Артър Хейли
Свръхнатоварване (54)

8

Хари Лондон седеше, потънал в размисъл, пред документите, които му бе показал Ним.

След няколко минути той каза мрачно:

— Само да знаеше как се чувствам…

— Мога да си представя.

Шефът на отдела за защита на собствеността продължи, сякаш не бе чул забележката на Ним.

— Миналата седмица беше една от най-лошите от дълго време насам. Арт Ромео беше много свестен човек. Знам, че ти не го познаваше добре, Ним, но той беше честен, лоялен и истински приятел. Почувствах се много зле, когато научих за смъртта му. Смятах, че след Корея тези неща не би трябвало да ми правят такова впечатление, но се оказа, че съвсем не е така…

— Хари — каза Ним, аз също ужасно съжалявам за Арт Ромео. Никога няма да забравя това, което той направи онази нощ.

Хари Лондон само махна с ръка:

— Моля те, остави ме да свърша.

Беше сряда сутрин, шест дена след трагичните събития в хотел „Христофор Колумб“. Хари Лондон и Ним бяха в кабинета на Ним, като бяха затворили вратата за по-голямо спокойствие.

— И така — продължи Хари, — ето ти ми показваш тези неща, които, честно казано, не бих искал да виждам. Защото, ако всичко е така, както изглежда, какво ни е останало, в което да вярваме?

— Много неща — отговори Ним. — Много неща, за които да се грижим, и много неща, в които да вярваме. За съжаление обаче вече не можем да вярваме в Пол Шърмън Йейл.

— Ето, вземи ги — каза Хари Лондон, като подаваше на Ним документите.

Това бяха девет писма от личната архива на покойния Уолтър Талбот, бивш главен инженер на GSP & L.

Трите картонени кутии, от които бяха извадени писмата, все още стояха отворени до бюрото на Ним.

Това бяха същите тези писма, за които Ним се бе сетил по време на конференцията на енергийните компании. След трагедията в хотел „Христофор Колумб“ миналата седмица Ним едва днес бе смогнал да изпрати човек до склада на партера, който да донесе въпросните кашони с архива и кореспонденция. Не беше лесно да се намерят писмата, за които той си спомняше.

Но все пак той ги намери и паметта му не бе го излъгала.

Сега вече тези писма бяха разобличителни и трябваше да бъдат използвани, за да се разкрие истината.

Точно преди две седмици, по време на срещата на Ерик Хъмфри, Ним Голдман, Хари Лондон и Пол Шърмън Йейл във връзка с кражбата на електроенергия, бившият член на Върховния съд недвусмислено бе заявил, че не е чувал за подобно нещо като кражба на електроенергия, нито има идея за отдел, подобен на този на Хари Лондон.

Кореспонденцията, която бе намерил Ним, доказваше, че всичките тези твърдения са лъжа.

— Естествено — каза Хари Лондон, — ние никога няма да разберем със сигурност дали Пол Шърмън е дал съгласието си за кражба на електроенергия от тръста „Йейл“, нито пък дали изобщо е знаел или пък че е знаел, но не е предприел нищо. Единственото нещо, което можем да кажем, е, че е лъжец.

— И че е бил ужасно притеснен — добави Ним. — Иначе не би си позволил да се забърка в тези лъжи.

Фактите бяха много прости.

Уолтър Талбот за пръв път в историята на електрическите компании бе обърнал внимание върху колосалните загуби в резултат на кражба на електроенергия. По този въпрос той бе писал статии, бе произнасял речи, бе интервюиран от средствата за масова информация. Също така той бе експерт-свидетел по едно такова дело, което се гледаше в Ню Йорк. Това дело бе предизвикало широк обществен отзвук и оттук произтече и кореспонденция на тази тема с един от членовете на Върховния съд.

Този член на Върховния съд бе Пол Шърмън Йейл.

От писмата можеше да се извади заключение, че Уолтър Талбот и Пол Шърмън Йейл са се познавали доста добре още от Калифорния.

Първото писмо започваше с „Мой скъпи Уолтър“. В него Пол Шърмън се интересуваше от новите моменти в съдопроизводството, свързани с кражбата на електроенергия, от средствата, които използват компаниите, за да се противопоставят на подобни деяния. В същото това писмо той се интересуваше за здравето на Ардит. Писмото беше подписано „Пол“.

Писмото на Уолтър Талбот беше малко по-формално, дълго беше четири страници, към които бе приложено и едно фотокопие на статия на Уолтър на гореспоменатата тема.

След няколко седмици Пол Шърмън Йейл отговаря, като поставя много детайлни въпроси по материала, който е прочел.

