Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (23)

Заключение
Бягството

Още от сутринта вулканът тътнеше все по-мощно и бълваше черни облаци дим, които закриваха слънцето. Тълпа от мъже, жени и деца, събрана на каменния площад на града, гледаше с набожно страхопочитание към гърмящата планина. Ще съумеят ли жреците да умилостивят разгневените богове? Кампите неспокойно търсеха с очи своите вождове и жреци.

Слънцето се издигна в зенита. На прага на съвещателната сграда се появи формалният владетел на свободните кампи. Това беше белият пленник. Вождовете го бяха затворили в своята крепост, за да ги научи на военната тактика на белите хора. Те възнамеряваха да откопаят бойната брадва и да я вдигнат срещу всички бели и искаха да им нанесат такова съкрушително поражение, че вече никога да не се осмелят да пристъпят в земята на волните индианци.

Отначало към пленника се отнасяха с известно превъзходство, а понякога и с презрение. Но с течение на времето смелият, разумен и благороден бял пленник все повече печелеше тяхното признание и уважение. Неговите съвети винаги се оказваха добри, той умееше да лекува болестите, които измъчваха местните жители, а най-важното — беше смел вожд, пред когото вече трепереха враговете на кампите.

Изтръпналата от страх тълпа се губеше в догадки. Дали храбрият владетел няма да им попречи да принесат в жертва на разгневените богове двете бели жени, които дойдоха тук с неговите приятели? Ако не бяха неговите молби, а после и рязката му съпротива, всичките бели щяха да загинат още по пътя към изчезналия град. Дали сега обаче се е уплашил от страшния гняв на боговете? Ще пожертвува ли белите си приятели, за да спаси от гибел своите тъмничари?

Владетелят с достолепна походка се приближаваше към златния трон, поставен при жертвения камък. Дългата черна коса и гъстата брада, която обграждаше лицето му, рязко контрастираха с бялата като мляко кузма с втъкани златни нишки. Той седна на трона, а вождовете на отделните племена застанаха в полукръг зад него.

От каменното светилище излезе процесията на жреците. В напрегнатата тишина те поставиха до жертвения камък изваянията на боговете си. Голяма статуя на мъж от чисто злато представляваше Виракоче — създателя на вселената и извор на всяка божествена мощ. Златният щит с гравирани върху него човешко лице и лъчи беше символът на Слънцето — божествения прародител на инките. Божеството на Луната представляваше сребърен щит, а Гърмът имаше фигура на мъж с бляскаво одеяние, с боздуган в едната ръка и прашка в другата. До изображенията и статуите на боговете жреците поставиха мумиите на четирима вождове в богато украсени саркофази.

Няколко жреци поднесоха до устата си големи раковини. Разнесоха се глухи, стенещи тонове. Главният жрец и неговите помощници застанаха пред формалния владетел. Поклониха се ниско, протягайки ръцете си напред с обърнати длани. После започнаха да мляскат с уста, целувайки върховете на пръстите си.

Смуга сериозно кимна с глава. Сега всички започнаха гласно да се молят. След като завършиха молитвата, жреците наслагаха върху жертвения камък дарове за боговете: царевица, картофи, листа от кока и тютюн, който използваха единствено като лечебна билка. Даровете бяха изгорени в огъня.

Девойките, избрани да служат на боговете в храма, донесоха съдове, пълни с чича. Най-напред пристъпиха към владетеля и му поднесоха златен бокал.

Тихо се обадиха барабани и свирки. Мъже, жени и деца, заловени за ръце, започнаха да танцуват под такта на повтарящия се музикален мотив. Отначало монотонна, музиката постепенно ставаше все по-бърза.

Смуга крадешком погледна към прозореца на своето жилище, където приятелите му трябваше да останат затворени до края на церемонията. От един джоб, скрит в гънките на кузмата, той извади кърпичка и на няколко пъти избърса потта от челото си. Това беше условният знак, че наближава решителната минута. Томек и приятелите му трябваше вече да се скрият в тайните подземия.

Барабаните гърмяха, танцьорите изпадаха в екстаз.

Леден студ пропълзя в сърцето на Смуга. В прозоречния отвор три пъти се мярна бяла кърпичка. Томек слизаше на поста. Смуга дълбоко си пое дъх: успяха! Никой не им попречи да избягат в подземието.

От стените на храма излизаше шествие от жени. Служителките на боговете водеха Сали и Наташа. Настъпи часът на човешката жертва.

Смуга погледна към небето. Може би се молеше за живота на двете храбри млади жени, а може би забеляза, че небето изведнъж още по-плътно се покри с черни кълбести облаци. От кратера излетяха огнени змейове, ехото от гърмежите отекна в планините.

