Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (13)

XII
Драматичната борба

Капитан Новицки отпаса колана с револверите и го захвърли настрана. След това смъкна куртката и започна да си навива ръкавите на ризата. От колана на панталоните му стърчеше дръжката на ловджийския нож, с който никога не се разделяше по време на ловни експедиции.

Томек мрачно наблюдаваше приятеля си. Беше уверен, че баща му не би допуснал подобна борба. Знаеше също, че не ще успее да възпре Новицки, който още по време на пътуването до Манауш бе решил да се разправи с Алвареш. Въпреки това той се приближи до приятеля си и тихо го попита:

— Какво ще каже баща ми, когато научи за това?

— Сто умрели кита, сега не е време за нравоучения! Казах ти вече, че няма да отстъпя!

Томек тежко въздъхна, след това промълви:

— Поне внимавайте, Алвареш не е загубил самоувереността си!

— Само си дава вид, не се грижи, братле! Знаеш, че на мен можеш да разчиташ!

— Предпазливостта и разумът са най-важното! Чака ни тежка експедиция. Сам с жените много няма да направя! Тадек, струва ли си да слагаш на съвестта си убийството дори на такъв долен човек като Алвареш?

— Слушай, братле, Смуга нямаше да прости на никого, ако с нас се случеше нещо лошо!

В това време Алвареш също си свали сакото и го остави отстрани на сцената. Подви над лактите ръкавите на ризата си, след което извади ножа от джоба на панталоните си, отвори го и извика:

— Аз съм готов, да почваме! Но помнете за нашата уговорка!

— За оня свят ли бързаш?! — отвърна Новицки. Смигна окуражително на Томек и без да вади оръжието от ножницата, тръгна към Алвареш.

С нож в ръката, Алвареш се готвеше за скок. Новицки, леко привел гърдите си напред, в полукръг бавно се приближаваше към него, със свити в лактите и долепени до тялото ръце. Алвареш продължаваше да дебне, без да сваля очи от противника си. Новицки вече го избиколи отстрани и Алвареш с гъвкаво движение се обърна с лице към него. Новицки започна да отстъпва, а след това пак подхвана отначало предишната маневра. Не след дълго Алвареш се въртеше на място, а Новицки непрекъснато го издебваше ту отляво, ту отдясно. Изведнъж той още повече се наведе напред, сякаш се готвеше да го нападне. Алвареш светкавично вдигна нагоре въоръжената си с нож ръка и скочи към него. В последния миг Новицки се изви настрана. Ножът описа дъга във въздуха, без да улучи, а Новицки с ръба на изправената си лява длан удари Алвареш по китката, точно над юмрука, стиснал ръкохватката. Ножът се търкулна към рампата на сцената.

Алвареш изруга страшно. Понечи да вдигне оръжието, но Новицки се стовари върху него с цялата си тежест. Сплетени в прегръдка, те се затъркаляха към ръба на сцената, после се строполиха долу, в помещението за оркестъра. Чу се трясък от счупени столове и пултове.

Томек и Слим с горящата свещ в ръка изтичаха на края на сцената. В мъждивата светлина беше трудно да се различат борещите се. След като изгуби ножа си, Алвареш с истински бяс атакуваше противника си. Ударите се сипеха светкавично. Час по час някой от борещите се падаше на пода, после скачаше и удряше. Наоколо хвърчаха парчета от столове, които с трясък се разпадаха под тежестта на телата.

Въпреки полумрака Томек позна приятеля си по светлия перчем. Внезапно Алвареш простена глухо и рязко се сви одве. Томек побледня страшно, защото помисли, че Новицки бе пробол с нож противника си. Но в същия миг Новицки блъсна Алвареш в лицето с дясното си коляно. Като изхвърлен от пружина, метисът се изправи и веднага се строполи върху подиума на сцената.

Новицки дишаше тежко. Известно време стоя неподвижно. Алвареш се опита да се надигне от пода, но силите му изневериха. Наведен напред, Новицки запристъпва към него. Чак сега той хвана дръжката на ножа, който се подаваше от колана му.

Алвареш забеляза това движение. Протегна напред треперещите си от страх ръце.

— Не ме убивай!… — хрипливо извика той.

