Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (3)

II
По следите на предателството

Десет дни изминаха, откак Смуга беше пристигнал в опустошения лагер край Рио Путумайо. През цялото време Смуга се занимаваше с търпеливо разследване, за да открие кой е извършил нападението. Това не беше лесна задача. Изминалите няколко седмици след нападението бяха заличили почти всички следи. От четиримата капангаши бе оцелял единствено метисът Матеу, но от него малко можеше да се научи. Както твърдеше, той се събудил от шума на битката и избягал в гората, като видял тримата си другари, набучени със стрели от нападателите. Петнадесетина събирачи на каучук от племете субео също успели да се спасят от ръката на палачите. Наистина сега се върнаха в лагера, но и те малко можеха да кажат.

Беше ранна утрин. Смуга приседна на един пън в края на поляната. Замислено следеше с очи сновящите индианци, които строяха нова барака. Снажният Матеу им вадеше душата да работят по-бързо и често ги заплашваше с тежкия кожен камшик. Почиваха само през най-горещите часове на деня. Благодарение на това до бараката, в която бе настанена администрацията, вече се изправяше възстановеният склад за каучук. Сега довършваха помещенията за серингейрошите и техните семейства.

Още от зори Никсън и Уилсън седяха в бараката на администрацията. Обсъждаха по какъв начин да се заплаща и доставя събраният каучук. След трагичната смърт на племенника си Никсън повери на Уилсън ръководството на лагера край Рио Путумайо. Експлоатацията на каучука можеше да се възобнови всеки ден, тъй като към шепата оцелели след нападението сега бяха придадени и част от работниците от лагера при река Япура.

Смуга бавно пухкаше дим от лулата и наблюдаваше работещите. В същото време размишляваше за нищожните резултати от следствието. Само едно беше несъмнено — че нападателите са били индианци от племето яхуа. Кои са били обаче съпровождащите ги бели водачи? Дали наистина ги е изпратил Педру Алвареш? Защо нападението е станало в отсъствието на прозорливия Уилсън, който впрочем много рядко оставяше сам в лагера неопитния Никсън? Смуга продължаваше безуспешно да търси отговор на измъчващите го въпроси. Обезсърчен, той бръкна в джоба си да извади кутийката е тютюн, за да си напълни отново лулата. В същия миг му се стори, че някой го гледа. Веднага обърна глава. Под сянката на огромния палисандър видя да се спотайва едно бронзово-маслинено индианче с гъсти черни коси, равно отрязани около главата. Щом зърна насърчителната усмивка на лицето на Смуга, момчето веднага се приближи към него.

— Какво ще кажеш, Малък следотърсачо? — заприказва го на португалски пътешественикът.

— Сеньор, край реката много капибара^[1].

— Виждам, че ти се иска да идеш на лов! — каза Смуга.

— Сим, сеньор! Вземи пушката, ще те заведа!

Смуга поразмисли малко. Този дивеч не беше много съблазнителен. Само индианците и негрите ядяха месото на по-старите капибари. Единствено филето на младите екземпляри беше вкусно. Смуга незабелязано хвърли поглед към момчето, което го гледаше очаквателно. Родителите на индианчето бяха отвлечени в робство при нападението. То самото бе оцеляло, понеже се скрило в съборената колиба. Нямаше къде да отиде, затова остана в лагера. Откак Смуга дойде на Рио Путумайо, то го следваше като сянка. С инстинкта си на дете на природата угаждаше в белия пътешественик справедлив човек, който винаги застава в защита на онеправданите. Опитният Смуга разбираше, че осиротялото момче търси при него помощ и приятелство. Малкият умираше да ходи на лов и непрекъснато скиташе из гората, търсейки следи от дивеч. Можеше ли сега да му откаже това малко развлечение?

— Отиваме на лов — рече Смуга. — Чакай ме при бараката.

Веднага стана и тръгна за карабината си, защото познаваше начина на живот на тези гризачи, най-големите в света, и знаеше, че обикновено си търсят храна от залез до изгрев.

Скоро двамата ловци поеха през горския гъсталак. Това беше най-оживеният час в тропическата джунгла. Нощните животни и птици бързаха да се приберат в леговищата си, а дневните излизаха на утринен лов. Поради това джунглата ехтеше от всевъзможни крясъци, от ръмжене и шумолене. В короните на плодните дървета пърхаха приказно пъстроцветните огромни, червени и сини папагали ара, а също и по-малките от тях червеночели ари^[2]. С масивната си, закривена надолу човка те лесно разчупваха твърдите като камък плодове на различните палми и черупките на любимите си орехи. Още по-голяма врява вдигаха зелените папагали яра^[3] със светлосини качулки и огърлици, с жълти гушки и червени в сгъвките крила. Те летяха, пляскайки шумно с крила, и с врясък кацаха по отрупаните с плод дървета.

