Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (21)

XX
Гневът на боговете

— И все пак наистина съществува изчезналият град, за който чухме от пирите — тихо каза Томек. — Дали пък свободните кампи не са го избрали за свое убежище?

Капитан Новицки свали зрителната тръба от окото си и отвърна:

— Никъде не се вижда жива душа. Навсякъде пустота и мъртвило. На много места джунглата вече е навлязла сред развалините.

— Елате тук! Намерихме пътека към долината — извика Сали.

В левия край на площадката имаше масивен каменен блок, обрамчен с тесен праг в долната си част. Точно до него стояха Сали и Наташа.

— Оттук се отива до стъпала, изсечени надолу зад блока — каза Сали.

Томек най-напред погледна към вертикалния склон на планината. Скалната площадка висеше над пропаст, дълбока няколко десетки метра. Той се обърна към жена си и каза:

— Сали, защо без подсигуряване си ходила по този ръб? Малко ли са ни другите грижи?

— На мен не ми се завива свят, а освен това защо винаги мъжете първи трябва да се излагат на опасност?

— Престанете, сега не е време за препирни — намеси се Новицки. — Томек, вземи въжето.

Томек се опаса през кръста с края на въжето, после стъпи на тесния скален праг. Морякът придържаше въжето. Томек се скри зад завоя.

— Тук има място само за един човек, завързах въжето, минавайте по един — извика той. — Слизам надолу! Динго!

След него тръгнаха Хабоку, после Збишек, тримата индианци субео, жените и морякът.

Високите стъпала, изсечени в скалата, почваха под увисналата над бездната площадка, а оттам по почти отвесната стена се спускаха в дъното на долината. Томек си помисли, че ако това е единственият път за града, всеки нашественик веднага би бил забелязан от жителите. След по-малко от половин час всички участници в експедицията бяха вече долу.

— Динго непрекъснато душеше по стъпалата — съобщи им Томек.

— По камъните не забелязах никакви следи — отвърна Новицки. — Дали пък някой не е минал оттук преди нас?

— Дявол знае какво се крие тук. Не можем вкупом да влезем сред руините — каза Томек.

— Сигурно в тях живеят духовете на кампите — страхливо прошепна Хабоку. — Близо до нашето село също има скали, обитавани от духове. Там никой не може да ходи.

— И тук сигурно се крият духове! Кучето е умно, то ги е подушило — добави друг индианец.

Томек знаеше, че храбрите в боя индианци субео винаги се разтреперват при мисълта за магии и духове. Затуй се усмихна незабележимо и отвърна:

— Тук положително няма духове, дано само не се сблъскаме с враждебните кампи. Останете тук всички и бъдете нащрек. Аз ще ида с Динго на разузнаване. Ако срещна някого, ще дам два изстрела.

Томек с кучето в краката си предпазливо се приближи до каменния зид, който ограждаше развалините на града. След малко се изправи пред оригинална порта. Страничните й колони представляваха два масивни, гладко одялани монолита, върху които лежеше широк каменен блок. Върху лицевата му част бяха издълбани симетрично подредени орнаменти или знаци, а между тях, над входа зад града, се виждаше символът на слънцето. На много места масивната стена, която опасваше града, беше порутена. Камъните се бяха разместили и дори хлътнали в земята. Томек тихо подсвирна на Динго и стиснал пушката в ръце, влезе през портата.

Градът беше разположен на две тераси, които приличаха на внушителни стъпала, изсечени в ската на високата планина. Широка постлана улица водеше от портата право към широките каменни стълби за горната тераса. От двете страни на улицата се редяха сгради, построени от огладени идеално прилепнали блокове, които бяха зидани без спойка. Повечето от къщите нямаха покриви, защото гредите отдавна се бяха разпаднали. Само няколко по-големи постройки бяха с покриви от големи каменни плочи.

Томек с най-голяма предпазливост вървеше по главната улица, поглеждаше в напречните улици, надничаше в развалините на сградите. Навсякъде се чувствуваше остра смрад от натрупаните изпражнения на прилепи. На много места улиците бяха хлътнали или прорязани от бездънни, широки пукнатини. Стените на някои къщи също се рушеха, а тук-там едва се подаваха над земята, която сякаш се бе разтворила под тях. Сред развалините на сградите и в пукнатините на уличната настилка бяха израсли дървета, избуяли бяха трева и диви храсталаци. За Томек нямаше съмнение, че градът е бил разрушен от земетресенията, които са обичайно явление в района на Андите^[1].

