Артър Хейли
Свръхнатоварване (48)

2

Вечно препускане — това беше целият й живот, мислеше си Нанси Молино, докато натискаше газта на мерцедеса си, тъй като отдавна бе превишила разрешената скорост. От време на време тя само се обръщаше, за да види не я ли гони полицията.

Винаги в този живот нещата се струпваха в един и същи ден.

Тя току-що бе продиктувала материала за Ним по телефона и вече закъсняваше за срещата с Ивет с десет минути. Дано това момиче се сети да почака малко.

Докато караше, тя си мислеше за материала си за речта на Голдман. Редакторът й със сигурност щеше да бъде изненадан, защото репортажът й беше повече от обективен.

„Многобройните делегати на годишната конференция на водещите американски електрически компании приветстваха със ставане на крака и аплодисменти речта на Нимрод Голдман, вицепрезидент на GSP & L, който заяви, че манипулираните от политиците обществени комисии пренебрегват интересите на потребителите и използват положението си за постигане на лични цели…“

Статията продължаваше в същия дух.

След пет минути тя вече се доближаваше до барчето, в което имаше среща с Ивет. Нанси погледна часовника си — закъсняваше с осемнадесет минути… А нямаше и място за паркиране наоколо. Тя успя да намери място за мерцедеса си на две пресечки от бара, заключи го и с бързи крачки се отправи към входа на заведението.

Ивет не си беше тръгнала въпреки закъснението на Нанси. Тя седеше на същата маса, на която бяха седели предишния път, и имаше пред себе си чаша бира. Тя вдигна поглед, но изражението на лицето й изобщо не се промени при вида на Нанси.

— Здрасти — каза й Нанси. — Извинявай за закъснението.

Ивет само сви рамене, но не каза нищо.

Нанси повика сервитьора и му поръча още една бира. Докато чакаше да я донесат, тя изучаваше момичето. Този път Ивет изглеждаше още по-зле: лицето й беше на петна, косата й бе още по-невчесана. Беше облечена със същите дрехи, които изглеждаха, сякаш бе спала с тях поне един месец.

Нанси отпи една глътка от бирата си и попита:

— Обеща ми да ми кажеш днес какво става в онази къща и какво прави там Дейвид Бърдсонг.

Ивет вдигна глава и каза:

— Не съм казала подобно нещо. Вие само се надявахте, че ще ви кажа…

— Е, все още се надявам. Защо за начало не ми кажеш от какво се страхуваш?

— Вече не се страхувам — момичето изрече тези думи с равен глас, без ни най-малко да промени израза на лицето си.

Нанси си помисли, че може би само си губи времето… Все пак тя реши да опита още веднъж.

— Какво се е случило през тази седмица, че да се промени мнението ти?

Ивет не й отговори. Тя сякаш премисляше нещо. После тя несъзнателно потърка ръката си, която беше с ръкавица, а после свали и самата ръкавица.

С ужас Нанси гледаше страшната картина: два от пръстите на ръката й липсваха, останалото бе само белези. Единият от здравите й пръсти бе грозно изкривен, като се виждаше и част от костта.

Нанси възкликна:

— Боже мой! Какво ти е на ръката?

Ивет погледна към ръката си, усети се какво е направила и бързо я покри.

Но Нанси продължаваше да настоява:

— Какво се е случило?

— Беше… злополука.

— Но защо е в такова състояние. Какво каза лекарят?

— Не съм ходила на лекар — Ивет започна да хлипа. — Те не ме пуснаха.

— Кои „те“? Бърдсонг ли?

Момичето кимна.

— И той, и Георгос.

— Кой по дяволите е Георгос и защо не са те завели на лекар?

Нанси хвана здравата ръка на Ивет.

— Дете, остави ме да ти помогна. Мога да го сторя. За ръката също не е късно.

Ивет само поклати глава и я изгледа с празен поглед.

— Само ми кажи — молеше я Нанси. — Кажи за какво става дума!

Ивет само дълбоко въздъхна и взе опърпаната си кафява чанта, която беше под масата. Тя извади от там две касети и ги сложи пред Нанси.

— Тук е всичко — каза Ивет, допи бирата си и стана.

— Хей! Не си тръгвай! Защо не ми кажеш какво има на тези касети и ще го обсъдим?

— Тук е всичко — повтори момичето.

— Да, но… — Нанси се усети, че говори сама на себе си. — Ивет вече бе излязла.

Нямаше смисъл да я гони.

Нанси хвърли поглед на касетите. Те бяха от онзи евтин тип, който можеш да купиш във всеки супермаркет. Можеха да се намерят по десетина за долар. На нито една от тях нямаше надписи освен номера 1, 2, 3, 4, изписани с молив. Е, тя щеше да ги прослуша тази вечер, когато се върнеше вкъщи. Дано все пак да има нещо ценно на тях.

Нанси плати бирата си и излезе. Само след час тя бе погълната от ежедневната си работа в „Икзаминър“.