Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (16)

XV
Субео или „хора, които ги няма“

Хабоку приседна върху крайчеца на рогозката от палмови влакна, постлана на земята под сянката на дървото. Пред него лежеше пушка, разглобена на части, Той се залови грижливо да почисти затвора на оръжието, защото се канеше на другия ден в зори да излезе на лов за едър дивеч. Недалеч в полукръг бяха наклякали няколко момчета и съсредоточено наблюдаваха движенията на смелия ловец.

Хабоку беше ловец на ягуари, което в племето субео се смяташе за най-висша проява на мъжество и храброст. Освен по символичната огърлица от ягуарови зъби и бедрената препаска от кожа на броненосец, Хабоку се отличаваше от другите жители на селцето и по това, че имаше пушка. Това още повече издигаше неговия авторитет. Хабоку рядко отиваше на лов с огнестрелно оръжие. В джунглата патрони не се намираха лесно. Но този път той искаше да убие анта, тоест тапир^[1], чиито следи беше открил от другата страна на реката. Пушката му напомни за далечната експедиция в околностите на река Укаяли. Именно за участието си в нея беше получил от Смуга това прекрасно оръжие.

Какво ли е станало със Смуга? Сигурно е загинал, щом след толкова време не се върна. Хабоку напълно разбираше този справедлив бял човек, който искаше да накаже убийците и онези, които бяха нападнали лагера край Рио Путумайо. Индианецът също никога не забравяше неправдите. Но защо Никсън и Уилсън не търсеха Смуга? Защо го оставиха на произвола на съдбата? Хабоку гневно смръщи вежди. Всички индианци субео в лагера при Путумайо смятаха, че тези двама бели не се държат към Смуга като истински приятели. Затуй Хабоку напусна лагера на събирачите на каучук и нямаше намерение да се върне там. Нека белите си уреждат работите помежду си! Какво го интересуват те!

Хабоку погледна към реката. Усмихна й се като на стара, добра позната. Нали я познаваше от детинство. Край тази свещена река народът субео живееше от векове. Водопадите и потоците-притоци очертаваха територията на отделните родови общини. Хабоку се върна при своите; знаеше, че радостта и грижите му споделят с него не само най-близките му, а и всички обитатели на малоката^[2]. За минута спря да чисти оръжието. Замислен обърна глава към удобната голяма къща, в която живееха индианците субео от рода Педиква. Старейшина на този род беше неговият баща.

Както беше прието, Хабоку заедно с него и двамата си братя беше издигнал първите три двойки тежки греди, около които щеше да се гради къщата, а след това в строежа бяха помагали всички жители на малоката. Лицевата част на къщата с главния вход беше обърната към реката. Субео винаги строяха малоки по този начин, тъй като заради безопасността си трябваше постоянно да наблюдават всичко, което става по реката, тоест по главния път в техния край.

Според вярванията на субео общият покрив обединява членовете на родовата община. Малоката беше не само помещение за спане, но и главно средище на обществения и религиозния живот. Затова разпределението на къщата беше съобразено с нуждите на индивидуалния и колективния живот на обитателите. По дължината на двете странични стени бяха наредени помещенията за отделните семейства, преградени едно от друго и отворени само към главния коридор, който минаваше по средата на къщата от лицевата до задната част.

Този главен коридор имаше всестранно предназначение: в предната част приемаха гости, провеждаха обредни церемонии и угощения, танцуваха, а в земята отдолу погребваха умрелите; в задната част на къщата се намираше общата кухня; в главния коридор преди залез слънце всички се събираха на обща трапеза.

За Хабоку веднага бе отделено помещение в общия дом, тъй като възнамеряваше да се ожени. Сега той не съжаляваше за труда си. Според традицията родителите му го посъветваха в кой род да отиде за жена. Тя беше хубава, работлива и добра девойка. В знак на голямата си любов Хабоку изкорени дърветата от една голяма площ, за да й направи градинка, в която тя сега отглеждаше маниока.

