Артър Хейли
Свръхнатоварване (4)

4

След като седна в двуместния си Фиат Х19. Ним Голдман се насочи на североизток, към предградието Сан Рок, където живееха Ардит и Уолтър Талбот. Той познаваше добре пътя, толкова пъти беше идвал при Уолтър и Ардит.

Беше късен следобед и движението все още беше натоварено, макар че часът на най-големите задръствания беше минал. Горещината беше поспаднала малко, но отникъде не подухваше ветрец.

Ним се опитваше да се настани по-удобно в колата и в този миг се замисли, че е надебелял и че ако не вземе спешни мерки, в скоро време той и малкият фиат щяха да достигнат точката на несъвместимост. Той нямаше никакво намерение да сменя колата си. Тези, които караха огромни лимузини, според Ним само излишно хабяха ценен бензин, правеха ненужни разхищения и изобщо не се замисляха, че ще дойде ден, когато много от жизненоважните суровини и продукти нямаше вече да са достатъчни. Една от най-големите трагедии би била липсата на електроенергия.

Ним преценяваше случилото се този ден като предупреждение за нещо много по-сериозно, което щеше да стане след година или две. За жалост никой не се интересуваше от тези проблеми Дори и в GSP & L съществуваха примиренчески настроения и безразличие „Няма какво да се тревожим! Всичко ще се оправи. Междувременно недейте излишно да плашите обществеността.“

В последно време само трима от висшите служители настояваха за промени — това бяха Уолтър Талбот, Тереза Ван Бърен и Ним. Те настояваха за повече гласност и откритост в политиката на компанията Те настояваха незабавно да се уведоми обществеността, средствата за масова информация и политиците за надвисналата опасност от енергиен глад. Да им бъде разяснено, че този процес е необратим и че единствено изграждането на нови електроцентрали и реконструкцията на вече съществуващите и строгите икономии биха предотвратили енергийния хаос. До настоящия момент обаче надделяваха тези, които страдаха от традиционната нерешителност и преклонение пред силните на деня. И така нямаше промени, а в този момент единият от тримата кръстоносци не беше вече между живите.

Мъката по изгубения приятел отново завладя мислите на Ним. По-рано той сдържаше напиращите сълзи, но в момента, в който остана сам, даде воля на чувствата си. В този момент Ним отчаяно искаше да направи нещо за Уолтър: опита се да си спомни думите на еврейската молитва, която произнасяше най-близкият роднина по мъжка линия, но не успя.

Имаше моменти в живота на Ним, както и настоящия, когато изпитваше непреодолима нужда от религиозно успокоение, от връзка с прадедите си, от самоопределение. Но вратите на религията бяха затворени за него, още преди да се беше родил. Неговият баща, Исак Голдман, който бе емигрирал в Съединените щати от Източна Европа без нито една стотинка, бе запален социалист. Син на равин, Исак Голдман не бе успял да намери допирни точки между религията и социализма и до ден-днешен, вече на осемдесет и две години, определяше еврейската религия като банално клише, смесица между Бог и Аврам.

Ним беше израснал, приемайки избора на баща си. Днес обаче той си задаваше въпроса: Независимо от неговата лична позиция, има ли той правото да лишава двете си деца, Лия и Бенджи, от познанията, които може да им даде многовековната еврейска история?

В момента, в който си помисли за семейството си, Ним се сети, че не бе предупредил Рут, че ще се забави тази вечер. Той взе слушалката и даде на телефониста домашния си номер. След миг телефонът вече звънеше. Обади се детски глас, който каза:

— Дом Голдман. На телефона Бенджи Голдман.

Ним се усмихна. Това беше той — Бенджи, прецизен и акуратен, макар и да беше все още на десет години, за разлика от сестра си Лия, която беше с четири години по-голяма, но вечно разсеяна, която и телефона вдигаше само с едно „Здрасти!“.

— Аз съм татко. Бенджи. Обаждам се от колата.

Ним беше обяснил на семейството си, че когато се обажда по радиотелефона, не бива да го прекъсват, тъй като по тези линии не можеше да се говори едновременно.

— Всичко наред ли е при вас?

— Да, татко, вече всичко е наред. Обаче преди малко беше спрял тока — закачливо добави Бенджи. — Ти сигурно знаеш. Аз обаче трябваше отново да сверявам всичките часовници вкъщи.

— Да, да, разбира се, че знам. Дай да се обади майка ти, моля те.

— Лия също иска…

Чу се някакво боричкане и след това гласът на дъщеря му:

— Здрасти! Гледахме телевизия, обаче тебе не те даваха?

Гласът на Лия звучеше обвинително. Децата бяха свикнали Ним да се появява на телевизионния екран като говорител на GSP & L. Може би отсъствието на Ним от телевизионния екран тази вечер щеше да понижи рейтинга на Лия сред нейните приятелки.

— Съжалявам, Лия. Прекалено много други неща се случиха. Моля те, нека се обади майка ти.

Още една пауза последва, а след това Ним чу мекия глас на Рут:

— Ним, ти ли си?

— Точно така. Да се свърже човек с тебе е равносилно на това да се свърже с кабинета на президента.

— Децата също искат да си поговорят с теб, Ним. И без това не те виждат често вкъщи.

