Артър Хейли
Свръхнатоварване (45)

14

Следващият ден донесе за Нанси Молино още един елемент от мозайката. Ставаше въпрос за слуховете, че организацията на Дейвид Бърдсонг е търсила финансова помощ от клуб „Секвоя“.

Независимо от скептичното си отношение по въпроса, тя все пак бе решила да опита и резултатите вече бяха налице.

Една от служителките в отдела за кореспонденция на клуба, Грейс, веднъж бе помолила Нанси Молино да й съдейства да получи жилище от градските власти. На Нанси това й бе струвало само едно телефонно обаждане, но Грейс настояваше, че ако може някога да й се отблагодари, ще го направи с удоволствие.

Преди няколко седмици Нанси й се беше обадила и бе споменала за слуховете, свързващи Дейвид Бърдсонг и клуб „Секвоя“. Нанси я помоли да проучи доколко слуховете са основателни и ако са, какво е станало с въпросната молба от „Светлина и енергия за хората“.

След няколко дни Грейс й се обади и й каза, че най-вероятно е всичко това да са само слухове. Но съществуваше една възможност въпросната договореност да се държи в тайна и посветени в нея да са само хора от ръководството на клуба.

Този ден Грейс бе дошла в редакцията на „Икзаминър“ по време на обедната си почивка. За щастие Нанси Молино беше там.

— Мисля че открих нещо мис Молино. Ето, вижте. Тя извади от чантата си едно фотокопие на документ за вътрешна информация.

— През ръцете ми минаха три подобни плика с обозначението „лично“. Единият от тях не беше добре запечатан, аз издебнах момента да го прочета и да направя фотокопие…

Конфиденциалният документ гласеше:

От: Изпълнителния директор

До: Членовете на управителния съвет

С настоящето ви уведомяваме, че бе извършен вторият благотворителен превод на организацията на Б от специалния фонд с което се приключват нашите задължения по договореността, постигната на 22 август.

Документът бе подписан с инициалите Р. П.

Нанси попита:

— До кого бе адресиран документът?

— До мистър Саундърс. Той е член на управителния съвет…

— Да, това ми е известно. А другите два плика?

— Единият беше до председателката ни, госпожа Кармайкъл, а другият — до мисис Куин.

Това би трябвало да бъде Присила Куин, за която Нанси знаеше единствено, че е снобка и че е запалена по социалистическите идеи.

Грейс попита нетърпеливо:

— Това ли е, което търсехте?

— Не съм сигурна — каза Нанси и отново прочете бележката.

„Б“ би могло да значи Бърдсонг, но би могло да значи и много други неща. Например името на кмета също започваше с буквата Б, а той оглавяваше една организация за спасяването на стари сгради, която клуб „Секвоя“ активно подкрепяше. Странното беше, че на писмото пишеше „лично“…

— Нали на никого няма да кажете за това? — попита Грейс.

— Все едно, че изобщо не се познаваме! — увери я Нанси Молино.

Възрастната жена се усмихна и каза:

— Нуждая се от тази работа, макар че не получавам много.

Тя се изправи.

— Е, ще си вървя.

— Благодаря ти. Ако имаш нужда от нещо, просто ми се обади.

Както беше открила преди много време, размяната на услуги беше неотменима част от журналистическата професия.

Докато се връщаше към бюрото си, тя почти се блъсна в редактора на вестника.

— Коя беше тази госпожа, Нанси?

— Една приятелка?

— Пак ли си попаднала на някаква следа?

— Възможно е.

— Разкажи ми по-подробно.

Тя само поклати глава:

— Ще ти кажа по-нататък.

Редакторът я погледна замислено:

— Нанси, ти си част от нашия отбор, в който аз съм треньорът. Знам, че ти предпочиташ да действаш сама и сме те оставяли да го правиш, понеже винаги постигаш резултати. Но така не може да продължава завинаги.

Нанси само сви рамене:

— Ами уволнете ме тогава.

Той нямаше да го направи и двамата знаеха това. Оставяйки го разочарован, тя отиде до бюрото си и се опита да се обади на Ъруин Саундърс.

Първоначално секретарката заяви, че Саундърс го няма, но когато бе споменат „Икзаминър“, веднага свърза Нанси с него.

