Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (2)

I
Педру Алвареш в атака

Леко почукване на вратата събуди Ян Смуга. Той отвори очи. Без да става от шезлонга, заслонен с мрежа против москити, извика:

— Влез!

В стаята, потънала в полумрак, плахо надзърна млада жена.

— Много се извинявам, не исках да ви прекъсвам сиестата^[1], но дойде едно момче от кантората — заоправдава се тя. — Казва, че го пращал господин Никсън по много бърза работа.

— Добре си направила, Наташа, аз вече си починах — похвали я Смуга. — Може би най-сетне са дошли новини от Рио Путумайо. Нека влезе пратеникът.

Той посегна под москитовата мрежа за тенекиената кутийка с тютюн, сложена на масата. Натъпка лулата и запуши.

След минута в стаята влезе решително на вид, босоного момче, което носеше само бедрена препаска от шарена басма и въздълга, свободно пусната отгоре, разкопчана риза. Изглеждаше на около четиринадесет години. Бронзовата кожа, черната, твърда коса, отрязана равно около главата, малко косите очи и изпъкналите скули веднага издаваха индианския му произход.

— Бом диа, сеньор!^[2] — поздрави то на португалски.

— Бом диа, Гого! Вдигни щорите на прозорците — каза Смуга и прибави на полски: — Наташа, мога ли да помоля за чашка чай?

— Ей сега ще приготвя — отговори младата жена и се усмихна на своя опекун.

Индианчето вдигна щорите на прозореца и на вратата, която излизаше на верандата. В стаята нахлу ярката светлина на тропическото слънце. Момчето застана пред Смуга и каза:

— Сеньор Никсън нарежда извика сеньор Смуга. Лоши хора нападнали акампаменто^[3] при Рио Путумайо. Убили примо^[4] на сеньор Никсън.

Смуга с енергично движение отметна москитовата мрежа и пъргаво скочи от шезлонга.

— Сигурно ли е това? — кратко попита той.

— Дойде един боа дженте^[5] от акапаменто — потвърди индианчето.

— Започна се, значи! Тичай при господин Никсън и му кажи, че идвам веднага!

Момчето незабавно излезе от стаята. Смуга се приближи до закачалката, свали колана с револверите и започна грижливо да зарежда оръжието.

Наташа пребледня, като гледаше тези злокобни приготовления. Откакто беше пристигнала в Манауш, не можеше да се освободи от страха, че именно тук ще й се случи нещо лошо. Дори кипящият от живот град й се виждаше зловещ. Манауш, отдалечен на 1690 километра от най-близкия, източен бряг на морето, се намираше на единствения в тази част на континента път — огромната, величествена и в същото време страшна Амазонка, в чието млечножълто мътно течение смъртта дебнеше човека. Като всички градове в щатите Амазонас и Пара, Манауш беше откъснат от вътрешността на страната. Като се изключи брегът на Риу Негру, отвсякъде го обграждаше дива блатиста джунгла — огнище на малария, проказа, отровни змии, досадни насекоми и екзотични животни, както и на непокорени досега индиански племена, които страняха от белите хора.

В пристанището на Манауш всеки ден пристигаха кораби, гемии и лодки, които докарваха от вътрешността на джунглата сока на каучуковите дървета, превърнат в черни топки или листове. Тук каучукът се разменяше срещу чисто, звънко злато. Затова и градът се разрастваше с всеки изминат ден и гъмжеше като мравуняк. В долнопробните кръчми заедно с банкерите, търговците и авантюристите пиеха шампанско и изнемощелите работници, които освен живота си бяха успели да изнесат от зеления ад и парите си, спечелени с кървав пот.

В непроходимия лес продължаваше да господствува правото на силния. За да си осигурят работници, каучуковите спекуланти често организираха корериаси, както ги наричаха испанците, или хайки за отвличане на роби индианци. Който веднъж попаднеше в робство, оставаше такъв чак до смъртта си. Ето защо индианците, които отначало бяха приятелски настроени към белите хора, сега се загнездваха все по-навътре в недостъпната, девствена джунгла. Те намразиха белия човек, който стана за тях олицетворение на насилието, злото и жестокостта.

