Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (17)

XVI
Прощалната вечеря

Белите гости на драго сърце участвуваха в подготовката на прощалното угощение. Капитан Новицки отиде с Хабоку на лов, а Уилсън излезе с лодка за риба. Томек пък остана в селцето, за да наглежда оставения в палатката багаж.

Според думите на Уилсън индианците от племето субео се придържали към твърде своеобразно разграничение на личната собственост. Те признавали общо две и дори три вида собственост. На цялата общност принадлежали предметите, изработени от старейшината на рода или от жена му и предназначени за общо ползване, а именно: голямата лодка, побираща петнадесетина души, големите съдове за чича, пещите за маниока, пресата за захарна тръстика и пейките за гости. Предметите, използувани при церемониите, и музикалните инструменти в значително по-малка степен представлявали обществена собственост. Затова пък напълно лична собственост били домашната покъщнина, лодките, оръжието, дрънкулките, украшенията, дрехите и стоките, купувани от европейците. Освен това индианците субео не се стеснявали много да вземат нещата на другите дори без тяхно знание. Затова именно Томек трябваше да пази палатката.

Той не се оплакваше от принудителното оставане в лагера, защото имаше възможност да направи различни наблюдения. Басейните на реките Амазонка и Ориноко от етнографско гледище все още бяха непозната земя. Толкова малко се знаеше за изконните жители на саваните и тропическите лесове в Южна Америка, а същевременно много напълно неизвестни индиански племена измираха едва ли не с всеки изминат ден. Освен това някои племена се пренасяха от първоначалната си територия и загубваха самобитната си култура, като се сливаха с други племена. Многобройните реки улесняваха далечните пътувания на коренните жители на тропическата джунгла. Поради това в огромния басейн на Амазонка се откриваха следи от обичаи и езици, характерни за дори много отдалечени области. Горските индианци навсякъде намираха подобен климат, флора и фауна, както и типичния за тази природа начин на живот — речен и горски. Лесното пътуване и сходните жизнени условия представляваха основата, върху която се формираха всички амазонски култури, а широко разпространеното градинско отглеждане на маниоката и магьосничеството им придаваха еднороден характер.

Томек съзнаваше какъв рядък случай му се е паднал и бързаше да види как живеят индианците субео. Веднага забеляза, че родителите се отнасят различно към момичетата и момчетата. Дъщерите бяха момичета за всичко на майките си. Сутрин отиваха с тях на нивичките с маниока и през цялото време се намираха под техния зорък и суров поглед. После момичетата трябваше да помагат в домакинската работа.

Синовете бяха любимците на майките. Момчетата от шест до петнадесет години се организираха в групи, всяка от тях си избираше главатар. На централния площад пред малоката те си играеха, като ходеха на кокили, или плетяха от влакна змии, с които „се захапваха“. Момчешките групи сами си намираха храна, къпеха се в реката и скитаха из гората. Понякога се включваха в песните и танците или дори участвуваха в обредите на възрастните мъже. Родителите никога не се караха на децата, ако те загубеха нещо, тъй като индианците субео смятаха, че отправянето на упреци е белег на лошо възпитание.

Вниманието на Томек привлече шаманът, т.е. магьосникът, който даваше „лекарски“ съвети на главния площад пред дома. Всяка общност в племето субео имаше свой магьосник и вярваше в свръхестествената му сила. Според индианците субео великите шамани-ягуари можеха да докарват силни ветрове, град, бури и мъгли, а също така да лекуват и да убиват. Томек поднесе на шамана няколко дребни подаръка. После дискретно го заразпитва за разните обичаи. Когато жрецът се разприказва, Томек намекна, че индианците субео се сдобиват с храна без особени трудности.

— Истина е — съгласи се жрецът. — Ние живеем в най-хубавите времена. Преди хората са гладували, защото е трябвало да се хранят само със соковете и кората на дърветата.

— Така ли? — учуди се Томек. — Аз мислех, че индианците познават маниоката от много отдавна.

— Заблуждавал си се, първите хора не са познавали друг вид храна освен соковете и корите на дърветата — отвърна жрецът. — Значително по-късно са се научили да отглеждат маниоката и другите полезни растения.

— А кой ги е научил?