И двамата ловци отлично познаваха потайните кътчета на тропическата джунгла, затова не обръщаха много внимание на глъчката, която цареше около тях. Вървяха бързо, но предпазливо избираха къде да стъпят. Блестящата от утринната роса джунгла криеше около тях невидими на пръв поглед капани: в хралупата на прогнилия повален дънер обикновено се гнездеха хиляди опасни насекоми, ако неволно докоснеш с ръка някое клонче, може да те изпожилят оси или да те нападнат кърлежи, често не по-големи от главичка на карфица, а лианата, която свободно се спуска от някой клон на дървото, може да се окаже отровна змия, дебнеща плячка.

Малкият следотърсач изтича няколко крачки пред Смуга. Гордееше се, че води на лов такъв прочут ловец. Затова и сам се стремеше да се държи като опитен жител на тропическата джунгла. Вървеше с гъвкава стъпка, ловко заобикаляше препятствията, внимателно проучваше с поглед околността и напрягаше слух. Смуга със задоволство следеше поведението на младия водач, защото също притежаваше превъзходно зрение и слух и отдавна си беше изработил способност да се ориентира в непозната местност. Но той знаеше, че никога не ще може да се мери с коренните жители на девствените лесове, които благодарение на упражненията от детинство и на придобития си опит имаха много по-изострени сетива и още много други качества, недостъпни за хората от цивилизованите страни. Толкова голяма физическо съвършенство можеше да постигне само човек, животът на когото всяка минута зависи от будността на всички сетива.

Индианчето вървеше все по-предпазливо, почти безшумно. Вече се чуваше шумът на реката. Скоро се показа и брегът й, пооживен от гъсталаците в джунглата. Смуга се притаи зад един храст. Изведнъж някъде от короните на високите дървета се чу шумно, характерно тракане, досущ като на щъркел. После, като видяха ловците, оранжевите тукани^[4] рязко размахаха крила и избягаха. Малко по-нататък на брега на реката злонравните, свадливи чапли^[5] заставаха в най-чудновати пози, търсейки риба във водата. Те се кълчеха, сякаш ходеха на кокили. Сгушили врат дълбоко между раменете, те в нужния момент внезапно го изправяха — като точно хвърлено копие, за да ударят безпогрешно жертвата си.

Индианчето даде знак на Смуга и веднага приклекнаха зад дънера на едно дърво. Малкият следотърсач мълчаливо посочи с ръка. Брегът на реката беше обсебен от няколко животни с ръждивокафява четинеста козина. Едни пасяха трева и гризеха кората на младите дръвчета, други бяха седнали до водата на задните си крака, както правят кучетата. Звуците, които издаваха капибарите, приличаха на грухтенето на свине. Дължината на тялото на големите животни достигаше един метър, а височината при врата — около петдесет сантиметра. Капибарите не тичаха много бързо, ала Смуга знаеше, че когато са подплашени, бягат със светкавични скокове. Затова, без да губи време, потърси с очи някоя по-млада измежду тях. Бързо вдигна карабината. Натисна спусъка. Точно улученото животно падна на земята, а останалите тутакси се спуснаха към реката и гмуркайки се великолепно, бързо изчезнаха от зрителното поле.

Ловците не успяха да се приближат до плячката и ето че долетяха големите урубу^[6] или черноглави лешояди, главата и шията на които са отчасти голи. Мрачните, тромави птици, пляскайки с големите си крила, кацнаха по клоните на дърветата, а някои дори направо на земята близо до мъртвата капибара. Появяването на Смуга и индианчето принуди ненаситните лешояди търпеливо да чакат реда си, за да започнат пиршество.

Смуга реши да занесат в лагера цялата капибара, от кожата на която можеше да се направят седла и ремъци, а стопената мазнина, както казваха, имала лековити свойства. С ножа, който му даде Смуга, индианчето отсече дебел клон, а след това с лиани привърза за него убитото животно. По този начин по-лесно можеха да носят плячката, която тежеше около петдесет килограма.

Смуга замислено наблюдаваше работещото момче. Смяташе да го остави под грижите на Уилсън, а по-късно да го настани на работа в компанията в Манауш. Знаеше, че повечето индианци обичат да държат в домовете си различни животни и птици и понеже искаше момчето да не се чувствува толкова самотно, каза:

— Слушай, Малки следотърсачо, не би ли искал да си имаш собствено куче? Аз имам едно умно куче в Манауш. Мога да ти го подаря!

