Артър Хейли
Свръхнатоварване (47)

1

В апартамента на двадесет и петия етаж на хотел „Христофор Колумб“ Лия се бе надвесила над една книжка с упражнения.

В един момент тя вдигна глава и попита:

— Татко, мога ли да ти задам един личен въпрос?

Ним отговори:

— Разбира се.

— Нещата между вас с мама вече наред ли са?

В първия момент Ним не можа да проумее сериозността на въпроса на дъщеря си. А след това с тих глас каза:

— Да, наред са.

— И, нали няма да… — Гласът на Лия едвам се чуваше. — Нали няма да се разделите?

— Ако си се притеснявала за това, можеш вече да бъдеш спокойна. Това никога няма да се случи.

— О, татко! — извика тя и се хвърли в прегръдките му.

Тя го прегърна. Ним усети как по бузите й се стичат сълзи.

— О, татко! Толкова съм щастлива!

Той отново я прегърна и я погали по косата.

Той беше сам с Лия, тъй като Рут и Бенджи бяха слезли да опитат сладоледите на партера, с които хотелът беше известен. Лия бе предпочела да завърши домашното си. Сега Ним си мислеше, че тя умишлено може би е искала да остане насаме с него, за да му зададе своя въпрос.

Вероятно малцина родители са се замисляли какво минава през главите на децата и колко страдат те поради тяхното недомислие. Той се сети как Лия умишлено бе избягвала въпроса за отсъствието на Рут, когато тя и Бенджи живееха при баба си и дядо си. Какво ли си е мислело това тъй чувствително четиринадесетгодишно момиче? Само мисълта за това го караше да се срамува.

Имаше още един важен въпрос: Кога да се каже на децата истината за състоянието на Рут? Вероятно скоро. Това щеше да ги разтревожи силно, но по-добре да знаят, отколкото да го научат по време на някоя криза, която можеше да се случи всеки момент. Ним реши да обсъди въпроса с Рут в най-скоро време.

Лия сякаш бе усетила настроението на баща си. Тя се измъкна от прегръдката му и каза:

— Татко, всичко е наред.

И след това се върна към предишното си занимание, сякаш че нищо не се бе случило.

Ним се доближи до прозореца и погледна панорамата. Гледката беше страхотна, сякаш гледаш пощенска картичка…

Той каза на Лия:

— Хей, виж колко е хубаво!

Лия погледна навън, усмихна се и каза:

— Да, наистина е много хубаво.

Ясно бе едно нещо — неговото решение да доведе и семейството си беше много добро. И двете деца бяха много щастливи. Бяха ги пуснали от училище за четири дни, като за сметка на това трябваше да напишат някои домашни на тема „Конференцията на енергийните компании“. В тази връзка Бенджи дори искаше да чуе речта на Ним на утрешното заседание. Също така за семействата на делегатите се организираха мероприятия по време на заседанията: посещения на музеи, круиз с кораб, прожекции на филми…

След малко се завърнаха и Рут и Бенджи, доволно усмихнати, като докладваха, че е трябвало да изядат по две порции сладолед, за да разберат дали сладкарницата наистина заслужава трите си звезди.

 

 

Вторият ден на конференцията беше ясен и слънчев.

След като заедно с цялото си семейство се наслади на луксозната закуска в апартамента, Ним още веднъж прегледа речта си. Неговият ред беше в десет часа.

Той слезе в залата малко по-рано, тъй като видя, че пред хотела отново се бе събрала тълпа демонстранти. Искаше да разбере кои са и какво искат.

Оказа се, че са хората от „Светлина и енергия за хората“ на Бърдсонг. Имаше около стотина души, които носеха плакати и скандираха. Не се ли умориха, помисли си Ним, да виждат само тяхната гледна точка?

Надписите по плакатите бяха традиционни.

„GSP & L лъже потребителите“

„Нека хората, а не тлъстите капиталисти притежават GSP & L“

Ним беше любопитен какво влияние искаха тези хора да окажат върху конференцията? Той беше убеден, че нямаше да постигнат нищо. Но независимо от всичко тук-таме се мяркаха телевизионни камери. Естествено, там беше и Дейвид Бърдсонг, весел както винаги и изпълняващ ролята на главен организатор.

Явно демонстрантите се опитваха да спрат потока от коли, които пътуваха по направление към хотела. Контролираше се не само централният, но и служебният вход. Там Ним забеляза един камион с надпис „Мляко“ и един пикап с пожарогасители, чиито шофьори явно негодуваха заради забавянето.

Появиха се и няколко полицая, които отправиха предупреждения към демонстрантите. Последваха някакви обяснения, в които се включи и Бърдсонг. След това той махна на хората си и те освободиха двата входа.

