Артър Хейли
Свръхнатоварване (31)

14

— От този момент вие вече няма да бъдете говорител на нашата компания! — говореше Ерик Хъмфри със стоманени нишки в гласа си. — Няма да се появявате в телевизионни и радиопредавания. Вие няма да отговаряте на репортерските въпроси, дори да ви питат колко е часът. Ясно ли е?

— Да, ясно е — отговори Ним.

Ним седеше от другата страна на бюрото на председателя на управителния съвет. За разлика от други техни срещи обстановката беше подчертано официална.

Беше следобедът на следващия ден след речите на Ним в комисията по електроенергия.

Хъмфри продължи:

— Естествено, няма вече да участвате в никакви публични обсъждания. Ще намерим кой да представлява там компанията.

— Ерик, ако искате оставката ми, имате я.

Ним размишляваше върху този въпрос през целия ден. Неговото напускане би спасило компанията от някои неизбежни обяснения, пък и той дължеше толкова неща на GSP & L, че можеше да направи подобен жест. Самият той вече не беше сигурен, че би искал да продължава да работи в подобна ограничаваща и потискаща обстановка. Гордостта му определено бе засегната.

На него му беше ясно, че нямаше да има проблеми да си намери подобна работа в друга компания. Много компании ще бъдат доволни да вземат на работа човек с неговите знания и опит. Това го знаеше от многобройните предложения за работа, които бе получавал до момента. Но той не искаше да напуска Калифорния, която за него, както и за много други, бе едно от приятните места и за работа, и за удоволствие.

Съществуваше и проблемът с Рут, Лия и Бенджи. Дали би се съгласила Рут да отиде с него другаде, като се имат предвид настоящите им отношения? Едва ли.

— Никой не говори за оставка — промърмори Ерик Хъмфри.

 

 

Ним едва се сдържа да не се усмихне. Ясно му беше, че компанията прекалено много го цени, и то повече в аспектите, които не бяха свързани с публичните прояви. Поначало неговият ресор беше планирането. Ролята на говорител на компанията беше допълнително придадено задължение, за което нямаше да съжалява. Той реши за момента да остави нещата каквито са.

— Това е всичко засега — каза студено Ерик Хъмфри и се върна отново към документите, които преглеждаше, преди да влезе Ним. Беше ясно, че е необходимо време, за да изчезне взаимното им чувство на отчуждение.

Тереза Ван Бърен чакаше Ним в неговия офис.

— Исках да знаеш, че днес прекарах цял час в кабинета на Ерик Хъмфри. Опитах се да го убедя да промени решението си, но и на мен ми се ядоса в крайна сметка, колкото и на тебе.

— Благодаря ти, Тес — Ним се отпусна в едно от креслата. Беше изтощен както физически, така и духовно.

— Това, което обаче окончателно изкара нашия уважаван председател извън нерви, бяха твоите изявления пред телевизията. — Тереза Ван Бърен се усмихна. — Ако трябва да съм искрена, нямам нищо против това, което каза. Просто можеше да бъдеш малко по-тактичен. Но времето ще те оправдае.

— Но засега ми запушиха устата — каза Ним.

— Да, така е. И, мисля, че всичко това ще стане широко известно. Гледа ли следобедните вестници? — попита Тереза Ван Бърен, докато разлистваше „Калифорния Икзаминър“.

На първа страница беше статията на Нанси Молино, озаглавена:

„Тирадата на Голдман провали публичните обсъждания в Енергийната комисия“.

Тя започваше така:

„Невъздържаната атака на Нимрод Голдман, представител на GSP & L, върху един от свидетелите на опозицията и върху самата комисия предизвика бурни вълнения на вчерашното заседание…“

В едно друго издание на Икзаминър статията гласеше:

„GSP & L слага юздите на Голдман“

Ван Бърен каза с извинителен тон:

— Нямаше как да предотвратя разчуването на решението на компанията да не бъдеш вече неин говорител…

— Разбирам, Тереза — каза Ним мрачно.

— Не се притеснявай от тези приказки, че комисията ще предприеме мерки. Говорих с нашия юридически отдел и те ме увериха, че всичко това са само празни приказки.

— И аз така разбрах.

— Но Ерик настоява за разграничаване на компанията. Дори лично пише извинително писмо до комисията.

Ним въздъхна. Той не съжаляваше за думите си, но беше безкрайно потискащо, че колегите му се отнасяха с него като с чужд. Несправедлив бе и фактът, че в повечето вестници акцентът беше върху сензационното и никой не бе отразил сериозните въпроси, които Ним бе повдигнал пред комисията. Пресата явно също работеше с двойни стандарти. Но в това нямаше нищо чудно.

— Нанси явно пак се е престарала повече от останалите. Вие с нея явно не можете да намерите общ език?

Ним отговори с чувство:

— С удоволствие щях да й счупя главата на тази мръсница, ако изобщо има такава!

Директорът по връзките с обществеността се намръщи.

— Не е ли малко пресилено, Ним?

— Може би, но точно така се чувствам.

Ним си помисли, че именно един от пасажите в статията на Нанси Молино го бе засегнал най-силно „Нимрод Голдман стои опозорен“. Може би защото имаше нещо вярно в това.