— Това е станало така: веднъж един гладен, стар индианец вървял из гората и търсел кора за ядене. В гъсталака случайно попаднал на ауноку — дърво, което имало листа на растението маниока. Корените на маниоката висели над главата на индианеца, но той никога не бил виждал такова дърво и не знаел какво е родило то. Това дърво растяло на просека. Индианецът забелязал, че го пазели различни животни. Замислил се какво да прави. Тогава изведнъж се появил мъдрият агути^[1]. Старецът се учудил, защото агути започнал да яде корените, които висели от дървото. По онова време корените на маниоката нямали кора. „Какво ядеш?“ — попитал го старецът, а агути отвърнал: „Маниока.“ След това агути му казал хората да разчистят земя за обработване. Старецът извикал много индианци, а когато те подготвили полето, агути им казал да отрежат ауноку. Индианците го отсекли с каменни брадви. Когато дървото паднало, всички животни го наобиколили и започнали да ядат. Старецът видял, че всеки клон бил родил различни плодове. На един растели банани, на друг — захарна тръстика, на трети — батати, а на четвърти — туру, тоест отрова. Агути казал на индианците да отсекат по един клон и да ги насадят в полето. По този начин индианците се научили да отглеждат различни растения и вече никога не били гладни.

— Мисля, че и преди това не са били принудени да гладуват. В горите винаги е било пълно с дивеч — забеляза Томек.

— Да, но не са можели да го ловят! — възрази жрецът. — Първите хора не са умеели да боравят с оръжие. Едва Куваи^[2] им показал как да ловят риба с въдица и ги научил да си служат с оръжието. Освен това някои животни изобщо не бива да се ядат. Например месото на ленивеца^[3] би направило човека много ленив.

— Вижда се, че индианците субео не ядат ленивци, защото от зори до мрак се трудят — пошегува се Томек. — Вашите жени цял ден не си почиват и дори момичетата работят.

— Едно време, когато жените имали свирки и барабани, те по цял ден не искали да вършат нищо, а само си свирели — обясни жрецът. — Тогава Духът се разгневил, взел инструментите от жените и ги дал на мъжете. Оттогава мъжете трябва да крият свирките и барабаните от жените, а когато някоя от тях ги зърне, трябва да бъде умъртвена с магия.

— Ами какво правят жените, когато мъжете свирят на тези инструменти? — попита Томек.

— Те трябва да напуснат малоката и да се върнат чак когато скрием на сигурно място свирките и барабаните.

Томек имаше желание да разговаря още, но видя, че нови пациенти вече чакаха за лекарски съвети.

Към обяд капитан Новицки и Хабоку се върнаха от лов.

— Не ви е провървяло много — каза Томек на приятеля си, като видя, че ловците разтоварват от лодката само един млад тапир и няколко птици.

— Имахме два тапира, но Хабоку даде единия на индианците от съседния род, на чиято територия застреляхме животните — обясни капитан Новицки. — Обичаят им е такъв, че ако убиеш дивеч на чуждо ловно поле, половината даваш — половината вземаш. Уж са диваци, но са много почтени и си имат ред.

— Трябва да си отбележа това — каза Томек. — А може би сте разговаряли за още нещо интересно?

— Подпитвах Хабоку за това-онова, но той не искаше да говори в гората. Боеше се да не ни подслушат и да ни нападнат великаните.

— Да не би наблизо да живее някое снажно племе? — попита Томек заинтригуван.

— Не бе, братле! Това са легенди, в които те вярват. Чак ме напуши смях, когато тоя храбър ловец Хабоку говореше сериозно за космати великани с две лица и лепкаво тяло. Уверяваше ме, че великаните нападали главно майки и деца и ги изяждали. Разправяше, че един от неговите прадеди дори бил хванал и убил такъв великан. Казваше също, че това можело да се направи само когато месецът е забулен или червен и е ниско на небето.

— Ще трябва при случаи да поговоря с него на тази тема. Това е интересна легенда.

Преди залез слънце всички жени се скриха в малоката. Това беше знак, че мъжете започват ритуалните обреди. Белите гости дискретно се дръпнаха настрана, но същевременно с любопитство поглеждаха към пристана за лодки, където се бяха струпали воините. Неколцина от тях извадиха от скривалището в гъсталака свещените рогове и барабани. Под техния съпровод Хабоку и още петима воини се изкъпаха в животворната река. Докато се къпеха, те триеха телата си с пенещи се като сапун растения. По този начин предците на племето, живеещи в глъбините на реката, щяха да им вдъхнат мъжество.

След това воините изпробваха издръжливостта си. Те се шибаха един други с пръчки, а накрая пъхаха ръката си в голяма калебаса с червени хапливи мравки. След изпитанията на мъжеството те обиколиха площада пред малоката, като биеха свещените барабани и надуваха свирките. След като скриха отново инструментите в храсталаците край реката, се запътиха към дома; по покана на старейшината на рода заедно с тях влязоха и белите гости.