Само преди година и половина, по време на експедицията до Нова Гвинея,^[6] Наташа мечтаеше да се засели в някое очарователно, екзотично кътче на света. Тъкмо тогава бащата на Томек Вилмовски й обясни, че тропическите страни, които изглеждат толкова идилични на пръв поглед, в действителност съвсем не са бленуваният земен рай. Но чак когато се озова в Манауш, Наташа призна, че той е бил прав. Този благороден човек не беше преувеличил трагичната истина. Сега Наташа желаеше колкото може по-скоро да напусне екзотична Бразилия. Картината на злото, което така щедро сееха наоколо си хората от нейната раса, я изпълваше, с дълбока скръб.

След завършването на ловната експедиция в Нова Гвинея младите съпрузи Томек Вилмовски и Сали заминаха за Англия да продължат следването си. Бащата на Томек и капитан Новицки се намираха в Хамбург, където по поръчка на Хагенбек разработваха проект за уреждане на нов отдел в етнографския музей.

Братовчедът на Томек, Збишек Карски, още в Австралия се ожени за младата рускиня Наташа, която бе избягала заедно с него от заточение в Сибир. Збишек жадуваше да тръгне по пътя на Томек, искаше да пътешествува и мечтаеше да участвува в някаква нова експедиция.

Точно по това време Ян Смуга, който придружаваше Томек в експедициите, получи предложение да замине за Бразилия. Компанията „Никсън — Рио Путумайо“ искаше да му повери организирането на въоръжена охрана за своите работници, които събираха каучук в бразилската селва. Компанията на Никсън не си служеше с насилие по отношение на индианските работници и съвестно изплащаше надниците им. Именно по този повод тя изпадна в остър конфликт с конкурента — Педру Алвареш, хората на когото също събираха каучук в околностите на Путумайо и често бягаха от безогледния спекулант в лагера на Никсън.

Смуга обичаше опасните приключения. Ето защо той се възползва от паузата в ловните експедиции с приятелите си и прие предложението на Никсън. Збишек се обърна към Смуга с молба да му издействува място в каучуковата компания. Благодарение на ходатайството на Смуга работата беше уредена. По този начин младото семейство Карски вече почти от година живееше в Манауш.

След като пристигнаха в Бразилия, двамата Карски бързо разбраха защо нарасналото търсене на каучука е породило толкова трагични последици за местните жители. Каучуковите дървета растяха в амазонската селва. Само индианците можеха да добиват сок от тези дървета, но те никак не бяха свикнали на наемен тежък труд. А край Амазонка други хора, освен индианците, почти нямаше^[7]. И каучуковите спекуланти, жадни да забогатеят на всяка цена, устройваха кървав лов на туземци, отвличаха ги, опожаряваха селищата им и насилствено ги принуждаваха да работят като роби. Наистина, в 1775 г. индианците в Бразилия получиха равни права със свободното население, а в 1888 г. робството окончателно беше премахнато, но въпреки това в затънтената амазонска джунгла законът все така се установяваше с камшик и куршум. Десетки хиляди индианци-роби загинаха по време на каучуковата треска, а белите спекуланти ревниво пазеха интересите си и се бореха помежду си за най-добрите участъци.

При това положение Наташа особено се безпокоеше за Збишек, който малко хлапашки се поддаваше на измамното често пъти очарование на големи приключения. Опитният Смуга бдеше над него, но в негово отсъствие Збишек можеше сериозно да загази. Наташа инстинктивно почувствува, че именно сега бе настъпил критичен момент. Смуга мълчаливо проверяваше оръжието. Страшният блясък в сивите му очи не предвещаваше нищо добро. Наташа вярваше в неговата разсъдливост и точен изстрел, но дали този път той не се залавяше с прекалено рискована работа?