— Виждате ли каква безотговорност? — гласът принадлежеше на един от делегатите на конференцията. — Тази тълпа иска да остави хотела без мляко и без пожарогасители. Защо, за бога?

Ним кимна.

— Да, не виждам особен смисъл в това.

Вероятно нямаше смисъл и за демонстрантите, тъй като в момента те вече се разотиваха.

Ним влезе в хотела и се насочи към заседателната зала.

В залата вече имаше стотина бизнесмени, учени и инженери, чиято обща цел бе да се обсъдят общите проблеми, новите форми на развитие, да осъществят социални контакти. Теорията беше, че след подобни срещи всеки един от делегатите си върши работата по-добре.

Ним се присъедини към една от беседващите групички. Някои от присъстващите му бяха познати, с други се запознаваше в процеса на беседата.

След няколко минути той усети как някой го докосва по рамото. Като се обърна, той видя Търстън Джоунс, приятеля му от Денвър.

Търстън го попита:

— Какво става с Турнипа?

Ним само се намръщи.

— Вероятно и построяването на пирамидите не е отнемало толкова време.

— Освен това на фараоните не са им трябвали разрешения, нали?

— Именно, как е Урсула?

— Чудесно — Търстън сияеше. — Ще си имаме бебе.

— Много се радвам! Честито! Кога ще бъде големият ден?

Ним зададе въпроса, като се стараеше да събере мислите си. Той се сети за онзи уикенд в Денвър, когато Урсула бе дошла в леглото му и бе казала, че те искат да имат деца, но не могат да го направят…

— Докторът казва някъде през юни.

Боже мой! Ним не трябваше да прави никакви изчисления, за да разбере, че детето беше негово. Той просто не знаеше какво да каже…

Неговият приятел го улесни, като каза:

— Ние с Урсула бихме искали ти да бъдеш кръстникът на бебето.

Ним искаше да каже, че с удоволствие ще стане кръстник, но думите просто не излизаха от устата му. Вместо това той отново стисна ръката на Търстън и кимна в знак на съгласие. Това дете щеше да има най-загрижения и най-добрия кръстник, какъвто съществуваше.

Те се уговориха да се срещнат преди края на конференцията.

Ним продължи беседата, докато в един момент забеляза едно познато лице, Нанси Молино от „Икзаминър“. За негово учудване тя се насочи директно към него.

— Здрасти! — каза му тя с определено приятелски тон.

Но спомените на Ним бяха прекалено свежи, за да й отговори в същия стил.

— Добро утро — каза хладно той.

— Току-що взех копие от речта ви от пресклуба. Доста е скучна. Няма ли да кажете нещо извън този текст?

— Дори и да имам подобно намерение, проклет да съм, ако ви дам такава информация.

Явно отговорът й хареса и тя се засмя.

— Татко — каза Бенджи, — аз отивам в галерията.

— Добре, отивайте по местата си — каза му Ним, като гледаше нагоре, където бяха и Рут и Лия.

Нанси Молино попита:

— Вие сте тук с цялото си семейство?

— Да — отговори й той рязко, а после добави. — Жена ми и децата са с мен в хотела. И в случай че искате отново да спретнете нещо за това, ще ви кажа, че разноските си ги плащам сам.

— Боже мой! Каква репутация съм имала…

— Във ваше присъствие се чувствам като заек пред кобра — каза й Ним.

 

 

Този Голдман определено е свестен човек, мислеше си Нанси.

Тя изобщо не беше очаквала, че ще я изпратят тук, но главният редактор бе видял в програмата името на Ним Голдман и бе решил, че Нанси би могла да открие нещо и да продължи вендетата на страниците на вестника. Този път обаче „треньорът на отбора“ не беше познал. Тя смяташе да отрази речта както е и дори да я поукраси, където е възможно.

Освен това Нанси искаше да се измъкне оттук, защото днес имаше среща с онова момиче, Ивет. Нямаше много време, но щеше да се справи. Колата й беше в подземния гараж на хотела.

Нанси много се надяваше момичето да дойде и да отговори на въпросите, които я измъчваха.

Но преди това трябваше да чуе и Голдман.

Докато произнасяше речта си, Ним подсъзнателно беше принуден да се съгласи със заключението на Молино. Докладът наистина беше твърде техничен и подробен, за да заинтересува средствата за масова информация и широките маси. Но също така той разбра, че докато описваше проблемите на GSP & L, свързани с наличните мощности и необходимото количество електроенергия, всички в залата го слушаха с подчертан интерес. Просто тези проблеми бяха общи за всички тях. Те също осъзнаваха, че времето изтича и гладът за електроенергия вече чука на вратата… И както и самият Ним, те непрекъснато се сблъскваха с недоверието към предупрежденията им и със съмнението в добрите им намерения.