— Какво мога да направя за вас, мис Молино? — попита той.

— Бих искала да обсъдим помощта, която оказва клуб „Секвоя“ на организацията на Бърдсонг „Светлина и енергия за хората“.

След кратка пауза Саундърс каза:

— За каква помощ става дума?

— Според нашата информация…

Саундърс само се изсмя.

— Нанси, ако ми позволите да ви наричам така… Та това са пълни глупости! Тези номера са ми известни. Пък и имате насреща си доста врял и кипял човек.

Нанси също се засмя:

— Чувала съм, че сте много печен, мистър Саундърс.

— В това изобщо не трябва да се съмнявате, момичето ми…

Тя обаче продължаваше да настоява:

— Все пак имам информация, че клуб „Секвоя“ е решил…

— Кой по-точно е решил? Кажете имена!

Нанси бързо премисляше какво да отговори. Ако спомене другите имена, които знаеше — Кармайкъл, Куин, той вероятно веднага ще им позвъни, за да ги предупреди. А Нанси искаше първа да се добере до тях и затова излъга.

— Не мога да спомена имена.

— Значи си говорите във въздуха — тонът на Саундърс ставаше все по-малко приятелски. — Аз съм доста зает адвокат и вие само ми губите времето, за което клиентите ми плащат.

— Е, в такъв случай няма повече да ви го губя.

Без да отговори, Саундърс затвори телефона.

Нанси разлисти телефонния указател, търсейки името „Куин“. След малко тя намери номера и го набра.

— Резиденция Демпстър Куин — беше отговорът.

— Мисис Куин, ако обичате.

— Съжалявам, но мадам обядва в момента и не бива да бъде безпокоена.

— Обезпокойте я и й кажете, че „Икзаминър“ така или иначе смята да упомене името й, тъй че ще е по-добре тя лично да изясни фактите.

— Изчакайте малко, ако обичате.

Изминаха няколко минути, докато се обади студен женски глас.

— Моля, кажете.

Нанси се представи.

— Какво искате?

— Мисис Куин, когато управителният съвет на клуба се събра миналия август и реши да окаже финансова помощ на организацията на Дейвид Бърдсонг, каква беше причината да…

Присила Куин рязко я прекъсна:

— Решенията на съвета са конфиденциална информация.

Хвана се! За разлика от Саундърс Присила Куин явно не беше достатъчно печена. Тя потвърди подозренията на Нанси, което не би направила, ако й се задаваха директни въпроси.

— Е, явно обаче Бърдсонг се е разприказвал насам-натам.

Чу се нещо като подсмърчане.

— Изобщо не бих се учудила. Този човек изобщо не заслужава доверие.

— В такъв случай бих ви попитала защо подкрепихте тази идея?

— Аз изобщо не съм се съгласявала, просто останалите бяха болшинство. — В гласа на Присила Куин се усети нотка на безпокойство. — Имате намерение да публикувате всичко това, така ли?

— Естествено.

— Боже мой! Не бих искала името ми да се споменава!

— Мисис Куин, когато се обадихте и аз ви се представих, не ме предупредихте, че този разговор не е за печата.

— Е да, но сега го правя.

— Твърде късно е вече.

Присила Куин заяви възмутено:

— Ще се обадя на главния ви редактор!

— Това няма да помогне. Той просто ще ми нареди да напиша материала. — Нанси Молино обмисляше следващия си ход. — Но мога да ви предложа една сделка.

— Каква сделка?

— Няма начин вашето име да не бъде упоменато като на член на съвета на клуб „Секвоя“. Но ако ми кажете сумата на помощта, няма да споменавам за разговора ни.

— Това си е чисто изнудване!

— По-скоро сделка или напълно справедлива размяна.

Присила Куин явно размишляваше.

— Откъде мога да съм сигурна в това, което казвате?

— Ами опитайте да ми повярвате.

Последва още една пауза, след която Присила Куин каза:

— Петдесет хиляди долара.

От другата страна на телефона Нанси само тихо подсвирна.

Когато затвори телефона, някакъв инстинкт й подсказа, че със сигурност е провалила обяда на мисис Куин.

