Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (22)

XXI
Кървавата жертва

Беше нощ. Томек седеше на рогозка под прозоречния отвор и унило гледаше небето. Черните облаци дим се осветяваха от огненото зарево. Все по-често се чуваше глух, протяжен тътен.

Преди да се свечери, Томек разгледа през прозореца главната квартира на войнствените кампи. Малкото градче беше непревземаема крепост. То се намираше на висока скална площадка, обградена в полукръг от отвесната стена на масивна планина. Повечето каменни сгради бяха долепени до мощния скален скат.

Томек ясно долавяше опасенията, които измъчваха неговите другари от експедицията. Те знаеха, че се намират в изключително опасно положение. Самият Смуга ги предупреди, че си играят със смъртта. Въпреки това той не съжаляваше за рискованото начинание, каквото се оказа тази спасителна експедиция до Гран Пахонал. Нали намериха Смуга… Чувствуваше обаче, че допуснаха голяма грешка, като взеха жените. Само за тях се страхуваше сега.

Изведнъж Динго повдигна глава и наостри уши. След това се изправи и тихо заскимтя.

— Мирно, Динго… — прошепна Томек.

Рогозката на входа се открехна и в мъждивата светлина на газеничето, което гореше в коридора, се очерта тъмен силует. Томек скочи и задържа Динго за каишката. Знаеше, че най-после Смуга идва при тях, защото кучето скачаше към него.

Смуга спусна рогозката.

— Тук съм… — тихо се обади Томек.

Смуга дълго го държа в обятията си. Томек с усилие сдържаше вълнението си, в очите му напираха радостни сълзи.

— Боях се, момчето ми, че ще ме търсиш — прошепна Смуга. — Макар че сме много зле, радвам се, че не си ме забравил. Само такова необикновено момче като тебе би могло да проникне тук.

— Новицки, Сали, всички, които дойдоха с мен, много искаха да ви намерим — отговори Томек.

— Зная, само истински приятели биха могли да рискуват живота си заради мене. Спят ли те?

— Спят…

— Томек, трябва да поговоря с теб, но не тук. Времето лети… Събуди Новицки! Другите нека да не знаят нищо.

Томек изчезна в другата стая; Смуга приклекна до предания Динго. Притисна главата му до гърдите си. След няколко минути Новицки прегръщаше Смуга.

— Бива си го нашето момче, а? — развълнувано промърмори морякът. — Бях сигурен, че ще ни доведе при вас! И ето че сме заедно! Но, струва ми се, че трябва, докато е време, да вдигаме платната.

— На прав път си, капитане — отговори Смуга. — Имате ли оръжие?

— Взеха ни дори ножовете.

— Донесох един револвер, малко патрони и нож. Ето тук и ножове за Хабоку и за неговите хора. Скрийте ги добре. Сега ще взема Томек, а ти стой на пост, докато се върне той. До сутринта нищо не ви заплашва.

— Бягство ли замисляте?

— Да, но трябва още да се посъветвам с Томек. Той ще ти предаде всичко.

— Вървете и се съвещавайте, аз ще бдя!

— Трябва някак да се промъкнем през коридора. Никой не бива да ни види заедно. Свали си обувките, Томек!

Смуга повдигна крайчеца на рогозката и се огледа.

— Няма никого, хайде! — прошепна той.

Те безпрепятствено стигнаха до края на коридора, а след това слязоха по каменните стълби на площадката между двата етажа. Тук Смуга застана до една стена, на която личаха скулптурни изваяния на глави на различни животни. Опря длани върху главата на ягуар и я завъртя надолу. После наблегна върху стената. За изненада на Томек част от стената се отмести. Смуга се мушна в отвора и дръпна Томек след себе си. Озоваха се на тесни каменни стълби. Смуга най-напред затвори скрития проход. В тайното коридорче гореше светилник.

— Тук никой няма да ни намери — прошепна той. — Виждаш ли, главата на ягуара задвижва лоста от другата страна на стената, а той повдига мандалото на скритата врата. Когато пускам мандалото обратно, главата на ягуара автоматично се връща в първоначалното си положение.

Смуга взе светилника и поведе Томек по тесните стълби. Те свършваха в долния коридор. След няколко крачки спря. Доближи светилника до стената и освети механизма, с който се затваряше тайният проход.

— Зад тази стена е моето жилище или по-точно, моят затвор — каза той. — За щастие кампите не знаят тези тайни ходове. Сам ги открих. Имах достатъчно време за това, защото не ме пазеха непрекъснато. Добре разгледай механизма и запомни, че го задвижва главата на ягуара. Утре преди обяд ще бъдете затворени… в моята стая.