В края на своята реч Ним извади от джоба си едно листче с бележки, които беше нахвърлял предния ден и с които смяташе да завърши.

— Мнозина от нас, а вероятно болшинството от присъстващите споделят две важни гледни точки. Едната е опазването на околната среда. Околната среда, в която живеем, трябва де е по-чиста, отколкото е била преди. По тази причина онези, които добронамерено защитават тази кауза, заслужават нашата подкрепа.

Втората гледна точка, върху която бих искал да обърна вашето внимание, е свързана с демократичните процеси. Аз горещо поддържам демокрацията, но напоследък с някои резерви. За да илюстрирам какво имам предвид, ще се върна към въпроса с околната среда.

Напоследък критично намаля броят на разумните поддръжници на каузата за защита на околната среда. Мнозина се превърнаха във фанатици, които, макар да не са болшинство, чрез техния груб и натрапчив фанатизъм успяват да се наложат над болшинството. По този начин тези хора обезсмислят истинския демократичен процес, като безотговорно го използват за постигането на някакви техни тесни цели Това, на което не могат да противопоставят убедителни аргументи, те се опитват да постигнат чрез изкуствено забавяне и не дотам почтени юридически ходове. Просто тези хора признават само определени правила на демокрацията, а именно онези, които ги ползват.

Последните му думи бяха съпроводени от шумни аплодисменти.

— Този тип „защитници на околната среда“ се противопоставят абсолютно на всичко. Ние, хората от енергийната индустрия, не бихме могли да им предложим нито един вариант на проект, който да не възбуди техния гняв, тяхната яростна опозиция и да не бъде заклеймен като антиприроден.

Основният проблем обаче е, че тези фанатици не действат сами. Те имат съюзници. Съюзниците, за които говоря, са нарастващият брой хора, назначавани в най-различни комисии и съвети предимно по политически причини.

Ним почувства как залата затаи дъх. Е, това, което смяташе да каже, щеше да бъде в разрез с препоръките на Ерик Хъмфри, но какво пък, най-многото, което можеха да направят, беше да го обесят. Той продължи.

— Преди време комисиите, които даваха становища по въпросите, свързани с нашата индустрия, бяха малко на брой, а постовете в тях бяха заемани от хора, на чието безпристрастие и компетентност можеше да се разчита. За съжаление вече не е така. Членовете на подобни комисии вече биват назначавани за определени политически услуги, които са оказали някому някога, и много редки са случаите, в които хората попадат там за заслуги и поради опита си в тази област. В резултат на всичко това членовете на тези комисии нямат никаква представа за същината на проблемите, които се обсъждат, а решенията им обикновено са продиктувани от преследването на чисто политически цели.

Тоест, сведено до едно изречение, институциите, които трябва безпристрастно да защитават обществените интереси, се опорочават и обикновено решенията им са насочени срещу интересите на обществото.

Не мога да предложа никакво просто лекарство за тази болест, нито пък можете и вие, предполагам. Това, което можем да направим ние с вас, е да уведомим обществеността, че решенията, които засягат добруването на всички нас, в повечето случаи се вземат от малцинство фанатици и техните съюзници — егоцентричните политици.

Ним реши, че по-нататък би станало опасно.

Докато се чудеше каква ли иде бъде реакцията на Ерик Хъмфри и на колегите му от GSP & L на всичко това, което беше казал, залата беше станала на крака и бурно ръкопляскаше.

— Поздравления… доста смелост се изисква, за да го кажеш… трябва да се отрази широко в печата… ако ви омръзне да работите в GSP & L, непременно ни уведомете…

Делегатите бяха обкръжили Ним и изведнъж той се почувства като герой. Президентът на една гигантска енергийна компания от средния запад му каза:

— Надявам се, че компанията ви цени. Лично ще кажа на Ерик Хъмфри мнението си за вас.

Докато отговаряше на поздравленията и ръкостисканията на делегатите, Ним изведнъж почувства колко е уморен. Той намери удобен момент и се упъти към изхода на залата.

В момента, в който вече беше хванал дръжката на вратата, някой зад него каза:

— Дойдох специално, за да те чуя. Заслужаваше си.

Ним се обърна и видя Уоли Талбот. Главата му беше превързана и въпреки че се придвижваше с патерици, на лицето му цъфна усмивка.

— Уоли! Страхотно се радвам да те видя! Не знаех, че са те изписали от болницата.

— Изписаха ме преди няколко седмици, но има още доста работа по мене. Можем ли да поговорим?

— Разбира се. Дай да намерим някое по-спокойно място.

Първоначално Ним възнамеряваше да потърси Рут и децата, но реши, че може да го свърши и по-късно.

