започнаха да лаят.

Това бяха гигантски видри^[6], защото именно тези представители на популярните в цял свят животни се срещат само на южноамериканския континент.

Видрите вече обградиха оставената на течението лодка и плувайки неспокойно около нея, лаеха високо. Индианците субео мълчаха и си даваха вид, че не обръщат внимание на плуващите покрай лодката зверчета. Търпеливо чакаха видрите сами да се отдалечат от тях.

Метисът Матеу, колкото и да се смяташе за бял човек, се държеше като индианците. Очевидно още не беше скъсал с местните обичаи. Смуга и Уилсън постъпиха като другарите си. Знаеха, че индианците субео никога не нападат тези широко разпространени в Бразилия животни. Вероятно това беше свързано с някакво вярване или суеверие.

А в това време видрите демонстрираха ненадминатото си майсторство в плуването. Тъмнокафявата им, гъста, лъскава козина ту изскачаше на повърхността, ту отново изчезваше под водата. В стадото имаше възрастни екземпляри, които стигаха на дължина до метър и половина заедно с опашката, а също и млади, значително по-малки.

Белите пътешественици се любуваха на тези животни, трудни за лов поради силно изострените им сетива. Те явно още не бяха се сблъсквали с най-големия си враг — човека, защото бяха само възбудени и не бягаха при вида на хора. Само един самец на брега, който предупреди плуващото стадо, проявяваше безпокойство. Той тичаше насам-натам, като бързото му ходене по земята напомняше пълзенето на змия, или несръчно се катереше по дърветата и по този начин представляваше ярък контраст с видрите във водата, които плуваха прекрасно и се гмуркаха великолепно.

Мина доста време, докато стадото се гмурна в реката и изчезна. Сега и самецът, който стоеше на стража на брега, се спусна във водата и след едно красиво гмуркане заплува след своите.

Индианците хванаха веслата и лодката отново пое срещу течението на реката.

Към пладне Матеу започна внимателно да се оглежда наоколо. След малко той се обърна към Смуга и каза:

— Вече сме близо! Съветвам ви да не посягате към оръжието, когато се покажат индианците. Те не обичат това, а от белите не се боят!

— Благодаря за съвета — отвърна Смуга. — Когато ги срещнем, не се отдалечавай нито на крачка от мене! Ще ми бъдеш нужен като преводач.

Матеу погледна изпод вежди. Думите на Смуга не направиха особено впечатление на индианците субео. Значи, Смуга не им беше казал за неговата измяна и за опита му да избяга! Това беше добър признак за него.

Индианците субео не проявиха уплаха, като чуха, че се приближават до селището на яхуа, които ги бяха нападнали. По примера на Смуга те само грижливо провериха затворите на пушките си и продължиха спокойно да гребат. Сега вече Смуга беше напълно уверен, че в трудни минути може да се опре на своите хора. Думите на Уилсън, че индианците субео са известни със своето самообладание и храброст, се потвърждаваха на всяка крачка.

Лодката, предпазливо тласкана от веслата, се плъзгаше тихо покрай брега. Сега никой не пееше и не говореше. Промъкваха се почти безшумно под клоните, които хвърляха сянка върху широка ивица вода. Изведнъж точно над главите им се разнесоха пронизителни крясъци. В първия момент пътешествениците помислиха, че след миг върху тях ще се изсипе град от стрели. Но атаката, която очакваха в напрежение, не започваше, а ужасяващите крясъци стихнаха. Тогава и двамата си отдъхнаха с облекчение.

— Проклетите кресливи маймуни! — избухна Уилсън.

— Ами да, цяло стадо беснее по дърветата над нас — каза Смуга, като гледаше нагоре. — Сега са доволни, че ни изкараха ума!

— Взех ги за войнственото племе яхуа — отговори Уилсън и високо се разсмя.

Смуга също се засмя.

Индианците и Матеу не споделяха веселостта на белите си спътници. Продължаваха да седят тихо и плахо се споглеждаха.

— Карайте! — весело извика Уилсън. — Няма нищо тревожно, за щастие това бяха само кресливи маймуни!

Хабоку го погледна укоризнено и рязко отговори:

— Не бързай да се радваш, сеньор. Ако ни нападнат индианците яхуа, ще им отвърнем с куршуми. Борбата никога не плаши субео. Но запомни, че воят на маймуните винаги предвещава някакво нещастие!

— Така е — подкрепи го Матеу. — Сигурно някой от нас ще загине. Маймуните безпогрешно усещат това!

— Пази се тогава — каза Смуга и погледна метиса в очите. — Обикновено злите прокоби се сбъдват за хора с нечиста съвест…

Матеу помръкна. В сърцето му започна да се прокрадва някакъв суеверен страх от Смуга. Може би този бял човек притежава свръхестествена сила? Как иначе би могъл да попадне по следите на кучето, което беше доказателство за вината му? Би ли могъл два пъти да надвие такъв юначага като него, без да си послужи с оръжие? Ако не беше Смуга, никой не би попречил на Матеу да избяга! Сега пък му предсказва смърт…

Индианците любопитно поглеждаха навъсения Матеу. Питаха се защо този необикновен бял човек казва, че маймуните предричат смърт именно на метиса. Да не би наистина да знае?… Индианците субео вярваха в магии, в тайнствени сили и зли горски духове. Тези неустрашими в боя воини се разтреперваха винаги при самата мисъл за магии, магьосници и отрови. Всяка смърт, предизвикана от каквато и да е болест, те приписваха на урочасване от лош, човек. За естествена смърт смятаха само загубата на живота в битка, в резултат на внезапна злополука или от старост. Щом този бял човек казва, че кресливите маймуни вещаят смъртта на Матеу, то сигурно така ще стане.