След около два часа, след като бе приключила с ежедневните си задължения, Нанси седеше на бюрото си и размишляваше. Всъщност с какво разполагаш?

Първо: Дейвид Бърдсонг е мамил студентите и е събирал много повече средства, отколкото бяха необходими за „Светлина и енергия за хората“.

Второ: Клуб „Секвоя“ подпомагаше организацията, и то с доста големи пари. Това несъмнено ще предизвика учудването на мнозина и до голяма степен ще развали репутацията на клуба.

Трето: Бърдсонг е замесен в нещо, което трябва да остане в тайна. Въпрос: Какво ставаше в къщата, свързано ли беше по някакъв начин с големите средства, които бяха натрупани?

Четвърто: Момичето от къщата беше много изплашено. Въпрос: От какво?

Пето: Къщата на „Крокер стрийт“ № 117 се притежаваше от корпорацията „Редууд“. Тази информация Нанси получи днес. Впоследствие тя разбра, че през изтеклата година тя е била наета от някой си Г. Арчамболд, който редовно си плащал наема. Въпрос: Кой е Арчамболд?

Заключение: Мозайката се нуждаеше от още детайли.

Нанси беше неспокойна Тя трябваше да изтърпи до следващата седмица, когато щеше да се срещне с Ивет. Тя вече съжаляваше, че се беше съгласила на такъв дълъг срок.

И все пак… Тя имаше някакво вътрешно усещане, че може би би трябвало да сподели всичко това с някого. Да се посъветва. Ако не беше днешната случка, тя сигурно щеше да се довери на главния редактор на вестника… И все пак тя реши за момента да изчака.

Това беше едно решение, за което впоследствие Нанси Молино щеше много да съжалява.

 

 

Ним преглеждаше сутрешната си поща. Секретарката му, Виктория Дейвис, предварително бе отворила писмата и ги бе разпределила в две папки: зелена за текущата поща и червена за по-спешните писма. Този ден червената папка беше препълнена. Отпред имаше и няколко писма с надпис „Лично“. Сред тях Ним разпозна светлосиния плик, на който адресът бе написан с почерка на Карен.

Напоследък Ним се сещаше за Карен с угризения на съвестта. От една страна, той много държеше на нея и се чувстваше неловко, че не бе я виждал от онази вечер, когато бяха правили любов, макар и да се чуваха по телефона. От друга страна, стоеше въпросът с Рут. По какъв начин неговата връзка с Карен се вместваше в новите му отношения с Рут? Истината беше, че двете неща бяха несъвместими. Но той не можеше просто да захвърли Карен като употребяван, но вече ненужен предмет. Ако беше някоя друга жена, щеше да постъпи точно така. Но Карен беше различна.

Той се срамуваше да си признае, че умишлено отлагаше развръзката с Карен. Може би именно по тази причина бе отложил и отварянето на писмото й.

Мисълта за Рут го подсети за нещо.

— Вики — извика той през отворената врата, — какво стана с резервациите за хотела?

— Уредих ги още вчера — каза тя, като влизаше в кабинета му с една зелена папка в ръка. Написах ви една обяснителна бележка, която приложих към резервацията. Запазила съм ви двустаен апартамент. Обещаха ми той да бъде на горен етаж с хубава панорама.

— Чудесно! А по въпроса с последната редакция на речта ми?

— Ами вие само ми задавате въпроси, на които вече съм ви отговорила! Днес след обяд ви казах, че ще я имате!

— Е, добре де! Сега излез от кабинета ми!

След една седмица Ним трябваше да произнесе реч на годишната конференция на електрическите компании. Речта, която бе вече неколкократно преработвана, засягаше повишаването на разходите на електроенергия и свързаните с това проблеми и заглавието й беше „Свръхнатоварване“.

Настоящата конференция щеше да се проведе в течение на четири дни в хотел „Христофор Колумб“. Тъй като конференцията щеше да бъде придружена от многобройни мероприятия, Ним реши, че и за семейството му ще бъде интересно да присъства. Рут и децата откликнаха на предложението с ентусиазъм.

Идеята за стая на горен етаж с панорама беше на Ним. Той си мислеше, че по този начин ще зарадва децата.