Все по-заинтригуван, той мишкуваше сред руините. Вече беше сигурен, че преди векове тук е станало земетресение с трагични последици. Този откъснат от света град навярно е бил построен много преди нахлуването на испанците. Може би някога в него се е укрило някое племе, което не е искало да се покори на белите нашественици? Той е бил изолиран от останалата част на страната, тъй като свободните племена на кампите настървено са бранели достъпа към него. По нищо обаче не личеше, че някъде наблизо се крият хора. Тогава с каква цел биха държали тук Смуга?

По главната улица Томек стигна до широките каменни стълби, които водеха към горната тераса. Динго се спря, подуши във въздуха и след това изтича по каменните стъпала на просторния площад. Там отново спря, изскимтя тихо и няколко пъти размаха опашка.

Сърцето на Томек се разтуптя. Обикновено Динго се държеше така, когато откриеше позната следа. Без да се колебае, Томек се качи на горната тераса.

— Търси, Динго, търси! — поощри той любимеца си.

Кучето започна да души, тичаше насам-натам и поглеждаше към Томек. Ту махаше с опашка и тихо скимтеше, ту отново наежваше козината на врата си.

— Какво намери? Какво искаш да ми кажеш? Някаква опасност ли ни заплашва? — запита го Томек.

Кучето обърна глава към него и изръмжа.

— А, значи, все пак предупреждаваш! Нима тук наистина се крият хора? — промърмори Томек. Преметна пушката през рамо и извади револвера от кобура. Късото, скорострелно оръжие му се струваше по-практично при това положение.

С готов за стрелба револвер той се оглеждаше по терасата. От двете страни на обширния площад се издигаха две огромни сгради. Едната от тях почти до половината беше в развалини, но другата изглеждаше непокътната. В края на площада между двете сгради имаше по-малки къщи, в голямата си част разрушени.

— Търси, Динго! — заповяда му Томек.

Кучето се въртеше по площада, но същевременно все повече се приближаваше до по-запазената постройка. На попуканите каменни стъпала то спря и погледна господаря си.

— Търси, Динго! — отново му заповяда Томек.

Томек внимателно се изкачи по стълбите. Над самия вход беше издълбан символът на слънцето. След малко Томек се озова в огромна зала. Известно време той стоя неподвижен, докато свикнат очите му с полумрака, който цареше във вътрешността на сградата. След това започна да се оглежда. Огромната зала беше съвсем празна. По стените се бяха запазили следи от някакви изображения. Томек ставаше все по-неспокоен. Внезапно забеляза, че каменният под беше почти съвсем чист. В другите домове, в които бе надникнал преди това, подът бе покрит с дебел слой изпражнения на прилепи и птици. Томек моментално сложи пръст върху спусъка на револвера. Тук някой явно се грижеше за реда, значи, руините на града не бяха съвсем необитаеми.

От двете страни на залата имаше дълбоки ниши, а в стената срещу главния вход на сградата чернееше тесен отвор. Томек надникна в нишите, а след това започна да се приближава към тъмния отвор. Изведнъж Динго изръмжа глухо, с няколко скока прекоси мрачната зала и изчезна в отвора. В тъмнината се чу яростен лай, повторен многократно от ехото. После Динго заскимтя от болка и отново настървено се разлая, сякаш налиташе върху някого.

Томек веднага се втурна да спасява любимеца си. Пъхна се в тъмния отвор. Непроницаемата тъмнина го прикова на място. Бързо извади кибрит. Пъхна револвера под колана на панталоните. Динго лаеше ожесточено. При бледата светлина на кибрита Томек видя кучето, което сърдито се хвърляше върху голата каменна стена.

Томек изгори няколко клечки и като си светеше с тях, обиколи не особено обширната стая. За свое изумление там не намери никого. Нямаше нито прозорци, нито врати. Динго продължаваше да ръмжи и с наежена козина на врата душеше гладката стена.