Хабоку се наведе и зад покрива на малоката погледна към шатрата, тоест към градинката на жена си. В далечината се виеше синкав стълбец дим.

Това беше условният знак, че жена му е на полето и не я заплашва никаква опасност.

Младият индианец притвори очи. По неокосменото му лице заигра усмивка. Спомни си как се беше запознал с жена си. Хареса му се веднага още при първото посещение. Тогава по установената церемония той завърза приятелство с нея, като й подари басма за две поли, два украсени гребена, малко огледалце, конци, игли, две кутийки брилянтин, сапун и две кутийки кибрит. Тя също му поднесе подарък — две големи калебаси^[3] за чича^[4], две кълбета канап и гердан от сушени семена, а баща й му даде два конеца за риба, защото всички мъже в племето субео бяха рибари.

След това Хабоку прекара много дни в рода на девойката. Ходеше на лов с нейните братя, хващаше риба, плетеше хамаци и кошове, за да се отплати с работа за гостоприемството. Един ден девойката хвърли в лицето му шепа брашно от маниока и избяга в градинката на майка си. Това беше знак, че го харесва. Хабоку се възползва от първия сгоден случай и ненадейно поръси девойката със сока на растението уве, което според древния обичай трябваше да му осигури нейната любов.

След това родителите на сгодените започнаха да обсъждат условията за женитбата. Хабоку обеща на брата на годеницата си, че една от сестрите му ще се омъжи за него, и вече нищо не му пречеше да отведе годеницата си. Една сутрин Хабоку и най-добрите му приятели доплуваха в зори до пристана и отвлякоха къпещата се девойка. Това не мина без шумотевица и без мнимо сбиване, както изискваше добрият обичай.

Хабоку се сепна от дълбокия унес. В стопанския двор зад малоката екнаха смехове и високи разговори. Жените вече започваха да се връщат от нивичките си. Значи, минаваше пладне.

Жените хвърляха мачетите пред вратите и с кошове, пълни с корени от маниока, тръгваха към пристана за лодки. Първо се къпеха, за да се освежат след знойния трудов ден, играеха с децата и се шегуваха. След това измиваха корените от маниока, като ги потапяха във водата заедно с кошовете. Те се връщаха весели в малоката, защото беленето на корените беше по-скоро почивка за тях. Сядаха на пода в главния коридор, облягаха се на гредите и със зъби нахапваха кожицата на корена, а след това я обелваха с пръсти. При тази работа съседките си разправяха новини и клюки. Малоката кънтеше от смехове, които стихваха, когато жените започваха да трият корените на специална дъска. Това беше най-тежката и най-неприятната работа за тях.

Хабоку бързо сглоби пушката. Тъкмо надничаше срещу светлината в цевта, когато откъм реката се чуха викове. Сред рибарските лодки, които се връщаха от ежедневния улов, се виждаше една дълга чужда лодка. Хабоку веднага позна единия от тримата бели, които седяха в нея. Това беше Уилсън, началникът на лагера на каучукосъбирачите край Рио Путумайо. Дали отново ще набира серингейроши?

Хабоку най-напред предупреди баща си като старейшина на рода за пристигането на гостите, а след това заинтригуван побърза към пристана. Чуждата лодка тъкмо се приближаваше до брега. След минута тримата бели вече бяха на мостчето.

— Добре дошъл, сеньор Уилсън — каза индианецът.

— Добре заварил, Хабоку, радвам се, че отново те виждам. Ти не искаше да се върнеш при нас, затова аз дойдох при тебе — отговори Уилсън и добави: — Водя и двама приятели на сеньор Смуга. Това е сеньор капитан Новицки, а това е сеньор Вилмовски.

По обичая на белите Хабоку им додаде ръка за поздрав. На Томек се стори, че при името на Смуга в очите на Хабоку проблясна умело прикрит, жив интерес.

— Сеньори, заповядайте в малоката — каза Хабоку и поведе гостите към къщата.