Рут никога не повишаваше тон, дори и когато го обвиняваше в нещо. Тя беше права в случая, но на Ним му бе неприятно, че именно сега повдигаше този въпрос.

— Ним, чухме за случилото се, за Уолтър и останалите. Това наистина е ужасно. Много съжалявам.

Ним знаеше, че жена му беше искрена в този момент. Тя също така добре знаеше колко близки бяха те с Уолтър Талбот.

Способността да разбира другите беше черта, типична за Рут, и това помагаше донякъде да запазят взаимоотношенията, макар че и двамата постепенно, но сигурно се отдалечаваха един от друг. Помежду им нямаше вражда — Рут, с нейното спокойствие и невъзмутимост никога не би го допуснала. Ним и в момента си я представяше: спокойна и съсредоточена. Представяше си сивите й очи, които в момента излъчваха съчувствие. Рут му приличаше на Мадона, тя би била красива дори и само заради характера си, макар че и за външния й вид нямаше какво да се желае. Ним също така знаеше, че Рут щеше всичко да сподели с децата, да им обясни, да ги успокои, да поговори с тях като с равни, както винаги бе правила. Той никога не бе преставал да уважава Рут, особено като майка. Проблемът беше в това, че бракът им вече бе станал безинтересен, някак си монотонен и сив. За себе си той го бе характеризирал като „гладък прав път за никъде“.

Имаше и нещо друго — от известно време Рут се бе затворила в себе си, беше си създала свои собствени интереси, за които не желаеше да говори. Ним понякога се обаждаше в часовете, в които обикновено си беше вкъщи, но не я заварваше. Нямаше я по цял ден, а когато се върнеше, бягаше от обяснения, което не беше в неин стил. Дали имаше любовник? Възможно беше. Ним размишляваше все пак колко време трябваше още да се раздалечават един от друг, докато дойде време да се вземе някакво решение.

— Всички бяхме потресени — каза той. — Ерик ме помоли да отида при Ардит и сега съм на път към нея. Вероятно ще се върна много късно. Недейте да ме чакате.

В това нямаше нищо ново. В повечето случаи Ним работеше до късно. Съответно или той забавяше вечерята, или съвсем я изпускаше. Това също означаваше, че се виждаше рядко с Лия и Бенджи, които по това време вече бяха заспали. Ним често се упрекваше за малкото време, което отделяше на децата, и знаеше, че този факт тревожеше и Рут, макар и рядко да го споделяше. Понякога той би искал Рут да се оплаква повече.

Но тази вечер ситуацията беше съвсем друга и Ним не трябваше да търси извинение нито за пред себе си, нито за пред другите.

— Горката Ардит! — каза Рут. — Уолтър вече беше пред пенсия, пък и това съобщение в момента още повече влошава нещата.

— Какво съобщение?

— Мислех си, че знаеш. Казаха го по новините. Тези хора, които са сложили бомбата, са направили изявление пред една радиостанция. Те са се хвалели с това, което са извършили, можеш ли да си представиш! Какви хора има само!

— По коя радиостанция? — докато говореше, Ним включи радиото в колата си.

— Не знам — отговори Рут.

— Слушай, Рут, за мен е важно да чуя това изявление. Затова сега ще затворя и ще ти се обадя, ако мога, от Ардит.

Ним сложи слушалката. Той вече бе проверил по всички радиостанции и в момента чакаше да изминат оставащите две минути до обзора на новините по една от тях.

Започна бюлетинът. Това, което интересуваше Ним, беше в самото начало:

„Групата, която нарича себе си «Приятели на свободата», пое отговорността за извършения днес атентат в една от електроцентралите на компанията Голдън Стейт. Взривът отне четири човешки живота и причини прекъсвания в подаването на електроенергията.

Касета със запис на думите на представител на тази група беше донесена късно след обяд в редакцията на радиото. Полицията заяви, че това вероятно отговаря на действителността. В момента записът се изследва в лабораторията на полицията, за да се идентифицира гласът.“

Явно това не беше радиостанцията, която бе получила касетата. Средствата за масова информация бяха в непрекъсната борба помежду си и независимо от значителността на новините, тази радиостанция явно нямаше да назове името на другата, която бе получила касетата.

„Мъжки неидентифициран глас казал на записа следното: «Приятелите на свободата» са се посветили на революцията и на протеста срещу алчните капиталистически монополи. Убийствата не бяха преднамерени, но след като народната революция вече започна, капиталистите и техните лакеи ще бъдат жертвите, които ще страдат заради техните престъпления срещу човечеството.“

„Официален представител на Голдън Стейт потвърди, че именно саботаж е бил причината за днешната експлозия, но се въздържа от коментар“.

„Очаква се да се покачат цените на дребно на месото…“

Ним изключи радиото. Казаното по радиото прозвуча ужасно потискащо. Ним се чудеше как ли са подействали новините на Ардит Талбот, която скоро щеше да види.

Ним различи в мрака няколко коли, паркирани пред къщата на семейство Талбот. Самата къща беше на два етажа, чиста и скромна, заобиколена от многобройни цветни лехи, поддържането на които беше любимото хоби на Уолтър Талбот.

Ним паркира фиата пред къщата и се насочи към входната врата.