Кореспонденцията на тази тема продължава в още пет писма в продължение на около осем месеца. В едно от писмата Уолтър Талбот подробно обясняваше организацията на отдела по защита на собствеността и задълженията на шефа на този отдел, в случая Хари Лондон.

Всичко това бе станало само две години преди Пол Шърмън Йейл да се оттегли от Върховния съд. Възможно ли бе да е забравил? Ним си бе задавал този въпрос много пъти, но реши, че отговорът бе твърдо „не“. Просто Пол Шърмън Йейл толкова пъти бе доказвал забележителната си памет както за големи неща, така и за дребни детайли, че трудно би било да се повярва, че би могъл да забрави.

Хари Лондон зададе направо въпроса, който си задаваше мислено и Ним:

— Защо ли го е направил? Защо трябваше да ни казва тези лъжи?

— Вероятно защото е знаел, че Уолтър е мъртъв и не е подозирал, че някой от нас би могъл да се добере по някакъв начин до кореспонденцията им. Шансът тези писма да видят бял свят е бил едно на милион.

Хари кимна с глава в знак на съгласие и после каза:

— Следващият ми въпрос е следният: Колко ли пъти високоуважаемият Пол Шърмън е прилагал същите тези методи и му се е разминавало?

— Така или иначе никога няма да разберем.

Шефът на отдела по охрана на собствеността посочи писмата и попита:

— Предполагам, че ще ги покажеш на председателя на управителния съвет?

— Ще го сторя в ранния следобед. Също така имам информация, че и Пол Шърмън ще намине след обяд.

— Всичко това поставя също и един такъв въпрос: Ще продължаваме ли да се борим със зъби и нокти драгоценното име на Пол Шърмън Йейл да не се споменава на предстоящите дела? Или във връзка с последните разкрития ще го оставим сам да се оправя, както правят всички останали?

— Не знам — въздъхна Ним. — Действително не знам. Но във всеки случай това решение няма да зависи от мен.

 

 

Сцената с Пол Шърмън Йейл се разигра в четири часа след обяд.

Още щом като влезе в кабинета на Ерик Хъмфри, Ним усети съществуващото вече напрежение. Видът на председателя на управителния съвет издаваше неговата дълбока обиденост, очите му бяха студени, а устните плътно свити. Пол Шърмън, макар и не наясно с това, какво се е случило, все пак усещаше, че не е нещо приятно и обичайната му усмивка се бе превърнала в гримаса. Те двамата бяха седнали на заседателната маса и никой не отронваше нито дума, когато Ним се присъедини към тях.

Ним седна от лявата страна на Ерик Хъмфри, с лице към Пол Шърмън Йейл. Пред него беше папката с писмата на Уолтър Талбот.

— Пол — започна Ерик Хъмфри, — вероятно си спомняш за разговора ни във връзка с кражбата на електроенергия. Беше замесен и фамилният тръст „Йейл“. Спомняш си, нали?

Пол Шърмън кимна.

— Разбира се, че си спомням.

— По онова време ти направи редица изявления, от които следваше, че не си имал представа за подобни неща като кражбата на електроенергия.

— Моля, спрете с тези изявления! — лицето на Пол Шърмън бе почервеняло от гняв. — Не ми харесва тонът ти, Ерик. И не се намирам тук, за да отговарям какво съм казал и какво — не…

Гласът на Ерик Хъмфри рязко го прекъсна:

— Няма „какво си казал и какво — не!“ Това, което каза, беше много ясно. Освен това го повтори няколко пъти. Много добре си спомням това, предполагам и Ним също.

За Ним беше ясно, че Пол Шърмън трескаво се опитва да се ориентира в ситуацията.

— Каквото и да съм казал, от това не следва, че…

— Ним, запознайте господин Йейл със съдържанието на папката! — каза Ерик Хъмфри.

Ним отвори папката и побутна писмата към Пол Шърмън. Първото, написано на бланка на Върховния съд, беше най-отгоре.

Пол Шърмън го взе, хвърли му един бегъл поглед и веднага го остави. Лицето му придоби още по-наситен червен цвят.

Той облиза устни и се опита да намери най-точните думи, за да се изрази…

След това започна с несигурен глас, явно искайки да се защити:

— Вижте, понякога… във Вашингтон… с толкова кореспонденция… човек забравя… внезапно той спря. Сякаш и на него всичко това му се струваше неубедително, както и на другите двама присъстващи.

Той стана от мястото си и без да погледне нито Ним, нито Ерик Хъмфри, каза:

— Моля да ми дадете няколко минути да си събера мислите.

Той започна нервно да крачи из стаята, а после спря и каза:

— Явно е, господа, че съм виновен в лъжа и вие ми предоставихте неоспорими доказателства. Не възнамерявам да утежнявам вината си с извинения и обяснения, че по времето на предишния ни разговор съм бил обезпокоен и съм правил всичко възможно, за да предпазя доброто си име. Все пак ще заявя, че не съм участвал в кражба на електроенергия на тръста „Йейл“, нито ми е било известно нещо за това преди нашия разговор.

