Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (10)

IX
По Амазонка

След като слязоха в Белем, тримата приятели си ангажираха стаи в един хотел в модерната част на града. Капитан Новицки веднага се върна на пристанището, за да се осведоми какви кораби заминават нагоре по Амазонка, а Томек и Сали излязоха да разгледат града.

Белем, Манауш и Икитос — трите най-важни града край Амазонка — дължаха бързия си разцвет на каучука. В пристанището всеки ден пристигаха кораби, които докарваха каучука, събран в затънтените блатисти джунгли, и едва оттук „черното злато на Бразилия“ потегляше нататък, по света. По улиците цареше оживено движение. В най-новия квартал на града се намираха канторите на каучуковите предприятия и банките. Градът представляваше естествена „врата на Амазонка“. Всеки, който искаше да отиде във вътрешността на континента, трябваше да започне пътуването си от пристанището на Белем, защото в тази част на Бразилия всемогъщата река беше единственият път.

В непосредствена близост с европейския квартал, който светеше от чистота и богатство, се простираше старият град с криви улички и сокаци, пълни с мръсотия и мизерия. Томек и Сали започнаха разглеждането на града от крайбрежието на реката, където беше най-представителният квартал. Там именно се намираха търговските фирми, предприятията, учрежденията, луксозните хотели, ресторанти, кафенета, разкошните магазини, които привличаха погледа със своите витрини, препълнени е всевъзможни предмети.

Тази част на града не беше толкова интересна за Томек и Сали. Затова, след като хвърлиха бегъл поглед към широките чисти булеварди, паркове и дворци, те веднага свиха в една напречна улица, която водеше към стария град, построен още по времето на колонизацията. Тук доминираха масивни бели дворци и мрачни храмове, напомнящи крепости, защото и португалските конквистадори, подобно на испанските, са се стремели с меч и кръст да поробят южноамериканските индианци.

Томек и Сали с интерес гледаха старите сгради, чиито мрачни зидове пазеха историята на кървавата завоевателна война и безнадеждната съпротива. Разгледаха старинната катедрала от XVIII век и след това се запътиха към прочутото рибарско пристанище Веро Песо, просмукано от характерната миризма на риба. Беше пазарен ден. Край брега на реката се чернееше гора от мачти на различни корабчета, гемии и индиански лодки, с които хиляди хора пристигаха на пазара в Белем дори от доста отдалечени кътчета на Амазония.

Тържището представляваше незабравима гледка. На фона на зиданите, не особено високи къщи, украсени с фронтони или островърхи кулички, сновеше пъстроцветна тълпа. Светлокафяви индианци, метиси, негри, чиято кожа варираше от пепеляво до абаносово черно, мулати, японци, китайци и бели идваха на пазара не само за да продадат или купят нещо, но също така, за да разменят новини и клюки. В дива Амазония селищата, понякога и отделните къщи бяха разделени помежду си от стотици километри непристъпни дебри. Затова на пазара никой не бързаше, не проявяваше нетърпение, всеки с готовност се впускаше в разговори.

Младите съпрузи останаха доста дълго на Веро Песо. Сали купи няколко дреболии за приятелите в Манауш, а после кръстосваха по площада и с любопитство наблюдаваха пъстрата тълпа. Някои продавачи бяха отворили сергии, а други бяха сложили стоката си направо на каменната настилка. Там можеше да се купи ориз, грудки и стрито, едрозърнесто брашно от маниока, наричано фариня, кастаньош ду Пара, или прочутите бразилски орехи, какао, кокосови орехи, банани, ананаси, риба — от най-дребна до великанска, — а покрай множеството хранителни продукти и ценни крокодилски, змийски и ягуарови кожи, чудновати изделия от крилата на прелестни пеперуди, огърлици от сушени семена, дантели от палмови влакна и много, много различни предмети, изработени от сръчните индиански ръце. Не липсваха и сбирки от пеперуди, връзки изсушени колибри, дори живи папагали, които умееха да произнасят някои португалски и испански думи, маймуни, а се случваше и жива анаконда или ягуар.

Разглеждането на града им отне почти целия предиобед. Томек имаше огромно желание да разгледа подробно и стария Белем, обитаван предимно от метиси и мулати и завършващ с кривите си, тесни улички чак при тропическия лес, но Сали му напомни за Динго, който бяха оставили в хотела.