На прага ги очакваше старейшината на рода. Уилсън вече три пъти беше идвал в селцето, за да набира индианци от племето за каучуковите лагери, и затова старейшината се обърна най-напред към него.

— Добре дошъл, сеньор, в нашата малока! Винаги си желан гост!

— Добре заварил, почитаеми старейшино! — отговори Уилсън. — Идвам в твоя дом с приятелите на изчезналия сеньор Смуга, които много искаха да се запознаят с тебе и с твоя храбър син.

— Добре дошли, сеньори! — рече старейшината и им протегна ръка. — Заповядайте вътре!

В обширната малока беше чисто и проветрено. В отделните помещения се виждаха окачени по гредите хамаци, кошници от кора, съдове от калебаса, лъкове, сарбакани и колчани. Стените бяха окичени с различни маски.

Старейшината посочи на гостите една пейка близо до вратата. Едва седнали, и жената на старейшината сложи на пода пред тях малка съдинка с варени зърна чер пипер и ги покани да хапнат. След минута тя се върна с една тавичка маниоково тесто, която остави до пипера. После всички домакини от малоката направиха същото. Сега при гостите остана само Хабоку, а всички останали се оттеглиха дискретно в своите помещения.

Уилсън, който знаеше обичаите на племето субео, стана от пейката, започна да отчупва по късче тесто от всяка тава, да го топи в пипера и да яде. Едновременно той даде знак на спътниците си да направят същото.

— Вземете от всички тави, за да не обидите някоя от домакините — прошепна той.

След тази скромна закуска те отново седнаха на пейката. Жените веднага прибраха яденето. Като се възползва от настъпилата суетня, Уилсън тихо каза:

— Това беше символично почерпване в знак на гостоприемство. Субео не дават повече храна на гостите.

— Лоша работа, аз съм гладен! — измърмори Новицки.

— Гостът може да бъде поканен на общата трапеза само ако взема участие в ежедневната работа на рода — обясни Уилсън.

— Да им дадем сега подаръците — полугласно предложи Томек.

Уилсън помоли старейшината да приеме подаръците за всички членове на задругата. За жените имаше пъстроцветни стъклени мъниста, конци, игли и огледалца, а за мъжете — джобни ножчета и кукички за въдица. Накрая той подари на обитателите на малоката младия тапир, който Томек беше убил същия ден, докато плаваха по реката.

Все повече мъже се връщаха в дома. Едни донасяха убития дивеч, други уловената риба. Новодошлите поздравяваха гостите и дискретно изчезваха в своите помещения.

— Обща кухня ли имат в малоката? — попита Томек, когато за минута останаха сами.

— На истинска, обща трапеза те се събират преди залез слънце — осведоми го Уилсън. — Иначе през деня отделните семейства се хранят сами, но всички гозби се приготвят на общата печка, което трябва да символизира общността на рода. През другото време само децата получават хляб от маниока, опечен от собствената им майка.

— Надявам се, че няма да се наложи да спим в малоката — каза Томек. — Макар че къщата изглежда чиста, в нея сигурно има паразити.

— Те ще ни поканят, но можем да кажем, че не искаме да ги притесняваме. Ще разпънем палатките на площада пред малоката — отвърна Уилсън. — Винаги когато идвам тук, така правя.

— Идеята е добра — съгласи се Новицки.

Прекратиха разговора, защото в този момент старейшината и Хабоку се приближиха до тях и ги поканиха на общата вечеря. Вероятно бяха решили, че с убития тапир гостите са дали своя принос и заслужават да бъдат поканени на общата трапеза.

Върху рогозките, постлани по средата на общия коридор, жените наредиха тави с пити от маниока и царевица, варена прясна риба, печено и сушено месо, нарязано на тънки филийки. След това донесоха купички със сос от пипер, подпечени какавиди и печени мравки. Имаше и диви плодове.