Но Смуга не мислеше за опасността. Отдавна беше решил да отговори на удара с удар. Докато оправяше оръжието, той съставяше план за действие. След по-малко от четвърт час стана от стола и препаса колана с револверите. Взе от закачалката филцовата си шапка с широка периферия.

— Мога ли да дойда с вас? — плахо се обади Наташа.

Смуга я погледна така, сякаш чак сега си спомняше за нейното присъствие. В същия миг лицето му се проясни и той се усмихна.

— До кантората на Никсън можем да отидем заедно — отговори. — Сигурно си любопитна да чуеш тревожните вести? Благодаря за чая.

Той се приближи до масичката.

— Да ви долея ли малко ром? — предложи Наташа.

— Благодаря, не нося пиене като капитан Новицки. Ръката му не трепва дори след цяла бутилка!

Сърцето на Нашата замря. Значи, най-лошото беше дошло!

Докато пиеше чая, Смуга наблюдаваше изпод вежди младата жена.

— Не се страхувай. На Збишек нищо лошо няма да му се случи — успокои я той. — В Манауш поне външно се спазва законният ред, а на Рио Путумайо няма да го взема със себе си.

— Вие винаги се нагърбвате с най-лошото — тихо отговори Наташа. — Боя се… Колко жалко, че не са тук другите ни приятели!

— Вярно — съгласи се Смуга. — Особено капитанът и Томек са неоценими в такива случаи. Да вървим, Никсън ни чака!

Излязоха от къщи. Градът се намираше на височина: тесните криви улички се спускаха към отлично уреденото пристанище на брега на реката. Поради следобедния зной улиците още бяха безлюдни. Заможните бели жители си почиваха в своите вили с червени покриви, засенчени от кичести стройни палми. Около техните удобни къщи се стелеха килими от пъстри цветя. А по-голямата част от местните жители се тъпчеха в плаващи дървени къщурки с тръстикови или сламени покриви, построени върху примитивни салове, които бяха привързани за брега на реката. Над града се извишаваха белите кули на черквата и фронтоните на няколко големи сгради. Може би ги бяха построили прибързано, разчитайки на по-нататъшното стремително развитие на града.^[8]

Потисната, Наташа вървеше редом със Смуга. Днес тя не обръщаше внимание нито на великолепните сгради, нито на работниците, които се излежаваха в сянката до складовете. Из уличките, които по това време бяха пусти, само от време на време се мяркаше по някой мъж с голяма сламена шапка и оръжие на пояса.

Досами площада имаше едноетажна сграда. Поради горещината щорите на прозорците бяха спуснати, над входната врата висеше фирма с надпис: „Никсън — Рио Путумайо“. Смуга отвори вратата, пусна първо Наташа и влезе след нея. След малко двамата се озоваха в кабинета на Никсън. Там завариха Збишек Карски и двама други служители.

Като видя Смуга, Никсън извади угасналата пура от устата си и каза:

— Дойде Уилсън от Путумайо. Донесе много лоши вести. Нападнали лагера и моят племенник бил убит. Част от нашите индианци били взети в плен, а останалите забягнали в селвата.

— Господин Никсън, моля, приемете моите съболезнования — сериозно каза Смуга. — Кога е станало това?

— Точно преди двадесет дни — побърза да обясни Уилсън. — Потеглих за Амазонка веднага след нещастието.

— Къде бяхте по време на нападението? — заразпитва Смуга.

— Господин Джон ме изпрати в лагера на река Япура. Един от нашите индианци тичешком ми донесе там новината за нападението. Изненадали ги след страхотната нощна буря. Когато младият Никсън загинал, а нашите се пръснали, този индианец веднага тръгнал да ме намери. Вървял цяла нощ въпреки предубеждението на индианците към нощното скитане из селвата. Благодарение на това аз бях на мястото на нападението още на пладне другия ден.

— Били ли са поставени постове, както поръчах? — попита Смуга.

— За жалост тази предпазна мярка е била пренебрегната.