Новицки вече се беше върнал от пристанището и докато ги чакаше в стаята, си сръбваше от своята любима ямайка. Динго радостно завъртя опашка, а капитанът закачи Сали:

— Синигерче, какво толкова си накупило?!

— Това са подаръци за господин Смуга, за Наташа и Збишек — обясни Сали. — Исках да ви купя говорещ папагал, но Томи каза, че сега това ще бъде твърде неудобен подарък.

— Говорещ папагал, казваш? — рече Новицки. — А знаеш ли, че всъщност ми се иска да имам такава умна птица!

— Най-вече заради това говорене я разубедих — намеси се Томек. — Вярно е, че той можеше да каже: бом диа, компадре, тоест добър ден, приятелю, но това бяха единствените му прилични думи, останалите представляваха португалски псувни.

— Хм, наистина щеше да бъде неудобен в прилично общество — призна Новицки.

— Ще ви направя такъв подарък преди заминаването от Америка — обеща Сали, след което попита: — Какво научихте на пристанището?

— Срещнах един другар, моряк. Някога плавахме заедно на едно старо корито — отвърна капитанът. — Славно момче, само че хърка жестоко!

— Драги господин капитан, освен това научихте ли нещо за корабите, които заминават нагоре по реката? — нетърпеливо го прекъсна Сали.

— Напоследък скачаш като попарена — скара й се Новицки. — Точно исках да обясня, че тоя мой колега сега е капитан на кораб, който пътува по Амазонка. Неговата „Санта Мария“ утре в зори потегля за Манауш.

— Ах, това е прекрасна новина! — извика Сали и прегърна моряка.

— Наистина чудесна вест — зарадва се Томек. — Кога се пренасяме на кораба?

— Веднага след дъжда — каза Новицки.

— Ама то не вали! — възрази Сали.

— Не се безпокой, дъждът ни е в кърпа вързан. През зимата тук всеки следобед се излива пороен дъжд. Сега имаме време да обядваме и да подремнем. Привечер ще се качим на „Санта Мария“.

Малко преди залез слънце те стигнаха на пристанището. „Санта Мария“ беше малък параход с два комина и голямо гребна колело отзад. Десетина-петнадесет мулати тъкмо привършваха товаренето на големи дървени цепеници, с които се подгряваха котлите на кораба.

— Значи, това е „Санта Мария“! — прошепна Сали.

— Не се безпокой, синигерче! — успокои я Новицки. — За нас ще се намери някаква кабина.

Качиха се по мостика на долната палуба, задръстена от хора, чували, кошове, добитък и птици. Сали стисна здраво нашийника на глухо ръмжащия Динго и със съжаление си помисли за просторната, удобна „Звездата на Юга“, която се виждаше оттук много добре, но в същата минута по стълбичката от горната палуба се спусна мъж със среден ръст, широки плещи и дълбок белег на лявата буза. Размахвайки широко ръце, той разбута човешката навалица и застана пред тримата приятели.

— Това е Фред Слим, капитанът на това старо корито — представи го Новицки, после добави: — А това са Томаш Вилмовски, жена му и нашето куче Динго! Приготви ли ни кабина?

— Ай, ай, капитане!^[1] — отговори по английски Слим и вдигна ръка до козирката на нахлупената си фуражка, след което подаде възлестата си лапа на Томек, поклони се на Сали и каза: — Изхвърлих една компания от първокласната кабина, която ще предоставя на господин Вилмовски и неговата прекрасна съпруга. Ти, капитане, се разполагай в моя апартамент като у дома си. Виждаш колко е претъпкано навсякъде.

— Добре, само че през нощта се измитай на мостика, защото знаеш, че хъркането ме нервира — каза Новицки. — Кажи да качат вещите ни, оставихме ги в една количка на кея!

— Хей, Рамон! — извика капитан Слим на един широкоплещ мулат, който наглеждаше товаренето на дървата. — Погрижи се за багажа на господата! А сега, моля, след мен!

Капитан Слим първо заведе гостите си в кабината, определена за младото семейство, помогна им да си наредят багажа, а после всички заедно преминаха в капитанската каюта, наричана гръмко от него апартамент. Това беше най-обширното и най-приветливото помещение на кораба. Върху приготвената за вечеря маса с прибори за четирима души стоеше цяла редица бутилки с оригинална ямайка. Като ги видя, капитан Новицки цял засия и каза:

— А-ха, виждам, че не си забравил любимото ми питие!