Ерик Хъмфри, който миналия път с радост прие думата на Пол Шърмън Йейл, този път запази мълчание. Вероятно председателят на управителния съвет си мислеше същото, което и Ним, че човек, излъгал веднъж, за да предпази доброто си име, ще го направи и втори път.

Ним се сети за въпроса на Хари Лондон: „Колко ли пъти му се е разминавало…?“

С продължаването на тишината в стаята болката в очите на стареца се засилваше.

— Ним — каза тихо Ерик Хъмфри, — мисля, че можеш да си вървиш.

С облекчение Ним събра документите и писмата в папката и излезе.

Тогава той не го знаеше, но това бе последният път, в който се срещаше с Пол Шърмън Йейл.

Ним никога не разбра какво се бе случило тогава в кабинета на Ерик Хъмфри. Нито той питаше, нито председателят на управителния съвет изяви желание да му каже… Резултатите обаче бяха ясни още на следващия ден.

В единадесет часа сутринта Ерик Хъмфри повика при себе си Ним и Тереза Ван Бърен. Седнал на бюрото си, той им показа едно писмо и им каза:

— Получих оставката на Пол Шърмън Йейл като говорител и директор на нашата компания. Приех я със съжаление. Бил искал веднага да се направи официално съобщение.

Тереза каза:

— Все пак, Ерик, ще трябва да изтъкнем някаква причина.

— Здравословното му състояние. — Ерик Хъмфри погледна писмото пред себе си и продължи. — Лекарите на господин Йейл са го посъветвали да не поема прекалено тежки натоварвания.

— Няма проблеми. Ще го съобщят още следобед. Но аз имам още един въпрос.

— Да, кажете.

— Оставаме без говорител. Кой ще го замести?

За пръв път от няколко дни Ерик Хъмфри се усмихна.

— Прекалено съм зает, за да търся някой друг, Тес, тъй че не виждам друга алтернатива. Ще трябва Ним отново да се заеме с тази неблагодарна задача.

— Ура! — възкликна Тереза Ван Бърен. — Вие поне знаете моето мнение, че изобщо не трябваше да го отстраняваме.

 

 

Когато излязоха от кабинета на Ерик Хъмфри, Тереза попита тихо:

— Ним, каква е тази история с Пол Шърмън Йейл? Какво се е случило? Знаеш, че рано или късно ще науча.

Ним поклати глава:

— Нали чу какво каза председателят на управителния съвет, Тес. Лошо здравословно състояние.

— Ах ти, негоднико! — каза тя. — За тази работа няма да те допусна до телевизията поне до следващата седмица.

 

 

Хари Лондон прочете информацията за напускането на Пол Шърмън Йейл и на следващия ден дойде при Ним.

— Ако ми стискаше — каза той, — трябваше и аз да си подам оставката в знак на протест на всичките тези измишльотини за лошо здравословно състояние и че я приемаме със съжаление. Това прави всички ни лъжци.

Ним, който не бе спал цяла нощ, каза раздразнено:

— Е, какво чакаш, подай си оставката!

— Не мога да си го позволя.

— В такъв случай изхвърли тези бръмбари от главата си, Хари. Самият ти каза, че не можем да докажем участието на Пол Шърмън в кражбата на електроенергия.

Лондон обаче продължаваше да упорства:

— Да, но е участвал. Колкото повече си мисля, толкова по-сигурен ставам.

— Не забравяй — подчерта Ним, — че Йън Норис, който отговаряше за тръста „Йейл“, се закле, че Йейл не е замесен.

— Да, но и на него не му е чиста работата. Норис ще си получи възнаграждението за това изявление по-късно. Убеден съм в това. Освен това Норис нищо нямаше да спечели, ако името на стареца беше замесено.

— Каквото и да си мислим, историята е приключила — каза Ним. — Така че по-добре се връщай на работа и гледай да заловиш повече крадци на електроенергия.

— Вече съм го сторил. Има цял куп нови дела, както и такива, които произтичат от фирмата „Куейл“. Но, Ним, бих искал да те предупредя за в бъдеще.

Ним въздъхна.

— Кажи.

— Ние с теб, Ним, им помогнахме да покрият тази важна клечка, Йейл. Това показва, че все още законите не са едни и същи за всички хора…

— Виж, Хари…

— Не, изслушай ме! Просто искам да те предупредя, че ако някога имам достатъчно доказателства срещу някого, който и да е той, никой не ще ме спре да извадя всичко на бял свят и да направя това, което следва да се направи.