Ним беше поел ангажимента да говори на годишната конференция още миналата година, когато все още бе говорител на компанията. Когато спомена на Ерик Хъмфри за това, той каза:

— Добре, но без нестандартни мнения.

Речта трябваше да бъде подчертано техническа. Що се отнася до нестандартните му мнения, Ним още не бе решил какво да прави.

Когато Вики затвори вратата след себе си, Ним посегна към писмото на Карен. Той беше почти сигурен, че в него имаше стихове, стихове, които Карен пишеше с толкова труд и старание. Както винаги той беше развълнуван при мисълта, че тя прави всичко това заради него.

Той се оказа прав. Стиховете на Карен бяха толкова вълнуващи, пропити с чувственост, че най-добрите намерения на Ним се изпариха без следа. Той трябваше да види Карен, и то възможно най-скоро…

След малко позвъня телефонът. Вики му се обади и му каза, че мистър Лондон би искал да говори с него.

— Попитайте го дали е спешно.

— Вече го попитах. Каза, че е спешно.

— Свържи ме тогава.

Чу се слабо изщракване и след малко гласът на Хари Лондон каза:

— Ним?

— Хари, тази седмица ми е ужасно натоварена. Ако е нещо, което може да почака…

— Опасявам се, че не може. Въпросът е много деликатен и аз бих искал ти да си в течение.

— Добре, казвай какво има.

— Разговорът не е за по телефона. Трябва да се видим.

Ним въздъхна. Понякога Хари Лондон се държеше така, сякаш всичко, което става в неговия отдел, е суперважно и секретно по сравнение с всичко останало в GSP & L.

— Добре. Качи се тогава.

След няколко минути Хари Лондон се появи.

Ним каза:

— Слушам те, Хари. Но ако може по-накратко.

— Ще се опитам. Както сигурно си спомняш, когато хванахме онези в сградата „Зако“, аз ти казах, че сме открили цяло, кълбо, което тепърва ще се разплита, и вероятно ще бъдат замесени доста известни имена.

Ним кимна.

— Е, та едно от имената е това на Пол Шърмън Йейл.

Ним скочи на крака.

— Ти сигурно се шегуваш!

— Бих искал да е така — каза Хари Лондон печално. — Но за съжаление е вярно.

Нетърпението на Ним бе изчезнало без следа. Той каза на Лондон:

— Разкажи ми всичко, което знаеш, с най-малките подробности.

— В деня, в който обядвахме заедно, аз ти бях казал, че имам намерението да проуча по документите на „Куейл“ какви услуги са извършили до момента и ако е възможно, да открием кои от тях са незаконни.

— Да, спомням си.

— Моите момчета извършиха целия този къртовски труд и откриха доста неща. За всичко това ще получиш подробен доклад. Главният прокурор ще има доста материал за завеждане на дела, и то не срещу когото и да е.

— Да се върнем към Йейл. Той какво общо има?

— Сега ще ти обясня. В документите твърде много пъти се споменава името Йън Норис като възложител. Този Норис е юрист, чийто офис се намира в самата сграда „Зако“. Той се занимава с имоти и тръстове. Един от тръстовете е фамилният тръст „Йейл“.

— Чувал съм за този тръст — сега Ним си спомни и за Норис. Беше го срещнал по време на посещението си в имота на Йейл във Фресно.

— Имаме достатъчно доказателства срещу Норис за огромни количества открадната електроенергия. Той контролира доста имоти — сгради, офиси, апартаменти, магазини… Явно е решил, че може да услужва на клиентите си, като им намалява разходите и закътва по нещичко и за себе си. Започнал е да действа по познатата схема и като видял, че няма последствия, прибягнал до услугите на компанията „Куейл“ Кражбите са неподозирано големи.

— Но от това не следва — подчерта Ним, — че хората, които Норис представлява, са били в течение.

Ним въздъхна с облекчение Дори и тръстът „Йейл“ да беше замесен, Ним беше убеден, че човек като Пол Шърмън Йейл не би могъл да бъде замесен в нищо непочтено и нередно.