Капитан Слим подсъзнателно докосна с длан широкия белег на бузата си и отговори:

— Как ще забравя! Благодарение на тебе се отървах само с това.

— Трябва да е било ужасно премеждие! — възкликна Сали.

— Какво ти ужасно премеждие! Обикновено сбиване! — възрази Новицки. — Щом масата е сложена, да не губим време и да сядаме.

— Кога заминаваме от Пара? — попита Томек, като поглеждаше неспокойно към наредените бутилки.

— Бихме могли да тръгнем вечерта, веднага след като натоварят дървата, но лоцманът е мъртво пиян. Ще потеглим на разсъмване…

— Щом се навечеряме, ще се заема с твоя лоцман — обади се Новицки. — Ще му натопя кратуната във ведро с вода от Амазонка и веднага ще изтрезнее.

 

 

Сали уплашено гледаше капитан Слим, Новицки и Томек, които бяха хванали лоцмана за краката и му потапяха главата във ведро с мътна вода. Клетият лоцман пръхтеше, плюеше мръсножълти потоци върху палубата и отчаяно махаше с ръце, които пукаха в ставите и скърцаха като крила на стара вятърна мелница. Сали не можеше повече да гледа тази сцена, изтича към тях и изхвърли ведрото през борда. Тогава ядосаните мъже с размах изхвърлиха лоцмана след ведрото. Сали се покачи на парапета, за да скочи да спасява давещия се и… се събуди от кошмарния сън. Отдъхна си с облекчение, а след това прихна от смях, като видя разтревожения Динго, който я гледаше вторачено. „Санта Мария“ плаваше и се тресеше цяла, а голямото колело, което я движеше, изскърцваше шумно при всяко завъртане. Значи, вече бяха на път за Манауш и тя беше проспала момента на потеглянето от пристанището.

Сали се огледа наоколо. Томек не беше в кабината, сигурно гледаше пейзажа от палубата. На масата, под окачената над нея нафтова лампа, лежаха десетки различни насекоми с опърлени крила. Сега вече Сали си спомни, че предишната вечер дълго не можа да заспи, защото рояци насекоми, привлечени от светлината на лампата, бръмчаха в москитовата мрежа над койката, а после продължаваха да шумолят по масата.

„Заради тия насекоми съм се успала, а Томи не ме е събудил“ — прошепна тя. Живо скочи от леглото, уми се, облече се и изтича от кабината. Сред пътниците от първа класа, която се помещаваше на горната палуба, не забеляза своите другари. Понамусена, тя застана до парапета.

„Санта Мария“ сигурно плаваше вече от няколко часа, защото в момента се намираше в живописен тесен канал от западната страна на остров Маражо, който съединява южния ръкав на устието със същинската Амазонка. Корабът се движеше бавно, тресеше се, скриптеше с колелото си, пухтеше и заедно със струйките жълточерен дим, който излизаше от двата тънки, високи комина, изхвърляше едри искри. Плоският покрив над горната палуба пазеше пътниците от този дъжд от искри, така че Сали се облакъти на парапета и започна дълбоко да вдишва упояващото ухание, което лъхаше от горите по близките брегове. Тук-таме сред зеления горски гъсталак се мярваше индианска наколна къща без стени, с покрив от палмови листа, а понякога край къщичките на местните жители се виждаха вили на бели хора, обградени с портокалови и бананови дървета наоколо.

Изведнъж някой застана зад Сали. Тя помисли, че е Томек или капитан Новицки и се престори, че не забелязва никого. Върху парапета, до лактите на Сали, се появиха две мургави ръце. Сега тя разбра, че бе сгрешила. Обърна се и видя непознат мъж. Беше висок, широкоплещест метис, прилично облечен, наконтен с пепеляв костюм и бомбе. На червената му връзка беше забодена карфица с голям брилянт.

По лицето на метиса играеше самоуверена усмивка. Каза нещо на португалски. Сали не разбра кито дума. Поиска да отмести ръцете му, за да си иде, но мъжът не се помръдна.

— Моля ви, пуснете ме! — каза Сали на английски.

— Не знаеш ли португалски? — Метисът премина на английски. — Питах те, за къде пътуваш, хубавице? Вероятно за Манауш?… Да не си артистка? Ако е така, мога да те ангажирам в моето заведение. Аз съм съпритежател на „Тезоуру“. Ако си мила към мен, ще имаш полза…

— Моля, пуснете ме да мина! — каза Сали по-рязко.