Жените поднесоха вечерята, а когато тя свърши, мъжете насядаха на двата реда пейки, поставени едни срещу други, и започнаха традиционното пушене. Те държаха пурите с дървени щипци, краят на които можеше да се забива в земята. Няколко пури се предаваха от ръка на ръка. Всеки мъж си дръпваше по един-два пъти и подаваше пурата на следващия. Хабоку позволи и на жена си да поеме дим, което беше израз на голямото му доверие към нея.

По едно време Томек побутна с лакът приятеля си и прошепна:

— Дявол да го вземе, гледай! Носят чича… Не зная дали ще мога да я преглътна.

— Защо пък? — учуди се капитан Новицки. — Аз съм пил чича, съвсем приятно питие!

— Не си ли чувал как го правят?

— Е, как?

— Наистина ли не знаеш?

— Че да не съм местен пивовар! — възмути се Новицки.

— Слушай тогава! Първо размекват и изсушават корените от маниока, после ги стържат, пресяват ги през сито и ги слагат в пресата. Леко подпичат сухите грудки и ги правят на зърна. От тях изпичат малки маниокови сладки.

— Щеше да говориш за питие, а ми разправяш за сладки — възнегодува Новицки.

— Не ме прекъсвай! Точно тия сладки те сдъвкват в уста, а после изплюват в глинено гърне напоените със слюнка бучки и ги смесват с вода. Когато започне ферментацията, прибавят малко захарна тръстика и всичко това заедно ферментира в продължение на няколко дена.

— Прав си, сигурно слагат захарна тръстика, защото чичата е сладка — съгласи се Новицки.

— И ти наистина си могъл да я пиеш?!

— Какво си се заял за питието им?!

— Но то ферментира от човешката слюнка!

— А как да го правят, като не знаят друг начин? Не си ли забелязал колко чистоплътен народ са те? Мият си устата и зъбите след всяко ядене!

— Ти се шегуваш!

— Слушай, братле! Я не гледай коренчето, а цветенцето! Каквото не са видели очите, гърлото ще го преглътне гладко. Какви ли не деликатеси сме яли в различните страни. Забравил ли си как ми пробутваше захаросаните пиявици в Китайски Туркестан? Попаднеш ли между врани, ще грачиш като тях!

Мъжете внесоха няколко големи съда, които приличаха на дървени барабани. Бяха пълни с чича. Като оставяха в коридора всяко ведро, казваха:

— Никой няма да излезе оттук, докато не изпием чичата.

Гостите отговаряха хорово:

— Няма да излезем, докато не започнем да повръщаме.

От ръка на ръка тръгнаха малки калебаси с чича. Томек само даваше вид, че пие и бързо предаваше съда с питието на приятеля си, който го изпразваше до дъно, без да му мигне окото. Уилсън също пиеше много, защото от дълго време общуваше с индианците и беше свикнал с техните ястия и напитки.

Томек си поотдъхна, когато индианците донесоха барабани и свирки. Мислеше, че прощалната вечеря ще завърши с танци. Той любопитно загледа четиримата мъже, които застанаха в дъното на коридора. Те се прихванаха през рамо с лявата ръка, а в дясната придържаха дългите флейти за танц, които стигаха от устата им почти до пода.

Танцьорите засвириха една мелодия, известна като песента на пеперудата. Отстрани музикантите им запригласяха с пищялки и барабани. Продължавайки да свирят на флейтите, танцьорите бавно направиха една крачка, спряха, след това пристъпиха две крачки и пак спряха, после почти претичаха три крачки. Така те се движеха по дължината на коридора и същевременно накланяха ритмично тялото си напред и назад и кръшно се извиваха от едната до другата стена на коридора.

В първата редица играеха старейшината на рода, Хабоку и двамата му братя. Зад тях се наредиха индианците, които също щяха да дойдат с експедицията, и чак след това идваха другите.

Танцьорите бяха стигнали вече почти до средата на коридора. Момичетата се кискаха, побутваха се с лакти и поклащаха рамене в такта на музиката. Тогава една от по-старите жени ги подкани:

— Идете да танцувате!

Три девойки се престрашиха и изтичаха зад танцуващите. Мушнаха се под раменете на мъжете и като ги хванаха с лявата ръка през кръста, започнаха да танцуват с тях. След малко момичетата се смениха. В края на коридора танцьорите нададоха висок проточен вик и се обърнаха.

Танците не продължиха много дълго. След това жените се прибраха в жилищата си, а мъжете седнаха върху рогозките на пода. Старейшината вдигна една голяма калебаса. Уилсън се наведе към приятелите и им пошепна:

— Сега е най-добре незабелязано да се измъкнем. Ще пият свещеното лекарство михи.