— Това, което казваш, Ним, е абсолютно вярно. А дори и някои от собствениците да са знаели, ние надали ще съберем достатъчно доказателства срещу тях. Въпросът е, че срещу Норис ще се заведе дело, а името на Йейл също ще бъде споменато. Именно затова ти трябваше да знаеш положението. Опасявам се, че това няма да е добре нито за нас, нито за него.

Хари беше прав. Името на Пол Шърмън Йейл вече беше тясно свързано с компанията Голдън Стейт и независимо от факта, че нямаше никакви улики срещу него, слуховете не можеха да бъдат избягнати.

— Аз още не съм казал най-важното — продължи Хари.

— Незаконната дейност, която хората на „Куейл“ са извършвали за Норис, или по-скоро за хората, които Норис е представлявал, е започнала преди около година. Що се отнася до тръста „Йейл“, там кражбата на електроенергия е започнала преди около три месеца, тоест когато Пол Шърмън Йейл вече бе напуснал Върховния съд и бе дошъл на работа в GSP & L.

— Почакай, Хари. Остави ме да помисля. — Ним изглеждаше шокиран.

— И аз самият мисля върху това от доста време — каза му Хари Лондон.

Ним просто не можеше да го проумее. Той не можеше да повярва, че човек като Пол Шърмън Йейл ще участва в кражбата на електроенергия, пък макар и само като мълчалив наблюдател. И все пак… Ним си спомни, че по време на посещението му във Фресно Пол Шърмън му бе говорил за огромните разходи за електроенергия и за проблемите, свързани с това…

Ним попита Хари Лондон:

— Кажи ми, Хари, знаеш ли дали някой от твоите хора или от прокуратурата са се свързали с Пол Шърмън по този въпрос?

— Доколкото знам, никой не се е свързвал.

Ним направи още една пауза, като още един път се опита да премисли чутото.

— Хари, тази работа е твърде сериозна за мен. Ще докладвам на председателя на управителния съвет.

Шефът на отдела по охраната на собствеността кимна в знак на одобрение.

— И аз си мислех, че ще се наложи да го сториш.

 

 

На следващия ден Ним, Хари Лондон и Пол Шърмън Йейл бяха в кабинета на Ерик Хъмфри.

Съдията Йейл, когото току-що бяха докарали от Напа Вели, беше в особено добро настроение.

— Казвам ви, връщането ми в Калифорния ме подмлади! Трябваше да го направя преди години.

В един момент той забеляза, че никой друг освен него не се усмихва.

— Нещо не е наред ли, Ерик?

— И аз не съм съвсем сигурен. Но ми предадоха информация, за която и ти трябва да си в течение. Ним, моля те, кажи накратко на господин Йейл за какво става въпрос.

С няколко изречения Ним обрисува картината на кражба на електроенергия и обясни ролята на Хари Лондон в GSP & L, тъй като Пол Шърмън Йейл не бе се срещал с него преди.

Докато Ним говореше, Пол Шърмън Йейл изглеждаше доста учуден. По време на една от паузите той попита:

— Моята работа какво общо има с всичко това?

— За съжаление това, което обсъждаме, не засяга пряко вашата работа, а има по-скоро личен характер — каза Ерик Хъмфри.

Йейл само поклати глава в недоумение.

— Сега съм още повече объркан. Бихте ли ми обяснили, моля?

— Хари — каза Ним. — Обясни, ако обичаш.

— Сър, предполагам, че познавате Йън Норис — каза Хари Лондон.

Въобразяваше ли си или наистина някаква сянка премина през лицето на Пол Шърмън Йейл, помисли си Ним… Вероятно само така му се беше сторило. Нямаше смисъл да търси неща, които не съществуваха.

— Разбира се, че познавам Норис — каза Пол Шърмън. — Ние с него имаме делови отношения. Но вие какво общо имате с него?

— Моята връзка с него е, че той е крадец. Имаме достатъчно основания — каза Хари Лондон и обясни историята и връзката й с фамилния тръст „Йейл“.

Този път реакцията на Пол Шърмън беше очевидна — недоверие, шок и гняв.

В края на изявлението на Хари Лондон Ерик Хъмфри каза:

— Надявам се, разбирате мотивите, които имах, като споменах, че трябва да бъдете уведомен за случилото се.

Йейл кимна.