— Къде е Смуга? Какво си му направил?

— Не ме убивай! Нищо не зная за него…

— Лъжеш, негоднико! Ти си предупредил твоите ортаци, че той отива на Укаяли, при тях!

— Не е вярно! Не знаех, че е отивал там!

— Лъжеш!

Новицки се надвеси над Алвареш, който, обезумял от страх, изведнъж се провикна:

— Чакай, писмото! Имам доказателство!

— Какво писмо?

С разтреперани ръце Алвареш започна да рови в джобовете на панталоните си.

— Спомних си, спомних си вече, в сакото е! Проверете, това е писмо от Варгас! — забързано викна той.

— Томек, виж дали има някакво писмо в палтото — поръча му Новицки.

Томек донесе сакото и пребърка джобовете. В единия от тях имаше смачкан плик.

— Чети! — извика Алвареш.

— Написано е на испански — каза Томек, като отвори писмото. — Не мога да го прочета…

— Аз зная испански — намеси се капитан Слим. — Подръжте свещта!

„Ла Хуаира, 10 септември 1910 година — зачете той, като направо превеждаше на английски. — Уважаеми господин Алвареш, никога не бих допуснал, че човек, толкова вещ в деловите работи, може да се държи като стар глупак! Не стига, че тайно наемаш мои хора, за да си разчистваш сметките със своите конкуренти, но и ми създаваш главоболия. За нападението при Путумайо научих едва от някой си Ян Смуга, който пристигна през август в Ла Хуаира да търси добре известните ти Кабрал и Жозе. Обвиняваше ги в нападение и в убийство на родственика на своя съдружник Никсън. Кабрал и Жозе доведоха тук индианци от племето субео, но не си признаха, че са ги взели от лагера на Никсън. Не исках да се карам с тоя Смуга, който не дойде при мене сам. Придружаваха го Уилсън, служител на Никсън, и няколко индианци. Напоследък си имам достатъчно собствени грижи, затова преди всичко тихомълком прогоних Кабрал и Жозе. Изпратих с тях петима доверени пири, за да държат под око тия глупаци. Скриха се в Гран Пахонал. На тоя Смуга върнах индианците субео, отвлечени от Путумайо, но той настояваше да му предам и Кабрал, и Жозе. Трябвали му като свидетели срещу тебе.

Щом разбра, че ония двамата са офейкали в Гран Пахонал, той изпрати обратно хората си, а сам с метиса Матеу тръгна да ги гони. Дадох му дори трима от моите пири за носачи. С него тръгна и един камп, който подслушал ония двамата мои глупаци, когато се уговаряли да бягат.

Един дявол знае какво е станало в Гран Пахонал. Досега не се е върнал нито Смуга, нито някой от моите хора. Потънаха като камък във вода. Или са ги избили дивите кампи, които мразят белите, или пък са ги взели в плен. Някои диваци обичат да държат в плен бял човек и смятат, че това е чест за племето им.

Не бих искал някакви чужди хора да се мотаят наоколо и да търсят изчезналите. Казвам: имам си достатъчно собствени грижи! Така че стой по-далеч от моите хора, ако не искаш да ти дойда на гости в Манауш. Варгас“

— Защо не показа веднага това писмо? — извика капитан Новицки, щом Слим престана да чете.

— Чак сега си спомних. Получих го преди няколко месеца — отвърна Алвареш. — Сега имате доказателство, че нямам нищо общо с изчезването на вашия приятел.

— Както излиза от писмото, още има възможност господин Смуга да е жив — обади се Томек.

— Да, братле, това е добра новина — съгласи се Новицки. — Вземи това писмо, може да ни дотрябва.

— Какво ще правим сега с Алвареш? — попита капитан Слим.

— Исках да отмъстя за Смуга, но пред самия бой Томек пак си почна неговото и тогава се почувствувах някак глупаво, Фактически ние го доведохме тук като говедо в кланица! Моето старче във Варшава, винаги казва: „Никого не съди, и тебе няма да съдят.“ След като знаем вече, че Алвареш не е подлагал крак на Смуга, да върви по дяволите! Махай се оттук! Но помни, ако пак, закачиш Никсън, втори път няма да ти простя!