Мъжете насядаха в широк кръг около ястията. Пред тях в по-тесен кръг насядаха синовете им, а жените скромно седнаха на края, зад своите мъже, бащи и братя. На тримата бели предложиха почетното място срещу старейшината и Хабоку.

Докато се хранеха, мъжете се шегуваха с жените, които търпеливо чакаха реда си за вечеря. Томек забеляза, че Хабоку на няколко пъти подаде на седналата зад него жена специално избран къс риба или месо върху парче маниоково тесто. Виждаше се, че много обича младата си жена.

Индианците се хранеха много умерено и затова, когато по даден знак, че вечерята е свършила, те започнаха да си плакнат устата с вода и да си мият зъбите с пръсти, Новицки тежко въздъхна, защото още не беше успял да утоли глада си. Мъжете отстъпиха мястото си на жените и заедно с гостите насядаха на пода в главния коридор, близо до входната врата.

Новицки извади от подръчната си торба кутийка с тютюн и цигарени книжки. Индианците започнаха да си свиват цигари. Известно време пушиха мълчаливо, както изискваше обичаят, а след това пръв заговори старейшината:

— Дойдохте в добро време. Водата в реката намаля и рибата може да се лови с голи ръце.

— Потоците в горите са пресъхнали, при водопоите по бреговете на реката се виждат различни животни, лесно е да се ловува^[5] — каза Томек, който винаги най-умело водеше разговори с местните жители.

Индианците го погледнаха малко изненадани. Учудиха се, че най-младият от гостите пръв взе думата в разговора. Уилсън веднага забеляза това и обясни:

— Сеньор Вилмовски е опитен ловец и отличен стрелец. С пушка той никога не пропуска целта. Бил е вече в много далечни страни. Там е ловил различни животни, които след това е разменял в своята страна за други предмети.

— Хващал ги е живи? — полюбопитствува старейшината.

— Да, той си има начини за това. Хванал е даже няколко живи ягуара.

Недоверчив шепот се разнесе сред индианците. Разговорът се водеше на португалски и Новицки, който по-добре от Томек знаеше този език, веднага му пошушна на полски:

— Покажи снимките с уловените животни…

Индианците смаяно разглеждаха тигрите, лъвовете, слоновете, носорозите и жирафите. Но най-голямо учудване предизвика снимката, на която Томек връзваше муцуната на една пантера, толкова подобна на ягуар. Индианците за миг забравиха за стоическото си спокойствие и оживени разменяха гласно бележки.

— И тук ли този бял човек ще хваща животни? — попита старейшината.

— Не, сеньор Вилмовски е пристигнал в Бразилия с друга цел. Тръгва с експедиция, за да намери сеньор Смуга или да отмъсти за него — обясни Уилсън. — Той именно е ръководителят на тази далечна и по всяка вероятност опасна експедиция.

Индианците все по-заинтригувани поглеждаха към Томек, който никак не се смути под техните проницателни погледи. Настъпи мълчание. Накрая Томек подхвана:

— Опитните ловци и воини от племето субео сигурно се чудят, че толкова млад съм станал водач на експедицията. Присъствуващият тук капитан Новицки, който притежава по-голям опит от мене, храброст и необикновена сила, заедно с мене ще бди за безопасността на всички участници в тая експедиция. Заедно ще търсим Смуга, защото той е наш добър приятел и при подобно положение би направил същото за нас. Смуга за мене е повече от приятел. Това, което мога, от него съм го научил.

Индианците с интерес разглеждаха Томек, който ги покори със скромността си. Томек почака малко и продължи:

— Чували сме от господин Уилсън, че индианците от племето субео са изключително храбри. Знаем също, че сте превъзходни следотърсачи и гребци. И за това дойдохме във вашето село. Помислихме, че може би прославеният Хабоку и няколко други воини ще пожелаят да дойдат с нас на тази експедиция. Какво ще ни отговорят воините от племето субео?