В този миг се разнесе продължителен, глух тътен. Масивната каменна сграда се разтърси из основи. Бледата струя светлина в тесния отвор посивя. Пронизителният вой на Динго изтръгна Томек от вцепенението. Той се приведе и изтича от тайнствената стая. След няколко минути се озова на стълбите пред сградата. Закова се като ударен от гръм. Другите участници в експедицията, които беше оставил пред развалините на древния град, вече се намираха на втората тераса. Те бавно отстъпваха към средата на площада, а зад тях в широк полукръг вървяха въоръжени, мълчаливи индиански воини.

Томек мигновено се ориентира в положението. В негово отсъствие кампите вероятно изневиделица са обкръжили другарите му. Тъй като не са ги атакували веднага, Новицки е започнал да се изтегля към руините на града, за да се съедини с разузнавача.

— Динго, тук! — със снишен глас изкомандува Томек.

Кампите напредваха в плътен строй. Бяха голи. Само малки престилчици, прикрепени с шнур от лико, закриваха слабините им. Лицата и телата им бяха покрити с фантастични сини и червени рисунки. На главите си носеха корони, изплетени от палмови влакна и украсени с птичи пера, а отзад на плещите им висяха връзки пъстроцветни изсушени колибри. В продупчените им уши бяха забодени дървени украшения.

Индианците красноречиво, заплашително мълчаха. Крачка по крачка те настъпваха след белите хора, държейки дълги черни стрели върху опънатите тетиви на лъковете.

Томек разбра, че всяка съпротива е безнадеждна. Числеността на индианците предварително им осигуряваше победата. Освен това, ако те бяха жителите на изчезналия град, то именно при тях трябваше да е плененият Смуга.

Чак сега Томек забеляза черните облаци, които бяха забулили нажеженото от слънцето небе. Той веднага си спомни, че от няколко дни наблюдаваше в северозападната част на планините струя черен дим, който се виеше над един висок връх. Сигурно преди минута вулканът внезапно беше изригнал.

Нямаше време за губене. И най-малкото, подозрително за индианците движение или жест можеше да разпали безкомпромисна борба, която би означавала неизбежна гибел за всички участници в експедицията.

Томек изтича по стълбите. Динго изръмжа и се озъби.

— Мирно, Динго! Иди при господарката си! — кратко изкомандува Томек.

Той бавно се приближаваше към другарите си. Кампите вдигнаха лъковете по-високо и насочиха черните стрели към гърдите му. Томек пъхна револвера в кобура. Заобиколи приятелите си; застана между тях и кампите. Дълго се взира в техните страшни лица.

— Приветствувам воините на волните кампи — каза той на испански.

Индианците стояха като каменни статуи.

— Идваме при вас като приятели — продължи Томек. — Нека моите братя свалят оръжието и ни заведат в селцето си. Там ще им открием целта на нашето пристигане.

Трудно беше да се отгатне дали кампите разбраха думите да Томек, защото нито един мускул по лицата им не трепна. Те изпитателно гледаха белите и не сваляха обтегнатите лъкове.

— Аз съм водачът на експедицията и искам да говоря с вожда на волните кампи — отново подхвана Томек.

Един от индианците тръгна към него. Приближаваше се с дебнеща походка, докато върхът на дългата му стрела почти докосна гърдите на Томек. Той опъна по-силно тетивата на лъка. Томек спокойно гледаше кампа право в очите. Индианецът неочаквано отпусна тетивата на лъка и свали стрелата. От торбичката, която висеше на кръста му, той извади някаква снимка. Щом я зърна, Томек побледня от вълнение. Това беше сватбеният му портрет със Сали.

Кампът поглеждаше ту към снимката, ту към Томек. Внезапно той смъкна шапката от главата на Томек. Отново погледна лицето му, а след това снимката. После се обърна към жените. Погледът му веднага се заби в Сали. След това той прибра снимката в торбичката.

Кампът даде някаква заповед на своите. Индианците в плътен обръч обградиха белите. Сега кампът прониза Томек с проницателния си поглед и каза на испански:

— Ще говориш с вожда на волните кампи. Кажи на хората си да не се съпротивяват. Трябва да ви завържем очите.

— Значи, ти не си вождът? — попита Томек.

— Мълчи и прави каквото ти казах!

Томек пристъпи към другарите си. Повтори думите на кампа на испански език, след това на полски добави:

— Той има нашия сватбен портрет — на мене и Сали. Могъл е да го получи само от Смуга.