Те слязоха на партера и се упътиха към две кресла, които се намираха встрани от стълбището.

— Моля, само за минутка! — каза един работник в униформата на служител от „Противопожарен контрол“.

Той буташе пред себе си количка с друг пожарогасител. Спря до креслата, към които се бяха упътили Уоли и Ним, свали един от пожарогасителите и го постави зад облегалката на едното от креслата.

Работникът се усмихна на Ним и каза:

— Това е всичко, сър. Извинете ме за безпокойството.

— Няма нищо.

На Ним му се стори определено странно, че пожарогасителят беше поставен на труднодостъпно място, зад креслото. Но така или иначе вероятно работникът знаеше какво върши.

Ним и Уоли седнаха.

— Видя ли ръцете на този тип? — попита Уоли.

— Да. — Ним беше забелязал, че ръцете му бяха целите в ужасни петна, вероятно от невнимателната употреба на химикали.

— Това би могло да се оправи с пластична хирургия — Уоли отново се усмихна. — Станал съм експерт по тези работи.

— Остави другите. Кажи ми по-добре за себе си.

— Е, още доста ме очаква по отношение на пластичната хирургия. Нали знаеш как действат лекарите, малко по малко. Иначе няма да има ефект.

Ним кимна с участие:

— Да, знам за това.

— Но имам и други добри новини, които искам да споделя с теб. Ще си имам нов „инструмент“.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш какво ми се случи… Но аз все още имам усещания на тези места и това може да бъде използвано за основа. Именно затова бях миналата седмица в Хюстън. Там правят чудеса. Има един доктор, Брентли Скот, който е направо магьосник. Та той ми обеща изкуствен пенис — някаква специална протеза с малък резервоар и гумено покритие, което се имплантира в тялото.

— Това би било чудесно, Уоли, но дали наистина ще върши работа?

— Разбира се — каза Уоли с ентусиазъм. — Има стотици хора, на които са им правили подобни протези. И всичките случаи са били успешни.

Уоли продължи:

— Ще ти кажа още нещо интересно, Ним.

— Какво?

— Всъщност тези протези не са само за хората, които са пострадали при злополука. Дори в повечето случаи го използват за съвсем нормални хора, които просто не могат да се справят сами… Това им вдъхва нов живот. А ти, Ним, имаш ли нужда?

— Не, благодаря на бога.

Уоли се провикна:

— А, ето я и Мери. Дошла е да ме вземе, защото сам все още не мога да шофирам.

В далечния край на фоайето Ним забеляза Мери Талбот и Ардит. С Ардит Ним не се беше виждал от онзи случай в болницата и се чудеше дали религиозните й съображения вече не бяха претърпели промяна.

Непрекъснатото напрежение се беше отразило и върху двете жени. Все пак само седем месеца бяха изминали от трагичната гибел на Уолтър в Ла Миссион, а и злополуката с Уоли беше станала само няколко седмици по-късно. Мери, която винаги беше слабичка и с момчешка фигура, очевидно доста бе напълняла и изглеждаше доста по-възрастна. Ним се надяваше, че това, което му бе казал Уоли, щеше наистина да стане, защото и двамата се нуждаеха от това.

Ардит изглеждаше съвсем малко по-добре от последната им среща. Какъв контраст с онази жена, която беше преди — хубава, стилна и привлекателна… Сега тя се бе превърнала в обикновена възрастна жена.

Те си поговориха. Мери беше чула по пътя отзиви за речта на Ним и го поздрави. Ардит спомена, че е намерила още някои документи, които бяха на Уолтър. Ним предложи да мине да ги вземе.

Ардит побърза да отговори:

— Няма нужда, Ним. Аз мога да ги изпратя по пощата. Този път те не са толкова много.

Изведнъж тя спря и попита:

— Ним, какво ти е?

Ним се беше втренчил в нея.

— Миналия път… Документите на Уолтър…

— Ним, нещо не е наред ли? — попита Ардит още по-озадачено.

— Не, всичко е окей. Просто се сетих за нещо.

Вече той знаеше кое беше това нещо, което не му даваше мира след онази среща в кабинета на Ерик Хъмфри с Хари Лондон и Пол Шърмън Йейл… Липсващата брънка беше в документите на Уолтър Талбот, които той бе прехвърлил набързо и които сега се намираха в кабинета му в GSP & L.

— Мисля, че трябва да тръгваме, Ним — каза Уоли. — Много ми беше приятно да те видя.

— И на мен също. Успех във всичко, Уоли!

Когато те вече си бяха отишли, Ним се замисли. Да, той вече знаеше какво има в онези документи. Но все пак трябваше отново да ги погледне.

Той реши, че това ще бъде първата му работа след конференцията.