Зарадван, Томек скочи от сцената и силно прегърна приятеля си.

— Добре, добре, твоето стана — недоволно измърмори Новицки. — Но по-добре да си тръгва вече, че току-виж, съм размислил! Братле, помогни му да си облече палтото, че както виждам, нещо е поотпаднал.

— Нищо чудно, кой ли би могъл да ви излезе насреща!

— Така ли мислиш? Е, отначало и той добре отбиваше! Но знаеш ли какво? Казвай ми вече на име! Вярно е, че съм по-стар от теб, но съм ерген, пък ти си женен. Кой знае дали скоро няма да станеш баща! Това изравнява разликата във възрастта!

Томек и Новицки си подадоха ръце, а след това измъкнаха Алвареш на сцената, защото коленете му още се огъваха. На стълбите пред операта те се сбогуваха със Слим, който забърза към кораба. Преди да си тръгне Алвареш, Новицки го хвана за ревера на сакото и каза:

— Заради тебе направихме някои поразии в операта. Вземи да оправиш повредите. Ще кажа на Никсън да провери и да ми съобщи!

— Добре, сеньор, ще уредя това — кротко отговори Алвареш.

— Е, хайде, весели празници, в други ден е Бъдни вечер! Най-добре вземи да се маскиращ като Дядо Коледа, защото с тия синини по кратуната ще плашиш порядъчните хора!

По подпухналото и накълцано лице на Алвареш се мярна бледа усмивка. Той изглеждаше ужасно, едва се държеше на крака. Окървавената му риза висеше на парцали. Въпреки това гледаше победителя по-скоро с възхищение.

— Добре ме наредихте, още ми е замаяна главата! — каза той малко по-бодро. — Тоя младият ме свали на кораба с някаква хватка, която аз не зная, но ти, сеньор, наистина си по-силен. Можеше да ме убиеш! Кажи, защо не извади ножа, докато се борехме?

— Ножът е оръжие на подлеците, а аз обичам да се бия честно!

— Не съм много добър стрелец, затова се и страхувах от вашия Смуга. Цяло щастие, че в последния момент си спомних за това писмо! Е, да тръгвам вече, скоро ще съмне! Довиждане.

Алвареш бързо изчезна в тъмната улица.

— Отърва кожата… — промърмори Новицки. — Дано само не се опита пак да ни се изпречи на пътя!

— Сдобихме се с доказателство, че той няма непосредствена вина за изчезването на господин Смуга — каза Томек. — За другите си злодеяния някога ще си получи заслуженото наказание, бъди сигурен в това! Ние не можем да постъпваме като него!

— Не зная дали щях да се удържа, ако не беше писмото от Варгас — отвърна Новицки. — Право да си кажа, мислех, че със Смуга е вече свършено. Затова, когато чух, че може да е пленен от индианци, от радост бях готов да прегърна дори тоя мръсник Алвареш.

— Прав си, писмото наистина ми вдъхна кураж. Хайде да се прибираме, че ей сега ще съмне. Трябва да си сложиш компрес на лявото око. Почти се е затворило от отока.

— Най помага суров бифтек!

— Може да се намери в хладилника на Натка.

— Гледай, братле! Нашите са още будни! В къщата свети!

— Очаквах такова нещо. Досетили са се защо излизаме.

Те влязоха крадешком на верандата, а след това в хола. Учудване, дори тревога ги обзе, когато през отворената врата на вестибюлчето видяха не само всички свои, но и Никсън.

— Слава богу! Най-после се върнахте! — извика Наташа и се втурна към тях. — Да не би Алвареш?…

Млъкна насред думата, защото в същия миг погледна към капитан Новицки, видът на когото красноречиво свидетелствуваше, че е имало страхотна борба.

— Какво е станало тук? Защо господин Никсън е дошъл през нощта? — попита Новицки обезпокоен.

— Всичко ли е наред, момчета? — обади се Сали.

— Наред е, скъпа — успокои я Томек. — Кажи по-добре какво става тук.

— Досетихме се, че искате да се разправите с Алвареш. Понеже се забавихте много, помислихме, че може би ще ни е необходима помощта на господин Никсън — обясни Сали. — И затова Збишек го помоли да дойде.