— Какво е пък това? Не черпят ли и гостите с него? — попита Новицки.

— Черпят ги. Но михи се прави от едно наркотично растение^[4], което предизвиква халюцинации и загуба на съзнанието.

— Имате право, най-добре да излезем оттук — каза Томек.

— Халюцинации ли предизвиква? — заинтересува се Новицки. — В Китай се опитвах да пуша опиум. И михи ли действува по същия начин?

— Не зная, боя се от наркотици… Излизаме ли? — настоя Уилсън.

— Хрумна ми нещо! Вие двамата изчезвате в палатката, а аз ще остана за очи — предложи Новицки. — Томек събира интересни факти от живота на туземците, та аз… ще се жертвувам за науката.

— Кажи си направо, че си любопитен да видиш как действува наркотикът — измърмори Томек. — Хубаво ще се насадиш някога с това любопитство!

— Не ме хокай, братле. Хайде, омитайте се оттук, че после ще е трудно…

Новицки остана сам. В същия момент старейшината подаде калебасата с михи на първия до него и каза:

— Пий бързо, за да се напиеш!

— Ей сега ще се напия — отговори почерпеният.

Следващият индианец завика:

— Хо-хо-хооооо! Ето започва! Как се чувствуваш?

— Добре, внимавай, горчива е!

— Горчи. О, нашите отколешни прадеди са пили същото. Дай ми да пия!

Всички пиха по веднъж, след туй втори път. Старейшината вдигна следващата калебаса с михи. Първият поред индианец, след като изпи третата доза, каза:

— Свършихме пиенето. Благодаря, сядам, за да се унеса във видения^[5].

Капитан Новицки не отклони третата калебаса. Облегна се на стената. Тъмнокафявите голи тела на неговите сътрапезници започнаха да стават кървавочервени. Скоро цялата малока се превърна в голям кървав облак. В него се открояваха най-различни лица, чужди и познати. От пурпурната мъгла изплува Смуга. Новицки понечи да стане, но не можа и се свлече тежко на рогозката. Смуга стоеше досами него. В едната си ръка държеше главата на някакъв мъж, а в другата — своята. Разтърсваше ги и двете глави кривяха лица в страшни гримаси. Новицки се втрещи — Смуга имаше на врата си две глави, даже три! Около него танцуваха прелестни, феерично облечени индианки. Между танцуващите забеляза Сали и Наташа… После жените започнаха да дъвчат маниоково тесто за чича и да го плюят в големи съдове, които танцуваха заедно с тях. Кървавата мъгла бавно ги погълна. Сега пред Новицки се появи джунгла с разкошни пъстри цветя. Някакви непознати дървета свеждаха цветове над него. Почувствува тежка, опияняваща миризма. Започна да се задушава. Наобиколиха го тибетски монаси, които играеха танца на живота и смъртта. Викна им да се махат, но те смъкнаха расата заедно с тялото си и продължиха да танцуват, а скелетите им тракаха. Внезапно сред скелетите се появи бащата на Томек. Със суровия си поглед изпоплаши ламите, а след това изгледа продължително Новицки. Закани му се с пръст, хвана го за ръка и тръгнаха заедно. Ето ги във варшавския парк „Лаженки“. Новицки развълнуван гледа двореца, моста, водата и великолепните бели лебеди. Идва Томек, а зад него дълга върволица от всевъзможни животни. „В «Лаженки» ще направим зоологическа градина“ — казва Томек. Лъвове, тигри, пантери, ягуари, носорози и слонове сами си правят клетки, влизат в тях и затварят вратата след себе си. Те намигат на Новицки, викат му и той да си направи клетка. Новицки побягва към Висла. Ето го пред къщата, в която е прекарал детството си. Изтичва по стълбите. Пред него изведнъж се изпречва Педру Алвареш. Събаря го с един удар на земята и го рита в корема. Новицки се мъчи да отбие ударите, но безуспешно. От следващите удари загубва съзнание, започва да повръща…

В пурпурната мъгла изплува мрачната вътрешност на малоката. Шумът от повръщането става все по-реален. Новицки идва на себе си, сякаш изплува от бездна. Някои от индианците също вече повръщат…

Новицки с усилие се надигна от рогозката. С олюляваща се походка излезе от малоката. На брега на реката се съблече и се уми. Треперейки от студ, взе дрехите си под мишница и се мушна в палатката. Томек и Уилсън спяха дълбоко. Новицки легна в хамака, зави се с одеялото и промърмори:

— Акула да го глътне това михи. Така ми се пада, като не слушам по-умните от мене.

Не след дълго той отново се разхождаше в парка „Лаженки“.