— Затворени?

— Да, Томек! Да не губим време, върви след мен!

Той отново го поведе по вити каменни стълби. Скоро се озоваха в една естествена пещера.

— Сега слушай внимателно и всичко запомни! — каза Смуга. — На стените са издълбани три символа на слънцето. Левият отваря прохода за гробницата и съкровищницата на инките. Средният закрива един подземен път, който извежда извън града. А десният излиза в една пещера под издадената скала, от която са хвърляли в пропастта девойките, принасяни в жертва на боговете.

Томек гледаше Смуга и не вярваше на ушите си.

— Ощипете ме, за да се уверя, че не сънувам — каза той след минута.

— Де да беше така… — отговори Смуга. — Строителите от времето на инките са имали въображение, размах и търпение. Даваш ли си сметка колко време е трябвало, за да се вдълбае този град в скалата? А тайните проходи, които се отварят със скрити механизми, а подземните пътища? Мисля, че тук именно инките са скрили част от съкровищата си от алчните испанци. Ей сега ще ги видиш.

Той се приближи до скалната стена и премести релефа, символизиращ слънцето; след малко въведе Томек в една подземна зала. По дължината на едната стена бяха наредени огромни саркофази, направени от глина и чакъл, а от външната страна облицовани с базалтови плочи. Всеки от тях имаше тесен отвор.

— Това са староперуанските чулпи, тоест гробници — каза Смуга, като освети с газеничето базалтовите саркофази. — Обърни внимание, че отворът на гробниците е обърнат към изток, за да могат да проникват вътре лъчите на изгряващото слънце. Инките са почитали Слънцето — Инти, смятали са го за божествен основоположник на своята династия. Надникни в гробниците! Вътре ще видиш мумии на хората, които преди стотици години са владеели тази просторна и сурова земя!

Томек взе светилника от ръцете на приятеля си; с усилие се провря през тясната пролука. Отвътре гробницата беше заоблена и боядисана в светъл тон. В дъното с подвити крака седеше една мумия, загъната с обработени меки кожи от лама, и едва върху тях бяха облечени празничните дрехи. Върху кожата, покриваща лицето, бяха нарисувани очи и уста. Грижливо вчесаните и сплетени дълги кафяви коси показваха, че това е мумия на жена. Според перуанската мода краката от глезените до коленете бяха покрити с червена боя. До мумията имаше съдинки с пудра, чернило и благовония, огледало от полиран камък, обеци, гребени и съдове с ядене, които е трябвало да служат на покойната в задгробния й живот. В гробниците на мъжете имаше оръжие и накити, а около децата бяха наредени техните играчки.

Потиснат, Томек се отказа да наднича повече в гробниците.

— Е, какво? Разгледа ли ги? — попита го Смуга.

— Да, мумиите са в отлично състояние. Това вероятно се дължи на сухия планински въздух.

— Така е. Перуанците обикновено са зазиждали входа към чулпа. Но тук това е било излишно. Ела, ще ти покажа съкровищницата.

Влязоха в съседната зала. Смуга светеше с газеничето. Томек втрещено гледаше статуите на богове и крале от чисто злато и сребро, символите на Инти, обсипани със скъпоценни камъни, съдовете, щитовете, купите, пълни със златен пясък и бисери. Чак след доста време той се обърна към Смуга.

— Но вие сте открили бонанса!^[1] — възбудено му каза той. — Това навярно е част от съкровището, с което Атахуалпа е искал да откупи живота си.^[2]

— За спасяването на част от съкровищата инките и техните поданици са платили с море от кръв. Ако сега белите научат за това злато, земята на волните кампи отново ще бъде удавена в кръв.

— Уверен съм в това! Да си вървим оттук, върху тези съкровища тегне проклятието на подло избитите индианци. Да не казваме за това откритие на никого, дори на най-близките си.

— Радвам се, Томек, че това предложение излезе от тебе. Ние двамата положително ще запазим тайната. Да вървим, остава ни малко време, а имаме да обсъдим още много неща.

Смуга внимателно затвори входа на залата с гробниците, след това отвори десния таен проход. Озоваха се в не особено голяма пещера, чийто отвор се намираше точно под една остра, издадена скала. В самия отвор на пещерата имаше два доста раздалечени дървени стълба. Между тях ниско до каменния под висеше мрежа от лиани в овална бамбукова рамка.

В пещерата беше доста светло, защото сребристото лунно сияние и кървавите отблясъци на огъня от вулкана я осветяваха достатъчно. Смуга остави газеничето на земята и поведе младия си приятел към изхода на пещерата.