Музиката секна, танцьорите застанаха като заковани. Сали и Наташа бяха облечени в дълги бели дрехи. Челата им бяха накитени с венци от цветя. Те вървяха в средата на шествието, хванати за ръце. Спряха близо до трона. Един от жреците, който изпълняваше ролята на жертвоприносител, се изстъпи пред Смуга и се поклони дълбоко в очакване на заповедта.

Смуга погледна двете нещастни жени. Сали не проявяваше страх. Дъщерята на австралийския пионер имаше мъжко сърце. Сега тя дори намигна на Смуга, сякаш искаше да му вдъхне смелост. Наташа обаче беше страшно бледа. Краката й се огъваха. Смуга събра силите си. Изправи се. В дясната си ръка стискаше символа на властта. Това беше къс, украсен със злато и скъпоценни камъни боздуган от твърдо като желязо дърво.

Ново, мощно изригване на вулкана разтърси из обнови планините. Земята се разтрепера под краката на хората. Небето потъмня. Стенание на ужас се понесе над площада. Покосени от страх, хората паднаха на колене.

Смуга решително се обърна към вождовете и жреците.

— Казахте, че моите бели приятели с идването си са разгневили вашите богове — произнесе той със силен, внушителен глас — Но ние сме ваши приятели и за да бъде жертвата по-угодна на боговете, аз, вашият бял вожд, сам ще отведа тези жени към тяхното предназначение. Ти, жертвоприносителю, казвай какво трябва да правя!

Онемели и уплашени, кампите със затаен дъх гледаха към Смуга. А той се приближи до жените, хвана ги за ръце и ги поведе към ръба на скалния ръб.

— Ама чудесно го направихте! — прошепна Сали.

— Да побързаме, докато не са се окопитили… — тихо отвърна Смуга. — Скачай първа, Сали…

— До края на живота си ще има какво да разказвам — успя още да му прошепне вироглавата млада жена.

Жертвоприносителят, не по-малко изумен и зашеметен от другите кампи, вървеше след тях. Чуха се наподобяващи стон звуци от раковини.

— Да скачат една след друга — обади се жрецът. — В бъдния живот ги чака охолство и щастие, с които нашите богове щедро ще ги дарят.

Тримата приятели вече стояха на ръба на бездната.

— Нека се изпълни жертвоприношението! Скачай, Сали! — високо извика Смуга.

Жрецът вдигна ръце към небето и… също застана на ръба на скалата.

Сали извика високо и смело се наведе надолу — мрежата вече висеше над бездната. Тя скочи. Жертвоприносителят, застанал на самия край на скалата, видя какво стана с първата „жертва“. Обзе го неудържима ярост. Този бял човек ги измами. И в пристъп на гняв той хвана Наташа за раменете и я отдръпна от пропастта.

Смуга мигновено схвана, че животът на приятелите му, както и собственият му живот, увисва на косъм. Той светкавично се хвърли към жреца и го прасна с боздугана по главата.

— Твой ред е, Наташа! Скачай! — извика с такъв страхотен глас, че замрялата от ужас тълпа чак се прилепи до земята.

Наташа трепереше като лист. Гласът й бе секнал в гърлото. Смуга я хвана през кръста и я доведе до края на скалата. Погледна в пропастта. Мрежата току-що бе изтласкана навън.

Смуга леко побутна занемялата жена. Изчака мрежата да се прибере под скалата. Сега се обърна към кампите. Те продължаваха да стоят, поразени от необичайното събитие. Смуга се приближи до мъртвия жрец, вдигна го и след това го хвърли в бездънната пропаст.

Над жертвения площад, се понесе глух ропот.

— Този човек беше жалък предател — каза Смуга с гръмовит глас. — Всички видяхте, че той искаше да попречи бялата жена да бъде принесена в жертва на вашите богове!

 

 

Щом се намери в безопасност в пещерата, Наташа веднага хвана Томек за ръката и извика:

— Смуга уби жреца, който откри нашата хитрост! Той видя какво стана и се хвърли към мене. Ние сме спасени, но Смуга ще загине!

Томек и Новицки мигновено се спогледаха. Приятелят им загиваше сам, за да ги спаси.

— Збишек, ето ти картата! — без да мисли, извика Томек. — Ще ги водиш по отбелязания на нея маршрут. Хабоку, сега ти си командир. Бягайте!

Новицки вече беше отворил тайния вход към подземния коридор и бързо подаваше багажа на приятелите.

— Ние ще помогнем на Смуга, бързайте! — подканваше всички. — Не ни чакайте, ако не ви настигнем.

— Вземаме револверите и ножовете — каза Томек, като прегръщаше жена си. — Тръгвайте по-бързо, залоствам вратата след вас. Сали, води Динго за каишката и непрекъснато го наблюдавай. Знаеш, че на него може да се разчита.

Нямаше време за сбогуване, макар че можеше да не се видят вече.