За миг очите на момчето светнаха от радост, но то веднага я замаскира с равнодушно изражение на лицето. Момчето умееше вече да скрива чувствата си като възрастен индианец.

— Сим, сеньор, бих искал — сдържано отговори то.

— Готово, кучето е твое. Ще го изпратя тук с първия продоволствен транспорт. Аз му казвам Нерон, но ти можеш да го наречеш, както ти харесва. Младо е още, бързо ще свикне.

— То обича ли индианците? — полюбопитствува Малкият следотърсач.

— Че защо да не обича такова мило момче като тебе? — отговори Смуга на въпроса с въпрос.

Малкият следотърсач млъкна и чак след дълга пауза прошепна:

— Кучето на сеньор Матеу мрази индианците. Не можех даже да се приближа до него.

— Очевидно то е дресирано по тоя глупав начин — отвърна Смуга и прекрати разговора. Помисли малко, после пак подхвана: — Какво е направил Матеу с това куче? Освен индианските кучета не съм видял друго в лагера?

Взе го в гората на лов — обясни момчето. — А като се върна, каза, че кучето му избягало.

— Матеу сигурно е бил много ядосан от това бягство — каза Смуга и се засмя, сякаш историята му се виждаше забавна. Знаеше, че чуждите несполуки обикновено разсмиват индианците.

— Да, но само се преструваше на ядосан — отговори индианчето. — Че нали сам го отвърза и го напъди в гората.

— Май че всичко това ти се е присънило — пошегува се Смуга. — Не може да си го видял. Матеу положително не те е канил на лов!

— Не, не, сеньор! Не ме е водил. Той също мрази индианците. Аз тъкмо вървях по дирите на един дикобраз и ето че се зададе сеньор Матеу с кучето си. Скрих се в гъсталака и всичко видях. Той закачи някакъв предмет на нашийника на кучето, после го отвърза от въжето и го нагони в гората.

— Не си ли спомняш случайно кога стана това? — запита Смуга, все по-заинтригуван.

— Помня, беше точно една луна преди нападението срещу лагера.

Смуга усети някакво смътно безпокойство. Изведнъж трепна, сякаш неочаквано бе направил необикновено откритие. Веднага обаче се престори, че следи полета на лешоядите урубу, които кръжаха във въздуха над мършата. Чак след някое време проговори с безизразен глас:

— Матеу винаги ли ходеше на лов с това свое куче?

— Как би могъл да ходи винаги с него, след като го имаше само от няколко луни! — възмути се момчето, тъй като смяташе, че белите хора са длъжни винаги да знаят всичко, без да питат.

— Е, да, прав си — съгласи се Смуга и се усмихна. — От кого беше взел той това куче?

— Не зная, докара го от Амазонка, когато приемаше продуктите от кораба.

— Какъв предмет върза Матеу за нашийника на кучето? — обади се Смуга.

— Не забелязах, не можех да се промъкна съвсем близо. Страхувах се, че кучето ще ме подуши.

— Това куче не се ли върна повече в лагера?

— Не, не се върна. Сигурно и то се е бояло от сеньор Матеу. Той е лош човек!

— Може би даже много лош — додаде Смуга. — Никога не му казвай, че тогава си го следил. Може да ти направи нещо лошо.

— Няма да му кажа, сеньор. Боя се от него.

Смуга прекъсна разговора. Напълни лулата си с тютюн, запали я и се замисли. Мъчеше се да свърже случайно получените сведения с нищожните следи, събрани по време на разследването. Чак късно следобед се върна с момчето в лагера. Тази вечер дълго не можа да заспи.

На другата сутрин както обикновено стана в зори. Закуси набързо, препаса колана с револверите и излезе от бараката. Веднага се сблъска с Никсън, който се развика:

— Хелоу! Точно исках да поговоря с вас. Време е вече да се връщаме в Манауш. Матеу е чевръсто момче, подгони работата. Уилсън може да започне събирането на каучук. Аз няма какво да правя тук.

— Кога искате да потеглите? — попита Смуга.

— Утре на разсъмване. Ще се върнете ли с мен? Нищо повече няма да изровите тук. Твърде много време е минало от нападението. Нямаме каквито и да било доводи срещу Алвареш. Е как, заедно ли ще пътуваме?

— Ще ви отговоря следобед — отвърна Смуга. — Сега бих искал да покажа на Матеу едно място на брега на реката, където може да се построи нов удобен пристан за лодки.

— Старият още върши работа…

— Прав сте, но ще се възползвам от случая да поговоря с него.

— Нима още се надявате да научите нещо ново?

— Искам да си поговоря с него насаме.