— Какво е това странно приспособление? — попита Томек, като се вглеждаше в мрежата от лиани.

— Споменах ти, че тази пещера се намира точно под издадената скала, от която са хвърляли в бездната хора като жертва в чест на боговете — отговори Смуга. — Тези жертви са били предимно млади девойки, понякога дъщери на вождове, държавни сановници, а дори и на владетелите. Хитрите жреци явно не са се страхували много от гнева на своите богове, щом са измислили това приспособление, благодарение на което са можели да спасяват от смърт някои от жертвите.

— Вече се досещам как са правели това — каза Томек. — Избутвали са мрежата навън, а когато девойката е падала в нея, те са я издърпвали в пещерата.

— Точно така са правели, а после са обявявали пред народа, че боговете, умилостивени от техните молитви, са върнали жертвата.

Томек се наведе над мрежата. Лианите, от които бе изплетена, бяха свежи и еластични. После изтласка мрежата далеч над пропастта. Устройството действуваше безупречно.

— Странно е, че след толкова много време това приспособление е така запазено — каза той, поглеждайки към приятеля си.

— Аз сложих нови въжета и мрежа — обясни Смуга.

Томек се приближи още повече до Смуга.

— С каква цел ме доведохте тук? Защо ми говорите всичко това? — попита той с неузнаваем глас.

— Искам на всяка цена да спася жена ти и Наташа. Преди да дойда при вас, съветът на вождовете реши да умилостиви разгневените богове, като принесе в жертва двете бели жени. Ако не беше тоя проклет вулкан, може би нямаше да се стигне дотам. Ти си бил в развалините на града, в долината. Според легендата той бил разрушен от земетръс, придружен с избухване на вулкана. Сега вулканът отново гърми и дими. Кампите са убедени, че като сте проникнали в тяхната земя, вие сте обидили боговете. Така подшушна на съвета на вождовете един от магьосниците.

— Значи, те искат да погубят от тази скала Сали и Натка? — попита Томек, потресен до дън душа. — Ами Мара, жената на Хабоку?

— Тъкмо щях да те попитам за тази индианка. Значи, тя е жена на храбрия Хабоку? За нея няма никаква опасност. Жертва за умилостивяване на боговете ще бъдат само двете бели жени. А мъжете, ако се съгласят да воюват в редовете на кампите, ще останат живи.

— Няма ли начин да ги спасим от тази жестокост? Не може ли аз и Новицки да заместим жените?

— Не, те не са им нужни както вие! Смелостта ви по време на битката ви е спечелила тяхното уважение. Аз трябва да давам вид, че съм съгласен с тази присъда.

— В такъв случай какъв е вашият план? — кратко попита Томек.

— Днес преди обед всички, с изключение на Сали и Наташа, ще бъдете затворени в моето помещение. Когато слънцето застане в зенита, ще бъде извършено жертвоприношението. Ще започнат молитви и танци; тогава ти ще отвориш скрития проход и ще отведеш хората си в пещерата. Не забравяй само да залостиш вратата, когато излезете от моето жилище. Ти и Новицки ще дойдете тук и ще чакате. Трябва да се уговориш със Сали и Наташа всяка от тях да извика в последния момент, преди да скочи в бездната. Когато чуете вика, веднага ще извадите мрежата.

— Няма ли да бъде късно?

— Положително не.

— А какво ще правим после?

— Ще избягате през подземния коридор извън чертите на града. В пещерата съм ви приготвил кузми. Ще ги наметнете върху дрехите си. Там има и две карабини, револвер, муниции, два лъка със стрели и три ножа. Посъбрал съм ви малко храна, но тя ще ви стигне най-много за ден или два. После ще трябва да ударите нещо с лък. С огнестрелното оръжие бъдете много предпазливи, Ехото разнася гърмежа из планините.

— Защо говорите така, като че ли изобщо нямате намерение да бягате с нас?

— Слушай, момчето ми, в момента правя всичко, което е по силите ми, за да ви спася живота. Ако, избягам с вас, кампите ще вдигнат на крак всички околни съюзени племена на свободните индианци. За един ден ще ни заловят. А тогава… вече за никого не би имало спасение. За тях аз съм своего рода вожд-талисман. Вече няколко пъти ги предвождах срещу кашибите и амахуаките, с които са в постоянна война.

— Те ще ви убият, когато открият, че сме избягали!

— Не ме прекъсвай, Томек. Като вожд аз участвувам в жертвоприношението. Ще следя да не ви объркат сметките. През цялото време ще бъда при Сали и Наташа. После, когато не ви намерим в моето жилище, ще кажа, че са ви отвлекли злите духове.