— Добра новина, макар че се чувствувам като в устата на побесняла акула — отвърна Новицки.

Кампите завързаха с ленти очите на пленниците, след това ги уловиха за ръцете и тръгнаха.

Томек скоро позна, че ги въведоха в тайнствената сграда, където Динго се хвърляше срещу някой невидим. Само за тази сграда водеха стълбите. Той лесно отгатна и това, че влязоха в другата, по-малката тъмна стая. В нея трябваше да има някакви скрити ходове, защото много дълго ги водиха по извити коридори, които ту се изкачваха нагоре, ту слизаха надолу. Томек загуби ориентация. Накрая започнаха да се изкачват по тесни стълби. След малко кампите спряха и им свалиха превръзките от очите.

Намираха се в просторна зала. Страшните въоръжени воини бяха изчезнали някъде. Няколко кампи, облечени в широки кузми, ги разглеждаха с любопитство в очите.

— Свалете оръжието — заповяда им един от тях.

Томек без колебание откопча колана с револверите и заедно с пушката го сложи на каменния под.

И другите направиха същото.

— Оставете тук и всичките си вещи — отново им каза кампът.

След като изпълниха заповедта, въведоха ги в коридор, от който влязоха в голяма зала. В единия й край няколко въоръжени кампи, облечени в кузми, бяха наобиколили в полукръг брадат мъж, който седеше на трон от чисто злато. Той се бе подпрял с ръце на коленете си и мълчаливо гледаше към приближаващите пленници. Те застанаха на няколко крачки пред трона. Динго дрезгаво излая, опита се да се изтръгне, но Сали със сила го задържа за нашийника.

Кампът, който доведе пленниците, пристъпи до вожда, седящ на трона, измъкна снимката от диплите на своята кузма и му я подаде. Брадатият кимна с глава, след това с безмълвен жест го отпрати.

Томек и приятелите му стояха мълчаливо. Струваше им се, че брадатият е бял мъж. Навярно предвождаше волните кампи, щом седеше на златен трон, заобиколен от вождовете на отделните племена. Дългата му черна коса се спускаше чак до раменете, а брадата, която обрамчваше лицето му, стигаше до гърдите. Облечен бе в кузма от мек плат, в който бяха втъкани златни нишки. Босите му ходила почиваха върху ягуарова кожа.

Вождът се приведе леко напред и каза на полски:

— Здравейте, скъпи приятели! Не мога сега да ви прегърна. Тези въоръжени вождове внимателно следят всеки наш жест. Бъдете предпазливи, намираме се в пещерата на разярен ягуар.

Динго излая и размаха опашка.

— Да ме глътне акула, това е нашият Смуга! — сподавено възкликна капитан Новицки.

— Най-сетне ви намерихме! — промълви Томек, сдържайки с мъка вълнението си.

— Откакто попаднах в плен, аз се боях от тази минута повече от всичко в живота си — отговори Смуга. — От няколко дни треперя от страх за вас…

— Значи, вие сте знаели, че идваме тук? — слисано попита Томек.

— Съобщиха ми за това в деня след вашата битка. Знаех, че трима от вас са загинали.

— По какъв начин? Наистина ли е възможно това?

— По-късно ще поговорим. От тази трагична битка всяка ваша крачка беше следена внимателно. С голяма мъка успях да накарам кампите да ви доведат живи тук. Въпреки това ни грози смъртна опасност. На всичко отгоре проклетият вулкан от няколко дни отново започна да изригва. Те смятат, че с нахлуването си в тяхната държава вие сте разгневили боговете.

— Как попаднахте тук? Защо ви държат в плен? — попита Томек.

— Моят водач се оказа таен пратеник на свободните кампи. Той ме вкара в капана. Търсели бял вожд, който да ги научи на военната тактика на завоевателите. Те подготвят въоръжено въстание.^[2]

— Ние открихме този водач. Беше на смъртно легло, но преди да умре, ни показа пътя — обясни Томек. — Той измени на своите, за да можем по-скоро да ви се притечем на помощ.

— Знаел е добре, че оттук няма да излезете живи. Тук е някогашното скривалище на инките. Оцелелите от тях се укрили тук от испанците. Когато земетресение разрушило града им в долината, те си построили друг на върха на скалата. Впоследствие той се превърнал в главна квартира на кампите, които твърдят, че са преки потомци на инките.