— Както желаете. Не мога да ви се меся в работата. Но струва ми се, че това е излишно губене на време.

— Може би. Въпреки това ще поговоря. Ще се върнем скоро.

Смуга се приближи до групата индианци, която довършваше бараката за живеене. С предрезгавял глас от непрекъснатото крещене Матеу подвикваше на работниците. Тъй като познаваше пословичния мързел на метисите, Смуга си помисли, че Матеу ускорява работата, за да може час по-скоро да се отърве от надзора на началниците. Той внимателно огледа метиса. На бедрата му висеше каиш с револвер. Отзад над панталона му се подаваше дръжката на нож.

— Матеу! — извика Смуга.

— Сим, сеньор! — отговори метисът и пристъпи по-близо.

— Ще довършите ли днес тая барака?

— Почти е готова.

— Добре, значи, можеш да отделиш малко време. Ела да идем до реката. Ще ти покажа къде трябва да се построи нов пристан.

— Веднага ли трябва да тръгнем?

— Така ще е най-добре. Утре с господин Никсън смятаме да се върнем в Манауш — отговори Смуга, наблюдавайки тайно метиса. Стори му се, че Матеу прикри доволната си усмивка, като започна припряно да изтупва праха от панталоните си.

Поеха напреки през гората към реката. Смуга мълчеше и бързо го водеше през гъсталака. След като вървяха половин час, Матеу учудено заговори:

— Заблудил си се, сеньор! Ние не вървим по най-краткия път към реката. Ако пристанът е толкова далече от лагера, няма да ни бъде удобен.

— Не се бой, не съм се заблудил — отвърна Смуга и ускори крачка.

След четвърт час излязоха на брега. Матеу гърлено се изсмя и рече:

— И все пак си се заблудил! Това не е Рио Путумайо, а един от притоците й!

— Зная това! — лаконично отговори Смуга.

Обърна се лице в лице срещу метиса. Той го гледаше студено, но всъщност съвсем не беше толкова спокоен. Мило за драго би дал, само този ужасен разговор да беше вече зад гърба му.

— Защо ме доведе тук? — сърдито изръмжа метисът, като се оглеждаше наоколо.

Смуга изчака да мине цяла минута, преди да отговори:

— Искам да поговоря с теб.

— За какво?

— За нападението срещу лагера.

— Вече казах как беше.

— Може пък да искаш да добавиш още нещо?

— Казах всичко, нищо повече не зная. Да се връщаме в лагера!

— Не бързай толкова много. Трябва да ми отговориш на няколко въпроса.

Очите на Матеу засвяткаха от гняв. Смуга пристъпи още една крачка към него.

— От четиримата ни капангаши само теб единствен са пощадили убийците — каза той. — Говори, защо те оставиха жив?

— Казах вече, бях се притаил в бараката, а после избягах в гората — отвърна метисът. — Повече не знам!

— Слушай, Матеу, само подлецът бяга, когато убиват другарите му.

— Те бяха много, нападнаха ни ненадейно, когато спяхме, самичък нищо не бих могъл да сторя.

Смуга се приближи още повече до Матеу. С тих глас каза:

— Иска ти се да повярвам, че си подъл страхливец. Тая не минава, Матеу. Аз зная истината. Ти си жалък предател. Смятал си, че никога няма да науча за кучето, което в деня преди нападението си изпратил със съобщение при своите съучастници. Ти си ги уведомил, че Уилсън не е в лагера. Ти си накарал и подчинените ти трима надзиратели да излязат от бараката, макар и да си знаел, че ще загинат, без да имат възможност да се отбраняват.

Матеу посивя от ярост. С ненадейно движение хвана дръжката на револвера. Двамата стояха на малко пясъчно заливче на рекичката. Смуга светкавично копна с крак и засипа лицето на Матеу с пясък. Наистина метисът успя да дръпне спусъка, но, ослепен, не улучи. В същата минута силен удар под брадата го събори на земята. При падането изпусна оръжието.

— Стани, Матеу! — заповяда Смуга. — Ти призна страшната си вина.

Като триеше очите си с ръце, метисът се изправи на крака. Когато най-после прогледна, той видя дулото на револвера, насочено право в гърдите му.

— Хвърли ножа на земята! — отново заповяда Смуга.

Този път метисът вече не дръзна да се съпротивява. Стоманеносивите очи на противника му го гледаха безмилостно. Матеу знаеше, че животът му виси на косъм.

— Сега се обърни с гръб към мен и скръсти ръцете си отзад — каза Смуга.

Той извади от джоба си ремък и върза ръцете на противника си. Помълча известно време, сякаш събираше сили. Най-после, навъсен, извърна метиса с лице към себе си.

