Артър Хейли
Свръхнатоварване (53)

7

В редакцията на „Калифорния Икзаминър“ вече се говореше, че Нанси Молино би могла да се кандидатира за наградата „Пулицър“.

Тя наистина имаше всички основания.

След като се върна от хотел „Христофор Колумб“, тя писа непрекъснато на машината си, за да може материалът да бъде готов за сутрешния брой. След това тя продължи да преработва и допълва статията за по-късните издания…

В случай че възникваха някакви въпроси за „Приятели на свободата“, Дейвид Бърдсонг, парите на клуб „Секвоя“, експлозиите в хотела или смъртта на Ивет, отговорът беше „Попитайте Нанси“.

Като сбъдната мечта на журналиста, цялата първа страница на вестника беше на Нанси Молино.

„Икзаминър“ си беше запазил правата върху материала и всеки вестник, списание, радиопредаване или телевизионен канал, които искаха да използват информацията, трябваше да споменават „Икзаминър“ като източник.

Заради личния си принос в разкритията и непосредственото участие в историята Нанси се превърна в известна личност. Телевизията направи интервю с нея, което се появи същата вечер по всички най-големи канали.

За мнозина, които прочетоха материала на Нанси, най-шокиращо бе участието на клуб „Секвоя“.

Членове на клуба от цялата страна изпращаха писма и телеграми, с които се отказваха от членството си.

Сенатор от Калифорния изтъкна в едно интервю пред „Вашингтон Пост“:

— Никога повече няма да имам доверие на тази презряна организация, нито пък да се вслушвам в това, което тя прокламира.

Всеобщото мнение бе, че клуб „Секвоя“ е толкова дискредитиран и с намалено влияние, че надали би могъл някога да възвърне предишното си положение.

Лаура Бо Кармайкъл незабавно подаде оставката си като председател на клуба и се оттегли в дома си, без да отговаря на обажданията на представителите на пресата. Нейната лична секретарка отговаряше на всички въпроси, че „Госпожа Кармайкъл се отказва от по-нататъшно участие в обществения живот“.

Единствено Присила Куин излезе с достойнство от създалата се ситуация, след като Нанси изтъкна в материалите си, че тя единствена се е противопоставила на помощта на организацията на Бърдсонг.

Също така Нанси с голямо удоволствие подчерта, че „великият“ адвокат Ъруин Саундърс е гласувал „за“.

Предполагаше се, че ако клуб „Секвоя“ успее да излезе от ситуацията, неин председател ще стане Присила Куин и клубът основно ще се занимава със социална дейност, като остави настрани въпросите на околната среда.

След информацията, получена от Нанси Молино, и сведенията на полицейския патрул, намерил изоставения пикап на Георгос Арчамболд, цяла армия от полицейски детективи и агенти на ФБР претърсваха района на Норт Кесъл, но без успех.

При претърсването на къщата на „Крокър стрийт“ бяха открити допълнителни доказателства, обвиняващи Арчамболд и Бърдсонг. Сред дрехите на Арчамболд бе открит един дънков гащеризон, следите по който неопровержимо доказваха, че е бил използван по време на диверсията в подстанцията на Милфийлд в нощта, в която бяха убити двамата души от охраната на GSP & L. Намерен също така бе и дневникът на Георгос Арчамболд, който бе предаден на областния прокурор.

След като участието на Дейвид Бърдсонг бе окончателно уточнено и изложено в пресата, той бе преместен в единична килия за негова собствена сигурност.

Но преди някои от горепосочените неща да се случат, Нанси преживя доста сериозна лична криза…

Още от преди разсъмване тя работеше, без да спира, и се поддържаше само с кафета и портокалов сок. Беше изморена и й личеше.

Нанси си вършеше достатъчно добре работата и сама и нямаше нужда от помощ или контрол, но докато пишеше материала си, на няколко пъти забеляза върху себе си погледа на редактора на вестника. Изражението на лицето му беше непроницаемо, но тя имаше чувството, че и двамата си мислят едно и също — нещо, което тя усилено се опитваше да си избие от главата през изминалите няколко часа…

Последното нещо, което беше видяла Нанси, преди да си тръгне от хотел „Христофор Колумб“, бяха обезобразените трупове на полицаите и пожарникарите, които бяха загинали по време на експлозиите.

Именно в този момент тя осъзна мрачната и очевидна истина, че през цялата тази седмица тя е разполагала с информация, която би могла да предотврати смъртта на тези шест човека и много други проблеми.

Тази същата мисъл изплуваше в нейното съзнание всеки път, когато срещнеше погледа на главния редактор. Сега и се искаше да беше послушала неговия съвет, когато й бе предложил да сподели тайната си.