— Хабоку, ти беше със сеньор Смуга при Укаяли — каза Уилсън. — Знаеш защо отиде там той! Сега на него му е нужна помощ.

Индианецът го изгледа гордо.

— Хабоку има добра памет, не забравя приятелите на индианците — отговори той. — Но защо ти чак сега си дошъл при нас? Не беше ли ти приятел на сеньор Смуга?

— Никсън и аз искахме да тръгнем да го търсим, но братовчедът на сеньор Вилмовски ни разубеждаваше за доброто на Смуга. Твърдеше, че само опитният сеньор Вилмовски може да открие следите. Затова го чакахме да дойде — обясни Уилсън.

— А сега ще отидеш ли с тях на тази експедиция? — попита Хабоку.

— Не искат да ме вземат! Нито мене, нито Никсън. Качват, че няма толкова да им бъдем в помощ, колкото ще им пречим при издирването.

— Една стегната група по-лесно може да се промъкне незабелязано през войнствените племена в Гран Пахонал. Ще действуваме скрито. Затова предпочитаме да вземем няколко смели, добри следотърсачи — обясни Томек.

— Експедицията е опасна — каза Хабоку. — Кампите ненавиждат белите и чуждите индианци.

— Компанията „Никсън — Рио Путумайо“ е готова добре да заплати на индианците субео, които ще тръгнат с експедицията — намеси се Уилсън. — Цялото възнаграждение можем да дадем още днес.

Хабоку се усмихна презрително и отговори с въпрос.

— А твоята компания изчислила ли е колко струва животът на индианеца?

Уилсън почервеня и се смути.

— Извинете, може да съм се изразил лошо, но не исках да обидя никого — смотолеви той.

— Сега знаем за какво сте дошли — обади се старейшината. — Трябва да се посъветваме. Утре ще ви дадем отговор.

Разговорът бе приключен. Белите хора излязоха от малоката и се запътиха към реката, където бяха разпънали за тях голяма палатка. Седнаха на брега край огнището.

Беше ясна вечер. Наоколо пееха хорове от цикади, от време на време се обаждаха гигантските южноамерикански жаби, които издаваха много характерни звуци, наподобяващи свиркане^[6].

— Разговорът ни не свърши много сполучливо — обади се капитан Новицки. — Ще ни отрежат като нищо.

— На такова ми мирише — потвърди Уилсън. — Още докато Хабоку беше край Путумайо, на мене ми се струваше, че ни е обиден за нещо. Сега вече разбирам каква е била работата. Смятал е, че сме постъпили нелоялно спрямо Смуга.

— Сто умрели кита, днес аз също останах с впечатление, че той ви гледа накриво — провикна се Новицки. — Но ако вашите предположения са верни, този индианец трябва да е обичал нашия Смуга.

— Положението на Хабоку не е леко. Когато е тръгнал със Смуга на експедицията, той още е бил ерген, а сега има млада жена, която обича — намеси се Томек. — Не забелязахте ли колко често й подаваше от яденето по време на вечерята?

— Имате право, така постъпва само влюбеният индианец — потвърди Уилсън. — Отскоро са женени и тази девойка няма да го пусне сега за рискованата и дълга експедиция.

— Винаги съм казвал, че за моряка жената е като котвата за кораба — рече Новицки и въздъхна тежко. — Изглежда, че индианците субео като моряците прекарват по-голямата част от живота си в лодката. Те не бива да се женят.

— А мене самият ти ме придумваше да се оженя — пошегува се Томек.

— Нашата Сали е огън момиче! Мъжко момиче. Щом заговорим за експедиция, тя първа започва да стяга багажа.

— Трябва да й повторя твоите думи, сигурно ще се зарадва!

— Няма как, щом Хабоку ни подведе, ще тръгнем сами. Да пийнем по глътка ямайка. Нищо така не оправя настроението, както доброто питие! Чувал съм, че всички индианци имат слабост към чашката, но тия явно са въздържатели. Дори от тяхната си чича не дадоха на вечерята! Отворѝ една кутия консерви, от глад няма да мога да заспя.