— Уилсън не иска да повтори една неприятна за мене истина — намеси се Никсън. — Същата вечер племенникът ми пил алкохол. Ако не бях ви извикал в Манауш, вероятно щях да избягна нещастието.

— Предупредих ви, че този младеж тежко понася продължителния престой в дивата джунгла — каза Смуга. — Помолих ви също така да го изтеглите оттам.

Свел ниско глава, Никсън мълчеше.

— Къде е погребан убитият, господин Уилсън? — продължи да пита Смуга.

— В лагера… главата му беше отрязана. Това направили индианците, които участвували в нападението под водачеството на двама бели.

— А, значи, ловците на глави!… Някой познал ли е тия бели хора?

— Не! — отговори Уилсън.

— Ще се опитам да открия убийците. Не е трудно да се досети човек кой е организирал нападението. Утре тръгваме за Путумайо.

— Идвам с вас! — заяви Никсън. — Господин Карски ще ме замества тук.

— Не може ли аз да отида вместо вас? — намеси се Збишек.

— Ще останеш в Манауш — категорично отсече Смуга. — Сега, господин Никсън, ще идем да си поговорим с Педру Алвареш. Алчният метис сигурно има пръст в тая работа.

— Тръгвам с вас! — обади се Збишек. — Ако се стигне до бой, може да ви дотрябвам.

— И аз ще дойда! — присъедини се Уилсън.

— Добре! — съгласи се Смуга. — Вземете си оръжие! Ще стреляте само при изрична заповед от моя страна. Наташа, остани в кантората. Да вървим!

Беше към седем часът следобед. По това време Педру Алвареш обикновено седеше в „Тезоуру“^[9], тоест в една от кръчмите, където се забавляваше до късно през нощта. Натам именно поведе Смуга своите другари. Не след дълго спряха пред едноетажна сграда. През прозорците със спуснати жълти завеси се чуваха звуците на креслива музика.

— Збишек и вие, господин Уилсън, стойте на вратата. Внимателно наблюдавайте всички — заповяда Смуга.

Той блъсна летящата врата и влезе пръв. Веднага забеляза Алвареш. Седеше, заобиколен от весела компания, на една масичка близо до оркестъра, който в момента свиреше негърска самба.

Смуга бавно се запъти към метиса.

В тази кръчма се събираха привържениците на Педру Алвареш, които добре знаеха за ежбите между него и Никсън. Затова влизането на четиримата представители на конкурентната компания веднага бе забелязано. Тук явно знаеха какъв прочут стрелец е Смуга, защото танцуващите двойки побързаха да му направят път. Смуга застана пред масичката на метиса. Оркестърът спря да свири. В залата се възцари тишина.

Смуга измери противника си със суров поглед, след което каза:

— Боа тарде, сеньор Алвареш!^[10]

Мургавото лице на метиса посивя. Той стрелна с очи един индианец, който веднага посегна към дръжката на ножа, затъкнат в пояса му. Смуга забеляза това, но не направи ни най-малко движение. С отпуснати до бедрата ръце стоеше леко приведен пред Алвареш.

— Боа тарде, сеньор! — повтори.

— Боа тарде, сеньор Смуга! — неуверено измънка метисът. — Какво искате от мене?

— Не обичам, когато някой, щом ме види, се хваща за ножа. Заповядай на твоя телохранител да стои спокойно или скоро ще загубиш един юнак!

Алвареш подхвърли няколко думи на местното наречие. Ръката на индианеца се отпусна на масичката.

— Не удрям без предупреждение — подхвана Смуга. — Затова съм дошъл тук. Лагерът ни при Путумайо е бил нападнат и е извършено убийство. Утре отивам там, за да проверя дали предположенията ми са правилни. Когато получа доказателство, един от нас ще загине. Пази се, Алвареш!

Смуга се обърна и двамата с Никсън бавно излязоха на улицата. След тях напуснаха кръчмата Уилсън и Збишек.