В 11,30 — два часа преди крайния срок за предаването на материала за следобедното издание на вестника, мисълта за шестимата убити не излизаше от главата на Нанси и тя беше пред прага на нервното разстройство.

— Почини си и ела в моя кабинет — каза й главният редактор, надвесвайки се над бюрото и.

Тя се поколеба, но той добави:

— Това е заповед.

С необичайно за нея покорство Нанси стана от бюрото си и го последва.

Главният редактор отключи кабинета си и посочи на Нанси да седне.

— Имам бренди и скоч. Не са най-добрите марки, но тук не е хотел „Риц“. Аз бих предложил бренди.

Нанси кимна, почти безсилна да отговори.

Главният редактор наля бренди в две чаши и седна с лице към Нанси. Той отпи глътка от питието си и каза:

— Наблюдавам те доста време.

— Да, забелязах.

— И вероятно и двамата си мислим едно и също нещо, нали?

Тя отново кимна с глава.

— Нанси, съществуват две възможности: едната е да продължиш в същия дух и да станеш по-скоро пациент на някой психиатър, а другата е да се стегнеш и да оставиш всичко това в миналото. Ти можеш да се справиш, убеден съм в това. Но трябва ти да решиш, а не просто да позволиш на нещата да преминават покрай тебе.

Облекчена от мисълта, че най-сетне може да изрази всичко, което я измъчва, на глас, тя каза:

— Аз съм виновна за това, което се случи миналата нощ. Ако бях споделила това, което знаех, полицията щеше да вземе мерки всичко това да не се случи.

— Първото ти изречение не е вярно, а второто е вярно — каза й той. — Не мисля, че ще забравиш това, което се случи миналата нощ. Но не си ти първата, която е сгрешила в преценките си, което от своя страна е довело до печални последствия Няма да си и последната. Също така в твоя защита бих казал, че не си знаела за какво точно става дума. Убеден съм, че ако си знаела, си щяла да постъпиш по друг начин. Тъй че моят съвет е следният, Нанси — приеми това, което се е случило с положителните и отрицателните му страни. Човек цял живот се учи! Но във всяко друго отношение нека случаят да си остане в миналото.

Нанси не отрони нито дума и той продължи:

— Ще ти кажа и още нещо. От доста години съм в този бранш, понякога дори се плаша от колко време работя в печата. Но по мое мнение ти, Нанси, си най-добрият журналист, с когото някога съм работил.

В този момент Нанси даде воля на чувствата си, нещо, което отдавна не бе правила или поне не в присъствието на други хора. Тя зароби глава в ръцете си и зарида.

Главният редактор дискретно се отправи към прозореца и все още с гръб към нея каза:

— Заключих вратата, когато влязохме, Нанси. Ще остане заключена, докато се почувстваш готова да излезеш. Също така ти обещавам, че само ние с тебе ще знаем за това, което се случи тук днес.

След около половин час Нанси вече седеше на бюрото си и дописваше материала. Лицето й бе измито и свежо гримирано и тя напълно се владееше.

 

 

Ним Голдман успя да се свърже с Нанси Молино едва на втория ден.

— Бих искал да ти благодаря за това, че ми позвъни в хотела онази вечер — каза той.

Тя отговори:

— Може би ти го дължах.

— Независимо дали си ми го дължала или не, аз пак съм ти благодарен — продължи той. — Страхотен материал написа. Честито.

Нанси попита любопитно:

— На тебе как ти се стори? Имам предвид нещата, които включих в материала.

— Що се отнася до Бърдсонг, изобщо не ми е жал. Мисля, че си получи заслуженото, както и измислената му организация.

— А какво мислиш за клуб „Секвоя“? На същото мнение ли си?

— Не.

— Защо?

— Клуб „Секвоя“ винаги е била една организация, от която сме имали нужда, тя просто внасяше балансираност в нещата. Разбира се, имал съм доста дебати с тях… Дори смятам, че отидоха твърде далеч в желанието си да се противопоставят на всичко възможно. Но също така клуб „Секвоя“ беше съвестта на обществото ни, те ни караха да мислим и да се грижим за околната среда и самите ние да не изпадаме в крайности.

Ним спря за миг, а после продължи:

— Знам, че сега клубът е в упадък. Съжалявам също така и за Лаура Бо Кармайкъл, която ми беше приятел, независимо от някои разногласия. Но, надявам се, че клуб „Секвоя“ няма да слезе от сцената, защото това би било загуба за всички нас.

— Е, понякога денят е пълен с изненади — каза Нанси, докато записваше думите на Ним. — Мога ли да те цитирам?

Той само за миг се поколеба, а после каза:

— Защо пък не?

В следващото издание на „Икзаминър“ тя така и направи.