— Във всекидневието си индианците субео не пият алкохолни напитки, но от време на време правят гуляи, на които всички се напиват до смърт — обясни Уилсън. — Те смятат опиянението за свещен ритуал.

— Чувал съм нещо за тези обредни празненства на южноамериканските индианци — каза Томек. — Като че ли подготовката за тия тържества продължава няколко месеца.

— Да, особено когато канят други родове — отговори Уилсън. — Само за приготвянето на чичата са нужни няколко дни.

— Индианците още се съвещават, в техния салон още свети — забеляза Новицки.

— Дано само решат нещо благоприятно за нас — отвърна Томек.

Малко след разсъмване старейшината на рода покани белите гости в малоката. В главния коридор на два реда пейки седяха всички възрастни мъже. Видът им беше тържествен. На главите си имаха мапени, т.е. корони от перата на червена ара, набодени върху сплит от влакна и шнур от маймунски косми. Високо на ръцете си носеха магически гривни, също украсени с пъстри пера, а на шията — огърлици, наречени пеперуди, от триъгълни сребърни плочки. Много от тях бяха окачили на ушите и на долните си устни кокалени или дървени украшения. Лицата и телата им бяха нашарени с червена боя.

— Гледай ги как са се нагиздили — прошепна капитан Новицки на Томек.

— Сигурно сега ще ни кажат какво са решили — измърмори Томек и гледаше неспокойно каменните лица на индианците.

Старейшината на рода посочи на гостите място на почетната скамейка близо до вратата и започна с официално предисловие:

— Чудни хора са белите. Казват, че отвъд голямата вода имали големи села с прекрасни, богати къщи, а пък идват при бедните индианци, отнемат им всичко, отвличат ги в робство и ги карат да вършат тежка работа. Преди да дойдат белите, индианците бяха толкова многобройни, колкото са дърветата в гората. Сега трябва много, много луни да плуваш по реката, за да попаднеш на индианско селце. Само малцина бели са приятели на индианците. Сеньор Смуга беше наш приятел. Той не даваше да онеправдават индианците субео, които работеха в каучуковите лагери, пазеше ги от лошите бели и от мелезите, които не са нито бели, нито индианци.

Този бял човек беше приятел на всички добри хора. Той не позволил индианците яхуа да се гаврят с душата на младия Никсън и затова взел главата му от тях. После откупил от плен индианците субео, отвлечени от лагера при Путумайо. Сам платил за тях и не ги накарал да му работят за това. Мъжественият Хабоку искал да го придружи в преследването на белите убийци. Но благородният бял човек му заповядал да се върне при своите. Не искал да излага на опасност индианеца. Така постъпва само истински приятел.

Хабоку изпълни волята на белия приятел на индианците субео. Върна се в селцето и се ожени, а ето че сега идват белите приятели на сеньор Смуга и казват: Хабоку, ти си смел, можеш да откриваш следи на хора и животни, ела с нас да търсим сеньор Смуга. Какво трябва да отговори Хабоку? Индианецът не изоставя приятеля си в беда. Съветът на възрастните от рода реши: Хабоку да отиде на експедицията с белите и други индианци да отидат също. Хората от нашето племе желаят отново да видят при себе си своя бял приятел.

Много зарадван, Томек произнесе дълга цветиста реч, в която от името на Смуга благодари на индианците субео за помощта, която оказват на експедицията. После говори Уилсън, а след него Хабоку. Оказа се, че жената на Хабоку била решила да придружава мъжа си на експедицията. Томек и Новицки дори се зарадваха на това, защото младата индианка можеше да бъде много полезна на Сали и Наташа.

След речите обсъдиха условията за заплащането на индианците, които щяха да участвуват в експедицията. Пазарлъците се проточиха до обяд, а след това старейшината на рода покани гостите на прощална гощавка, която щеше да се състои на другия ден към залез слънце.