— Господа, защо не казахте, че смятате да притиснете до стената Алвареш? Щях да взема неколцина от моите хора и да дойдем с вас — намеси се Никсън. — Виждам, че е имало борба. Вие не сте ли ранен? Да извикаме ли доктор?

— За такава дреболия? — възмути се Новицки.

— Веднага ще се заема с нашия капитан, само че съм много любопитна какво направихте с Алвареш? — извика Сали.

— Страшен бой изяде! Ако в предпоследната минута не си беше припомнил за писмото, което получил от Варгас, сега нямаше да е жив — отвърна Томек.

— Нима тоя разбойник най-после си получи заслуженото?! — възкликна Никсън. — Освен Смуга никой досега не се е осмелявал да му излезе насреща!

— Можете да бъдете сигурен, че Алвареш няма скоро да ви се изпречи на пътя. Половин час след битката още се олюляваше на краката си — добави Томек. — Това беше борба на живот и смърт!

— Какво пише Варгас в писмото си? Положително в него е имало нещо за господин Смуга, щом е спасило Алвареш? — намеси се Збишек.

— Моля ви, господин Томек, разкажете ни всичко отначало! Вероятно ще научим нещо много важно — предложи Никсън.

Томек описа развоя на събитията. Когато свърши, първа се обади Наташа:

— Значи, има искрица надежда, че господин Смуга е още жив!

— Варгас от години живее сред индианци и навярно добре познава техните обичаи — каза Никсън. — Сред пирите той се ползва с голям авторитет. След като той смята, че Смуга може да е бил пленен, кой знае? Дори ако шансът е едно на сто, не бива да го пренебрегваме! Експедицията може да трае дълго. Откриването на следите в Гран Пахонал няма да е лесна работа. Разполагате ли, господа, с неограничено време?

— Няма да си отидем оттук, докато не намерим нашия приятел или гроба му. А и тогава първо ще разкопая гроба, за да видя дали той лежи в него — решително заяви капитан Новицки.

— Експедицията ще погълне много пари. Компанията „Никсън — Рио Путумайо“ ще покрие всички разноски. Утре ще ви открия сметка в банката в Икитос — добави Никсън. — Ако смятате, че мога да ви бъда полезен, аз съм готов лично да взема участие в тази експедиция.

— Не е за вас да се скитате из степта! — отвърна Новицки. — По-полезни ще ни бъдат няколко верни индианци.

— И аз съм на същото мнение — каза Томек. — Освен това Збишек и Наташа искат непременно да дойдат с нас.

— Щом е така, вие, господин Збишек, ще бъдете представител на нашата компания в тази експедиция. Сумите ще изпращам на ваше име. Съгласен ли сте?

— Много благодаря! Вие направихте толкова много за мен и жена ми! — отговори Збишек.

— Няма какво да говорим — възрази Никсън. — Аз съм длъжник на Смуга. Ще направя всичко, само и само да му помогна.

— Благодарим ви от името на господин Смуга — каза Томек. — Финансовата помощ има голямо значение за нас. Ние не сме заможни.

— Моля да не се притеснявате за разходите. В кантората ще уредим всички формалности.

— Томи, спомняш ли си какво казваше господин Фоусит? — обади се Сали.

— Да нямаш пред вид рудниците на Мурибека? — попита Томек. — О, сетих се!

— Какво пак измисли това синигерче? — полюбопитствува капитан Новицки.

— Припомни ми за един човек, който също споменаваше, че някои индиански племена в Южна Америка смятат за чест да притежават бели пленници — обясни Томек.

— Разкажи ни за това, Томек! — помоли Збишек.

— То е много интересно, а може би и важно при нашето положение — прибави Наташа.

— Моля ви, говорете! — настоя и Никсън. — Кой е този господин Фоусит? Струва ми се, че съм чувал това име!

— Възможно е, защото полковник Фоусит е изследовател на Южна Америка — потвърди Томек. — Като председател на боливийско-бразилската гранична комисия през 1906 година и по-късно, през 1909 година, той е направил много ценни проучвания в Източна Боливия. Сега вероятно отново се намира на този континент.