Новицки и Томек с все сили се втурнаха по стръмните стълби. Вече бяха до стената със скрития вход към жилището на Смуга. Нахълтаха в стаята. Новицки изтича до прозореца.

— Ей, братле! Браво на Смуга! Вождовете и жреците му се кланят до пояс. Акула да го глътне, тоя човек не пада по гръб. Любопитен съм какво ли им е казал.

— Изключителен човек! — прошепва Томек.

— Слушай, братле! Ние идвахме да му помогнем, а всъщност той спаси всички нас. Какво ще направи сам той сред тия разлютени оси? Аз оставам, двамата по-лесно ще офейкаме. Организирай нова експедиция и ни чакай след два месеца на уреченото място.

— А не може ли аз да остана със Смуга? — отговори Томек.

— Ти по-лесно ще намериш пътя. Трябва да изведеш нашите жени от клопката. Огън момичета! Първо спаси тях, а после побързай да ни се притечеш на помощ. Хайде, върви! Ще разкажа на кампите как боговете са се погрижили за вас!

Капитан Новицки се усмихна при самата мисъл как ще смае Смуга и кампите. Той силно прегърна Томек, изтласка го на стълбите, след това грижливо залости прохода. Отново се приближи до прозореца. Заобиколен от вождовете, Смуга се връщаше в двореца. Новицки се усмихна и легна на рогозките. Обори го дрямка и очите му се затвориха за сън…

 

 

През първите три дни бегълците непрекъснато спираха и се ослушваха. Томек или верният Хабоку час по час се катереха по върховете и неспокойно гледаха към вулкана. Струваше им се, че избухванията поотслабнаха и се разредиха. Макар че самите те бяха в тежко положение, мислите им непрекъснато се въртяха около двамата приятели, които трябваше да останат в града на свободните кампи.

Но скоро една непосредствена опасност изцяло погълна мислите на участниците в злополучната експедиция. Скромните хранителни припаси се изчерпаха след два дни. Индианците субео намираха ядливи корени и растения, а от време на време убиваха със стрели по някой и друг папагал. Гладът мъчеше всички. По съвета на Хабоку те се подкрепяха с освежаващи листа от кока, но походът през непроходимите планини все повече изчерпваше силите им.

Нощите бяха много хладни. От заснежените върхове духаше студен вятър. Всяка вечер бегълците трябваше да си правят колиби за нощуване и въпреки това се свиваха от студ. Кузмите, с които ги снабди Смуга, бяха единствената им топла дреха. Затова всяка нощ с мъчително нетърпение чакаха да изгрее слънцето.

За щастие в дивите горски дебри не срещаха хора. Все по-смело вървяха на югоизток, а на шестия ден Томек се осмели да напали огън. Супата от папагал и рибата, печена върху нагорещени камъни, подкрепиха силите на изнемощелите бегълци.

Десетата нощ прекараха в една запустяла пастирска колиба, а на другия ден за пръв път попаднаха на селище на кечуаните — планинските индианци. Те живееха в къщи, градени от големи камъни и посипани с пръст.

Не беше лесно да се разберат с кечуаните. Те не знаеха нито испански, нито португалски и гледаха недоверчиво белите хора. Томек купи от тях едно агне и го опекоха цяло. Преспаха в къщата на пастирите. Сутринта от пасището дойде един млад кечуан, който знаеше доста португалски думи. От него Томек разбра, че на два дни път в долината се намирала къщата на мулетар, който давал на пътниците мулета и коне под наем. Пътят, край който живеел мулетарят, водел за Тарма. За един револвер и няколко патрона пастирът се съгласи да заведе бегълците до пътя.

 

 

Беше петнадесетият ден, откакто избягаха от твърдината на волните кампи. Томек яхаше едно муле точно зад водача. Час по час той се оглеждаше към Сали и останалите членове на експедицията. С изключение на Хабоку всички дремеха на седлата. Мулетата пъшкаха, но търпеливо вървяха по изрътения път.

Томек беше отслабнал, уморен като другите, но нито за минута не притваряше очи. Недалеч оттук, в Ороя, щяха вече да се качат на влака за Лима. Томек престана да се тревожи за Сали, Наташа и Мара. Те бяха в безопасност. Сега обмисляше плана на експедицията за спасяване на Смуга и Новицки. От време на време изваждаше картата от джоба си. Припомняше си всичко, което знаеше за Боливия. Предстояха му много грижи. Трябваше бързо да екипира новата експедиция. Надяваше се, че парите от продажбата на яхтата са вече пристигнали в банката в Икитос. Колко предвидливо постъпи Новицки, като го упълномощи да разполага с тези пари!

Томек знаеше, че няма да има нито миг спокойствие, докато не се съберат отново с Новицки и Смуга. Нима усилията дотук са били съвсем безцелни? Не, не може да се каже така. Замислен, той дори не забеляза Ороя, която се показа пред тях.