— Ти загуби играта, Матеу! — каза той. — Признай всичко!

Лицето на пленника беше все така пепеляво, но единственият му отговор бе пълният с омраза поглед.

— Мълчиш?! Толкова по-зле за тебе! — каза Смуга. — След малко ти ще ме молиш да те изслушам.

Избута метиса на самия бряг на реката, провря ремъка под мишниците му и го опаса през гърдите. Свободния край на въжето преметна през един дебел клон, надвесен над водата. Дърпайки въжето, той издигна пленника нагоре. След минута Матеу се люлееше над водата, а Смуга върза другия край на въжето за дънера на дървото. После седна на брега и си запали лулата. След някое време изтърси пепелта и стана.

— Е, Матеу, говори! Търпението ми вече свърши — обърна се той към метиса.

В отговор Матеу само се изплю. Смуга извади револвера. Екна изстрел. Един от лешоядите, които се въртяха във въздуха, падна на земята. Смуга го вдигна и го хвърли във водата точно под краката на увисналия на въжето пленник. За няколко минути доплуваха множество кръвожадни пирани^[7], примамени от миризмата на кръв. Мъртвият лешояд сякаш изведнъж се съживи, разкъсван от силните челюсти на малките риби, въоръжени с остри като ножове зъби. След малко от лешояда останаха само черните пера, които се носеха по течението.

Без да каже нито дума, Смуга отвърза края на въжето от ствола на дървото. Бавно започна да спуска метиса, докато ходилата му почти докоснаха повърхността на водата.

Матеу извика страхотно; с рязко движение вдигна краката си и ги сви в коленете. Но в това положение не можеше да остане дълго, а кръвожадните риби се кълбяха под него.

Едри капки пот се стичаха по лицето на Матеу, изкривено от ужас. Чувствуваше, че силите го напускат.

— Издърпай ме нагоре! — викна той.

Смуга почака малко, без да изпуска въжето от ръцете си, и попита:

— Кои бяха белите главатари на яхуа?

— Това са хора на Панчу Варгас! Повдигни ме, бързо, вече не мога!

Смуга бе смаян и не можеше да повярва. Наистина чувал бе за борбата на Варгас за каучукови терени и за търговията му с роби индианци, но този човек се подвизаваше далеч, някъде в околностите на река Тамбо.

— Лъжеш, Матеу! — каза той.

— Заклевам се в живота си! — трескаво извика метисът. — Това са хора на Варгас: Жозе и Кабрал. Алвареш ги е накарал да ни нападнат! Платил им е! Издърпай ме!

След малко полуживият пленник седеше на земята.

— Кой уби младия Никсън? — сурово попита Смуга.

— Кабрал направи това.

— Кажи сега защо ни предаде.

— Преди няколко месеца бях в Манауш. Загубих много на карти. Алвареш ми даде пари назаем да си платя дълговете. Каза, че няма нужда да му ги връщам, ако му направя услуга. Когато приемах на Амазонка последната пратка храна, дойдоха с лодка тия двамата — Кабрал и Жозе. От името на Алвареш поискаха да склоня Никсън да отпрати Уилсън от лагера и да им съобщя за това. За тази цел ми дадоха кучето си.

— Подло си постъпил, Матеу, голяма е вината ти — отвърна Смуга.

— Казах всичко, което искаше. Освободи ме сега! — каза Матеу с малко по-уверен глас.

Смуга го изгледа сурово и отговори:

— Можех да науча истината от тебе, а после да пусна края на въжето. Досега само костите ти щяха да останат на дъното на реката. Знаеш ли защо още си жив, жалък предателю?

— Сеньор, подари ми живота!

— Жив си, защото това щеше да бъде много леко наказание за тебе — продължи Смуга. — Човек, който умира бързо, няма време да осъзнае колко голяма е вината му.

— Какво още искаш? — с разтреперан глас попита Матеу.

— Най-напред ще ме заведеш при индианците яхуа, които са обезобразили мъртвия Никсън. После заедно ще намерим Кабрал и неговия съдружник, а след това ще направим посещение на Педру Алвареш.

Метисът мрачно мълчеше. Чак след доста време тихо проговори:

— Трябва да направя това, което искаш. Но не казвай истината в лагера. Индианците от племето субео биха ме убили веднага.

— Опиташ ли се да избягаш, ще те намеря дори ако трябва да посветя на това остатъка от живота си, а тогава… Помни!

Той освободи ръцете на пленника, после изпразни револвера му и заедно с ножа го хвърли в краката му.

— Вземи ги и тръгвай пред мене! — заповяда на Матеу.