Преди няколко месеца го срещнах в Лондон в Кралското географско дружество. Изнесе реферат за една индианска цивилизация, която съществувала в Южна Америка още преди покоряването й от инките. Има много легенди, които разказват за изчезнали градове, рудници и за някакво странно индианско племе, което избягвало досега с белите хора. Фоусит събрал тези легенди, проучил ги и накрая стигнал до убеждението, че непроучените досега области на южноамериканските джунгли крият още много тайни. Фоусит вярва в съществуването на прастари градове и рудниците на Мурибека, за които говори надълго и нашироко. Освен това каза, че замисля да организира голяма проучвателна експедиция^[1].

— Какви са тия рудници на Мурибекат? — попита Збишек.

— Така де, разкажи ни за тях — добави Новицки.

— Само десетина-петнадесет години след откриването на Америка от Колумб един от португалските конквистадори се оженил за индианка от племето тупинамба и дълги години живял сред туземците. От този брак му се родил син, Мелчиор Диаш Морейра, наричан от индианците Мурибека. Този Мурибека открил много рудници за сребро, злато и скъпоценни камъни. Синът на Мурибека, Робейро Диаш, знаел тайната на баща си за съкровищата, които будели завист у другите бели. Робейро се съгласил да издаде на португалския крал мястото, където се намирали сребърните рудници, и да ги предостави за експлоатация, но в замяна поискал да му дадат титлата маркиз дас Минас. Организирали експедиция, по време на която Робейро Диаш се убедил, че португалският крал няма намерение да изпълни условията на споразумението. Тогава Диаш отказал да покаже пътя към рудниците и накрая умрял, без да открие на някого тайната. По-късно много смелчаци организирали експедиции, но нито една от тях не успяла да открие следи от старите рудници. Повечето експедиции, дори и многочислени, завинаги изчезнали в джунглата, а от индианците не можело да се изкопчи нито дума за съкровищата на Мурибека.

Фоусит смяташе, че във вътрешността на континента е могло да се запази някакво племе с древна цивилизация. Може то да се е укрило навътре в джунглите, за да се спаси от агресивните инки, и да се е оградило от останалия свят с бариера от диви племена. Това би обяснило защо толкова търсачи на прастарите градове са изчезнали безвестно. Тогава той каза и това, за което ми припомни Сали — че някои диви племена имали обичай да държат в плен бели роби, защото това им придавало тежест и важност в очите на другите племена. Понякога такъв пленник бивал избиран дори за вожд на племето, което независимо от това следяло всяка негова крачка.

— Следователно имаме още едно потвърждение, че предположенията на Варгас не са лишени от основание — каза Никсън.

— Няма нито минута за губене! — извика капитан Новицки. — Ако Смуга е жив, може би е в адски тежко положение!

— По какъв начин ще открием някакви следи в този непроходим див край? — угрижи се Наташа.

— Ако господин Смуга е жив, Томи положително ще го намери, както намери и освободи мене от плен у индианците пуеблос в Мексико! — намеси се Сали.

— Щом Томек е успял да го направи в Северна Америка, значи, ще успее и в Южна! — присъедини се към нея Збишек. — Не разбирам само защо колонизацията там е постигнала такъв прекрасен напредък, а тук все още е пустош и дивотия?

— Скъпи мой, това се дължи на многобройни причини — каза Томек. — Достатъчно е да погледнеш картата…

— В училище съм я гледал до втръсване! — прекъсна го Збишек. — Уж и двата континента имат сходни условия, пък тук нищо не отива към по-добро!

— Виждам, че не си имал голяма полза от това „гледане“ на картите — отговори Томек, усмихвайки се на братовчед си. На „Санта Мария“ имам подробна география на Южна Америка, по пътя за Икитос ще трябва внимателно да я прочетеш. Някои факти ще ти послужат по време на експедицията.

— Да не би да греша, като казвам, че и двата континента имат сходни условия? — учуди се Збишек.

— Обясни ни, Томек, защото и аз бях на същото мнение като Збишек — обади се Наташа.

— Няма за кога вече да лягаме, така че ви молим да кажете няколко думи по темата, повдигната от семейство Карски. Аз също на драго сърце ще послушам — каза Никсън.