Един от вождовете, застанали около Смуга, каза нещо с гърлен глас.

— Сега трябва да си вървите. Ще ви видя по-късно — рече Смуга. — Томек, не прави планове, докато не поговорим. Починете си след несгодите. Хайде, вървете!

Томек и приятелите му излязоха от залата. Кампът, който преди това ги доведе при Смуга, вече чакаше в коридора. Изкачиха няколко етажа, след което водачът им посочи две обширни стаи, в които щяха да пренощуват.

— Гледайте! Върнали са ни всичките неща! — зарадвано извика Збишек, когато кампът се скри зад рогозката, закриваща входа.

— Но оръжието са задържали — забеляза капитан Новицки. — Поврага! Важното е, че намерихме Смуга.

— Добрият, верен Динго! Той пръв позна господин Смуга — развълнувано каза Сали. — Когато влязохме в тронната зала, Динго за малко не се хвърли към него.

— Още в развалините на древния град ми се струваше, че Динго е попаднал на някаква позната следа — обади се Томек. — Сигурно Смуга неведнъж е бивал там.

— Просто не мога да повярвам, че наистина намерихме господин Смуга — каза Наташа. — Неговите думи ме разтревожиха.

— Ба, положението не е розово, но ние сме се пекли и на по-страшен огън — каза капитан Новицки. — Щом Смуга още от преди няколко дни е знаел, че се тикаме в устата на вълка, сигурно и той е помислил по какъв начин можем да се спасим. Пък и ние ще си поразмърдаме мозъка. Да се доверим на Смуга и Томек. Двамата заедно все ще измислят нещо.

— Правилно, капитане! Аз ей тоничко не се боя — обади се Сали.

— Интересно, по какъв начин Смуга е научил тук за нашата битка? — каза Томек. — Дали и те като старите инки не си предават известията чрез щафета?

— Сигурно точно така правят — подкрепи го Сали. — Отделни бързоходци могат да пренасят съобщението от едно племе до друго. Чувала съм, че във времената на инките за един ден са успявали да предадат известието по този начин на около двеста и петдесет километра.

В този момент Хабоку, който през цялото време гледаше през прозореца, се приближи до разговарящите.

— Тук има много воини — каза той. — Наоколо са високи скали. Бягството е невъзможно, а духовете в голямата планина са много разгневени. Те забулват слънцето с черни облаци. Кампите са уплашени, може да стане страшно.

— Вече надникнах в коридора, никой не ни пази — тихо каза Новицки. — Не зная обаче дали ще е разумно да предприемем нещо на своя глава. Кампите са възбудени, по-добре да почакаме до разговора със Смуга.

Преди някой да успее да отговори нещо, индианки внесоха паници с ядене. Оставиха ги на рогозките и веднага излязоха.

— Я вижте, те нямат намерение да ни уморят от глад — зарадва се Новицки. — О-хо! Ориз, фасул, варена кокошка и нещо за пиене в каната. Да сядаме, червата ми куркат. Гладна мечка хоро не играе.

Като се нахраниха, Томек поръча на двама от индианците субео да наблюдават дали някой не идва по коридора, защото участниците в експедицията искаха да обсъдят тежкото положение, в което се намираха. Скоро обаче стигнаха до заключението, че без Смуга не могат да съставят план за действие. Какво можеха да направят без оръжие в този град, пълен с враждебни кампи? Само щастливо стечение на обстоятелствата или някаква хитрост можеха да ги спасят.

— Най-добре ще направим, ако легнем да спим — каза накрая капитан Новицки. — Дявол знае какво ни чака утре. Вулканът дими като сто парахода под пълна пара… Да посъберем сили…

— Предложението е уместно, всички сме уморени и разстроени. Лягайте си, а аз ще се опитам да попълня моята карта — каза Томек.

Той седна до прозоречния отвор, разгъна картата на перваза и дълго работи над нея. После, когато се свечери, загрижено погледна към небето. Червените отблясъци на огъня, който бълваше кратерът на вулкана, се пречупваха в черните облаци дим. Душата на Томек все повече се изпълваше с тревога, той чувствуваше, че над тях надвисва смъртна опасност.