— Добре, добре каза Ним. — Ако има достатъчно доказателства, аз също ще застана на твоя страна. А сега, след като се уговорихме, моля те, остави ме да свърша малко работа.

Когато Хари Лондон излезе, Ним съжаляваше, че си бе изкарал върху него лошото настроение. Всичкото това, което каза Хари, беше минало през главата на Ним миналата нощ и именно затова той не можа да спи. Дали имаше различни видове лъжа? Надали Лъжата си беше лъжа и точка. В такъв случай бяха ли Ерик Хъмфри и Ним също толкова виновни, колкото и самият Пол Шърмън Йейл?

Единственият възможен отговор беше „да“.

Ним все още размишляваше по въпроса, когато секретарката му се обади и каза:

— Председателят на управителния съвет би искал веднага да ви види.

 

 

Ерик Хъмфри бе необичайно обезпокоен.

Когато Ним влезе в кабинета му, той нервно крачеше из него, нещо, което рядко му се случваше. Той продължи да стои, докато говореше.

— Има нещо, което искам да ти кажа, Ним, и ще ти обясня защо. Напоследък се срамувам и отвращавам от някои неща, които стават в тази компания. Но аз не бих искал да се срамувам от организацията, която ми плаща заплатата и която аз оглавявам.

Ерик Хъмфри направи пауза и Ним се почуди какво ли щеше да последва.

— Един от въпросите, които ме притесняваха, приключи през последните двадесет и четири часа. Но има нещо по-сериозно, което остана без разрешение — това са възмутителните посегателства върху живота на хората и върху имуществото на тази компания.

— ФБР и полицията… — започна Ним.

— Не свършиха никаква работа! — прекъсна го Ерик Хъмфри. — Абсолютно никаква!

— Все пак вкараха Бърдсонг в затвора — подчерта Ним.

— Но защо? Защото една интелигентна и решителна жена свърши работата на цялата тази армия от професионалисти. Пък и информацията произлизаше от онова момиче, което бе замесено в историята…

За първи път Ним виждаше Ерик Хъмфри в такова емоционално състояние. Той подозираше, че нещата, които сега казваше, председателят на управителния съвет бе носил дълго време в себе си.

— Помисли си само, че в течение на цяла година ние бяхме постоянно обект на нападенията на тази нищожна банда терористи. Което е още по-лошо, загубихме девет човека, без да се брои мистър Арт Ромео… И още нещо! Аз се срамувам, че това се случи именно когато ние бяхме домакини на годишната конференция на енергийните компании.

— Не вярвам, Ерик, че някой би обвинил GSP & L за това, което се случи в „Христофор Колумб“.

— Аз обвинявам и нас, и себе си, че не бяхме по-настоятелни и не накарахме блюстителите на закона да направят нещо. Дори и сега онзи ужасен човек, Арчамболд, е на свобода. Вече мина цяла седмица! Къде е той? Защо полицията още не го е намерила?

— Доколкото разбрах, те продължават да търсят. Полицията смята, че той е някъде в района на Норт Кесъл.

— Където вероятно крои планове как да убие или рани още наши хора и да причини на компанията ни повече щети. Ним, искам този човек да бъде намерен!! Ако се наложи, искам ние — хората от GSP & L, да го открием!

Ним таман се канеше да изтъкне, че една енергийна компания не е подготвена за подобна полицейска работа, но после реши да си премълчи. Вместо това той попита:

— Ерик, какво имате предвид?

— Имам предвид факта, че в нашата компания има изключително много хора, които имат мозък в главата си. Както виждам, в полицията съвсем не е така. Затова ти казвам следното, Ним: впрегни мозъка си и на тези, които смяташ, че ще са ти от полза, и мислете. Имаш моята подкрепа, но искам резултати. В името на тези хора, които бяха убити, в името на семействата им и за всички онези, които милеят за GSP & L, искам този презрян човек Арчамболд да бъде заловен и изправен пред правосъдието.

Тук председателят на управителния съвет спря и каза:

— Това е всичко.

Имаше някакво съвпадение във времето, защото Ним също си мислеше как може да бъде разкрит Арчамболд, още преди да получи такава задача от Ерик Хъмфри.

Преди четири месеца Ним се бе отказал да продължат да издирват „Приятелите на свободата“ по логически мисловен път заради скептичните забележки на Пол Шърмън Йейл.

Вследствие на това той, Оскар О’Браян, Тереза Ван Бърен и Хари Лондон се отказаха от по-нататъшни идеи и предложения. Но последвалите събития сочеха колко близо са били те до истината.

Но дори и сега може би имаше неща, които да бъдат направени. Ним реши, че би могъл да събере групата през уикенда, още повече че имаше и подкрепата на председателя на управителния съвет.