Метисът само се засмя.

— Не търся работа и нямам желание да разговарям с вас — добави Сали.

Метисът се наведе над Сали, но в същия миг някой силно го дръпна за рамото и го отлепи от парапета. Той видя пред себе си малко по-нисък млад мъж. Това беше Томаш Вилмовски.

— Когато една жена казва, че няма желание за разговори, трябва да бъде оставена на мира — каза Томек, като измери метиса със суров поглед.

— Ти бой ли искаш? — наперено го попита метисът.

Томек се сдържа и отговори:

— Не се заяждай, че може да съжаляваш след малко!

Метисът изневиделица стовари юмрука си върху Томек. После събитията се развиха така мълниеносно, че дори Сали разбра какво бе станало едва когато метисът се строполи на палубата.

— Ще се закачаш ли още? — спокойно го попита Томек.

Капитан Новицки стоеше отстрани и развеселен наблюдаваше кратката борба. Той сам беше научил приятеля си на тези безпогрешни удари, които обезвреждаха и най-якия противник, и беше уверен в изхода на схватката. Неочаквано той видя един индианец с нож в ръката да се прокрадва зад гърба на Томек. Капитан Новицки мигновено скочи към него, хвана го отзад за колана на панталоните и за врата и го повдигна нагоре. Индианецът описа дъга във въздуха и глухо се удари о стената на палубната кабина, след което се свлече безсилно на палубата.

Другите пътници с любопитство наблюдаваха боя. След малко дойде и капитан Слим. Ругаейки под нос, метисът се вдигна от палубата. Видя капитана на кораба.

— Затвори ги! — извика той, разярен от поражението си. — Те ме нападнаха!

— Още една дума и ще те изхвърля през борда! — предупреди го Новицки.

Метисът искаше да каже нещо, но капитан Слим го изпревари:

— Хубаво си помисли, преди да отвориш уста. Доколкото познавам моя приятел, той сигурно ще удържи думата си. Най-добре се прибери в кабината заедно със слугата си и двамата си мирувайте.

Като псуваше под нос, метисът си тръгна от палубата. С несигурна крачка се скри в коридора, а след него изчезна и индианецът.

Приятелите застанаха до борда. Новицки похвали Томек:

— Добре се справи.

След това се обърна към Сали и я попита:

— Какво искаше от тебе това местно конте?

— Мислеше, че съм артистка и ми предложи работа в своето заведение в Манауш.

— Има вид на паралия — каза развеселен Новицки.

— Знаете ли с кого се счепкахте? — обади се капитан Слим. — Тоя метис има значителни акции в едно каучуково предприятие. Това е Педру Алвареш, добре известен в Манауш и в Пара, а също и в Икитос.

— Чакай, чакай, как се казва той? — заинтригуван попита Новицки.

— Педру Алвареш — повтори капитан Слим.

— Сто умрели кита… — изненадан се провикна Новицки, но в същия миг Томек многозначително му смигна и той дипломатично завърши: — Наистина някъде съм чувал това име! Но да върви по дяволите, нали си получи заслуженото.

Когато капитан Слим отново зае мястото си на мостика, Сали се обади:

— Какво странно стечение на обстоятелствата, а? Вече се счепкахме с Педру Алвареш, за когото Збишек пише толкова лоши неща!

— Господин Смуга подозирал, че именно той е изпратил бандитите в лагера на Никсън. И за да докаже това, тръгнал да преследва убийците — добави Томек.

— Ако знаех предварително кой е той, щях да го доотупам — разтрепера се от яд Новицки. — От учудване насмалко щях да издрънкам всичко.

— Предпазливостта никога не е излишна, макар и да ми се струва, че капитан Слим не симпатизира на Алвареш — каза Томек.

— Сигурен съм в това — потвърди Новицки. — Вярно е, че Слим ужасно хърка, но въпреки това човек може да му се довери.

От този ден, когато излизаше на палубата, Сали винаги вземаше Динго, а Томек и Новицки също бяха нащрек. За щастие Алвареш не излизаше от кабината си. Може би се срамуваше от поражението си?

В това време „Санта Мария“ упорито напредваше нагоре по реката. Отмина разположения на едно възвишение Монте Алегро, а след това и Сантарен при устието на река Тапажос, вливаща се в Амазонка, и вече се приближаваше към градчето Обидуш. На местата, където нямаше острови, Амазонка зашеметяваше със своята грандиозност. Другият бряг се мержелееше като едва забележима ивица, а понякога изобщо изчезваше от хоризонта.