— Но те няма да повярват в това!

— Аз съм на друго мнение. Те са големи, наивни деца. Във всекидневния живот те са даже кротки и весели. Затова пък от магии и магьосници се боят като от огън. Може би само кампите са запазили още старата религия на инките, тоест вярата в Слънцето. Те ненавиждат белите хора, а към враговете си са безогледни и жестоки. Мен сами ме доведоха тук и макар че съм техен затворник, нищо лошо не са ми сторили. Имам дори известно влияние върху тях. Мисля, че след вашето бягство ще се оправя някак.

— Нима наистина смятате да останете тук завинаги?!

— Ами! Ако не ви хванат, по-късно ще се опитам да избягам. Още от преди се готвех за това. Имаш ли карта у себе си?

Томек извади картата на Южна Америка и скицата, която беше направил сам.

— Твоята карта е наистина превъзходна — похвали го той. — Аз внимателно се оглеждах по време на гонитбата из Гран Пахонал. Сега слушай внимателно, ще ти кажа накъде трябва да бягате. На Пахитея човек понякога може да попадне на кораб за Лима, но това за вас е много дълъг път. Сега се намираме горе-долу в ей тази част на Андите. Ако тръгнете на югоизток, за няколко дни ще стигнете до Перене, а оттам през Тарма има коларски път за Ороя. Там ще се качите на влака за Лима. Някога имах в Лима добър познат, наричаше се Хабих. Той е професор там, опитай се да го намериш.

— А вие накъде смятате да бягате?

— Не бива два пъти да се повтаря един и същи номер. Ако ми се усмихне щастието, ще избягам право на юг към боливийската граница.

— Това е опасен преход за един човек. Аз ще заведа жените до града и веднага ще се върна с подкрепление за вас. Снабдени с храна и оръжие, ние ще ви чакаме тук — и той сложи знак върху картата. — Сигурно с мен ще дойдат капитан Новицки, Збишек, а също и Хабоку с неговите хора.

— Наистина ли възнамеряваш да направиш това?

— Както ме гледате, така ще го направя! — решително отговори Томек. — Ще ви чакаме близо до боливийската граница, пък ако ще и до края на живота си. Само заради Сали и Наташа ще си отида оттук без вас.

Смуга мълчаливо обмисляше нещо, след това се вгледа в картата.

— Нейсе, щом си решил, давам ти два месеца да заведеш жените до Лима. След това ела с експедиция някъде из тия места и ме чакайте. Ще вървя оттук. — Смуга започна да чертае знаци и линии по картата и след това да ги нанася върху скицата, начертана от Томек. — Ако не ви хванат и не ви доведат обратно, ще се опитам да избягам точно шестдесет дни след вас.

— Разбрано. Всеки трети ден веднага след залез слънце ще палим сигнални огньове на някоя височина.

— Е, Томек, скоро ще съмне, трябва да се сбогуваме — каза Смуга и прибра едната от картите. — Ще те изпратя. Запознай нашите приятели с плана за бягството. И най-малката неточност или грешка може да има трагични последици. Довиждане, момчето ми! Прегърни всички от мен.

Томек сграбчи Смуга в обятията си. С мъка сподавяше риданието си. Знаеше, че ако планът на Смуга се провали, Сали и Наташа ще загинат от страшна смърт, но и сам той не виждаше друг изход.

Смуга напълно разбираше чувствата на своя любимец. Може би за пръв път в живота му в неустрашимото сърце на Смуга се прокрадна предателски страх. Той без колебание би дал живота си за своите скъпи приятели, но не можеше да разчита на милост и снизхождение от страна на кампите. Та нали самият той беше техен пленник! И с усилие на волята той потисна собствените си опасения.

— Томек, всички ни чака тежко, жестоко изпитание. Да не се размекваме. Вярвам в тебе, в Новицки и Хабоку. Дано само Сали и Наташа да не се огънат в решителния момент!

Томек тъжно се усмихна през сълзи.

— Сигурен съм, че Сали прекрасно ще изиграе ролята си. Вие знаете, че тя просто умира за необикновени приключения и опасности. Трябвало е да се роди мъж. Боя се само за Натка. Откакто изчезнахте вие, тя е станала много нервна.

— Увери я, че ще бъда с нея до последната минута.

— Това сигурно ще й повдигне духа.

Те здраво си стиснаха ръцете.

— Запомнете, ще вървя с експедицията по източните склонове на Андите. Ще бъдем тук наблизо след шестдесет дни — още веднъж повтори Томек.

— Добре, щом не искаш да отстъпиш. Хайде вече!