— И двете части на Америка имат сходни условия, ако става въпрос за строежа на планинските системи, тъй като и в двете виждаме стари планински образувания на изток и все още формиращи се вериги на запад. Има обаче и съществени различия между тези континенти.

В централната част на Северна Америка, от Апалачите до Скалистите планини, се простира една голяма равнина, напоявана от поречието на Мисисипи, която се влива в Мексиканския залив. А в Южна Америка има не една, а цели три големи равнинни области, разделени помежду си от планини, а реките, които ги напояват, се вливат в морето на три различни места.

Широката равнина по източното крайбрежие на Северна Америка, простираща се на север от щата Мейн чак до Флорида на юг, е улеснявала проникването на европейските преселници във вътрешността на континента, докато крайбрежните планини в Южна Америка са затруднявали проникването и са принуждавали заселниците да използват единствено речните пътища.

В огромната централна равнина в Северна Америка е имало отлични условия за прокарване на пътища и железопътни линии, а бързо възникващата транспортна мрежа улеснявала обединяването на отделните области в едно цяло и допринасяла за развитието на търговията и промишлеността.

В Южна Америка планинските прегради, отделящи низините, са затруднявали съобщенията. И затова тук заселничеството се е развило преди всичко по крайбрежията на континента, а разделените една от друга низини и досега не са свързани, макар и в едно икономическо цяло. Пак по тази причина страните на Южна Америка се различават помежду си по своя географски релеф, климат, население, природни богатства и степен на развитие.

Никсън с уважение гледаше младия пътешественик, а когато той свърши, каза:

— Поздравявам ви за превъзходното познаване на света! Чувал съм обаче, че крайбрежията на реките в низините и особено бреговете на Амазонка са били обезлюдени едва когато португалците и испанците завладели Латинска Америка.

— Забележката ви е правилна, господине — съгласи се Томек. — Испанският конквистадор Франсиско де Ореляна^[2] заедно с Гонсало Писаро потеглил от Кито през 1541 година да търси на изток Елдорадо, тоест Страната на златото. Когато стигнал до река Напо, той построил кораб и с него доплавал до Амазонка, а след това в продължение на осем месеца преплавал, пръв измежду европейците, цялата тази река чак до устието й на Атлантика.

Та Ореляна бил изненадан, като видял многобройни селища по бреговете на Амазонка. Фриар Карвахал, който го придружавал, също твърди в своя доклад, че територията, населявана от поданиците на великия владетел, наричан Мачипаро, се простирала на едно пространство от най-малко сто и тридесет километра. Селищата били отдалечени едно от друго на не повече от един изстрел с лък. Срещали се и местности, където едно селище се проточвало на цели девет километра, а къщите били една до друга. Индианците по Амазонка посрещнали приятелски Ореляна и едва по-късно, когато се сблъскали с жестокостта на конквистадорите, които, търсейки злато, безмилостно избивали местните жители, те се оттеглили от бреговете на реката навътре в непроходимите гори.

— И сега белите се отнасят също така жестоко с индианците — намеси се Наташа. — Те с терор ги принуждават да им работят като роби. Ако каучуковата треска продължи още, част от континента ще бъде напълно обезлюдена!

— Ужасяващи неща разказваш! — прошепна Сали.

— Тук човешкият живот няма голяма стойност! — потвърди Збишек.

— Вярно е, че испанците и португалците са постъпили жестоко с индианците в Южна Америка, а и сега в това отношение тук цари ужасно беззаконие — каза Никсън.

— Стига с тия разговори! — обади се капитан Новицки. — Сега да помислим за екипировката на експедицията, щом трябва да направим покупките в Манауш.

— Трябва да се ограничим с най-необходимите предмети. За тази експедиция няма да е лесно да намерим носачи — каза Томек.

— Напълно вярно! — подкрепи го Новицки. — Даже не сме сигурни дали поне няколко индианци от племето субео ще поискат да тръгнат с нас.

— Ще ви помогна да наемете няколко сигурни хора — предложи Никсън. — Смятате, че с нищо няма да ви бъда полезен в експедицията. Няма що, вече не съм много млад! Може би сте прави, но ще дойда с вас поне до лагера край Путумайо. Индианците субео обичаха Смуга. Ако Хабоку се реши да тръгне с експедицията, и другите техни хора ще дойдат!