След няколко дни плаване панорамата на Амазонка ставаше все по-монотонна. И двата бряга бяха ниски и плоски. Реката, широко заливаше крайбрежния тропически лес. Сега дърветата израстваха направо от речните глъбини, клоните им се подаваха над водата. Това създаваше такова впечатление, сякаш ненаситната джунгла е намислила да премине от другата страна на Амазонка.

Дните по реката си приличаха много. В зори и привечер ухаещата гора се огласяше от крясъка на безброй птици. По клоните на дърветата се гонеха маймуни, а над реката прелитаха ята пъстроцветни папагали. Къщичките на белите хора отдавна вече изчезнаха от крайбрежието, а и палмовите къщурки на местните жители също рядко разнообразяваха пейзажа.

Времето и то беше почти така еднообразно, както панорамата на Амазонка. Утрините бяха ясни и топли. Джунглата искреше от роса, която се изпаряваше, щом слънцето почнеше да прежуря. Листата и цветовете се разтваряха, сякаш докоснати с вълшебна пръчка, великолепните орхидеи ярко се открояваха сред сочната зеленина. Но когато слънцето се издигаше в зенита, листата и цветовете клюмваха от жегата, птиците млъкваха, животът в джунглата замираше. Само въздесъщите щурци от време на време се обаждаха от дърветата. Ставаше все по-горещо, по-задушно. Тогава откъм изток се пукваха бели облачета, които скоро се разрастваха, потъмняваха и накрая застилаха цялото небе с черна непрогледна завеса. Излизаше вятър и браздеше повърхността на реката. Дъжд на потоци се изливаше по земята, ослепителни светкавици раздираха мрачното небе, носеше се глух тътен и ехтяха гръмотевици. После бурята ненадейно стихваше и над Амазонка чак до залез слънце отново сияеше лазурно небе. Нощите бяха предимно ясни и хладни, само понякога преваляваше, но в зори винаги лъсваше безоблачно небе.

В Амазония, която се намира в екваториалния пояс, няма четири различни годишни времена, при които температурата на въздуха търпи значителни колебания. Там просто винаги е топло и само нощем захладява. Като отличен географ, Томек осведоми приятелите си, че в Амазония съществуват по-големи температурни разлики между деня и нощта, отколкото между лятото и зимата. И наистина беше така. Сухият период, или лятото, и дъждовният период, който замества зимата, се различават само по честотата на валежите от дъжд. През сухия период те валят през два или три дни, а през дъждовния период, когато слънцето минаваше през зенита — всеки ден^[2].

Докато изгледът на крайбрежието, състоянието на времето и характерът на годишните времена създаваха впечатление за известна монотонност, то самата Амазонка непрекъснато поднасяше изненади и принуждаваше моряците постоянно да бъдат нащрек. През дъждовния период реката излизаше от бреговете си и заливаше джунглата на десетки километри. Едни острови изчезваха, изневиделица изскачаха други, а понякога се спускаха надолу заедно с реката. Изникваха блуждаещи пясъчни дюни, образуваха се големи въртопи и подмоли! — опасни за корабите. Мръсножълтите разпенени вълни влачеха огромни, изтръгнати с корените дървета, грамади свлечена пръст от подкопания бряг заедно с растителността. Другаде дънерите на дърветата образуваха страхотни прегради, а островчетата от водорасли, клони и тръстика вероломно стържеха стените на кораба.

Във водите на Амазонка се спотайваха стада от кръвожадни пирани, дебнеха мъничките като пръст рибки канеро, които проникваха през отворите в тялото на човека и животните. В пясъка и речната тиня дремеха отровните бодливи райи^[3], електрически скатове поразяваха с ток, къпеха се лакоми крокодили.

Амазонка криеше множество опасности за човека, но заедно с това му улесняваше живота. Тя и нейните притоци представляваха плавателни пътища^[4], даваха храна.

Във водите на Амазонка освен множеството страшни чудовища живееха около две хиляди вида риба и различни видове костенурки, манати^[5] от разреда сирени, сладководни делфини и много, много други твари. Водите на Амазонка донасяха плодородна тиня, която при пълноводие се отлагаше надалеч, но постоянно наводняваните терени бяха слабо пригодни за човека.