— Да, това го разбирам, но останалото… — Той се обърна към Хари Лондон. — Това са сериозни обвинения. Имате ли всички необходими доказателства?

— Да, сър. Областният прокурор е на същото мнение.

— Трябва да ви кажа, Пол — намеси се Ерик Хъмфри, — че мистър Лондон никога не би си позволил да прави подобни обвинения, без да има всичките необходими доказателства.

Ним добави:

— Особено що се отнася до толкова сериозни обвинения.

— Действително са сериозни — Пол Шърмън Йейл беше възвърнал самообладанието си и говореше с равен тон. — За момента приемам вашите думи, господа, но впоследствие ще ви помоля за всичките доказателства.

— Разбира се — каза Ерик Хъмфри.

— Също така предполагам, че не е нужно да казвам, че аз самият не съм имал и най-малкото понятие за тези неща.

Хъмфри го увери:

— За това изобщо не говорим. Нито един от нас не се е съмнявал. Нашата основна грижа беше как това ще се отрази върху вас.

— И върху компанията Голдън Стейт — добави Ним.

Йейл му хвърли един бърз поглед.

— Да, разбира се, всичко това трябва да бъде премислено.

За първи път по време на разговора той си позволи да се усмихне.

— Благодаря ви за вашето доверие.

— Винаги сме изпитвали доверие към вас — добави Ерик Хъмфри.

Ним веднага си помисли, че председателят на управителния съвет прекалява малко.

Пол Йейл обаче продължаваше:

— Независимо от този неприятен инцидент, аз намирам, че всичко това за кражбата на електроенергия е доста интересна тема Честно казано, никога не съм знаел, че съществува подобно нещо. Нито пък съм предполагал, че в компаниите съществуват служби като тази на мистър Лондон.

Той се обърна към Хари Лондон:

— При някой удобен случай би ми било интересно да чуя повече за работата ви.

— По всяко време, сър.

Те продължаваха разговора без началното напрежение. Решено бе след обяд Хари Лондон да запознае Пол Шърмън Йейл с доказателствата, свързани с Йън Норис и тръста „Йейл“.

Ним обаче не беше спокоен. Нещо в дъното на душата му подсказваше, че има нещо нередно.

 

 

След два дни Хари Лондон отново дойде при Ним.

— Имам новини за теб по случая Норис.

Ним вдигна поглед от последния вариант на доклада си и каза:

— Какви?

— Йън Норис направи изявление, че Пол Шърмън Йейл не е знаел нищо по случая. Така че неговият отговор се потвърждава.

Ним попита с недоверие:

— За какво му е дотрябвало на Норис да прави изявление?

— Явно Пол Шърмън има доста връзки. Адвокатът на Норис е говорил с прокурора. Решено е, че ще се възстановят щетите на GSP & L, а после адвокатът на Норис ще иска наказание по член 591 глоба или затвор до пет години. В такъв случай доказателствата няма да се разглеждат в съда и името на Йейл изобщо няма да бъде споменато.

— Я ми кажи по-подробно, Хари!

— Не знам дали ще съм в състояние. Едно е ясно — прокурорът е бил притиснат да приключи делото, без да се споменава името на Йейл — Хари Лондон само повдигна рамене. — Предполагах, че това е по-добрият вариант и за GSP & L.

Когато Хари Лондон вече си беше отишъл, Ним продължаваше да размишлява над чутото. Вярно беше, че за компанията фактът, че името на един от директорите й няма да бъде споменато във връзка с процеса за кражба на електроенергия, беше успокоителен. Ним също би трябвало да бъде доволен. Но нещо продължаваше да го гложди отвътре. Имаше чувството, че му липсва една много важна брънка от веригата… Но не можеше да се сети къде беше тя.

Имаше и още нещо, което вече не беше подсъзнателно.

Защо Пол Шърмън Йейл толкова настояваше, че не е чувал за кражба на електроенергия? Възможно беше, тъй като в пресата имаше съвсем малки съобщения, пък и можеше ли човек да знае всичко. Но въпреки това на Ним му се струваше, че изявлението на Йейл беше пресилено.

Той отново се замисли. Той чувстваше, че знае нещо, което би му помогнало, но това нещо не му идваше в главата…

Може би ако спре да мисли, ще се сети.