Артър Хейли
Свръхнатоварване (15)

15

Върху светлосиния плик беше написано: „Ним Голдман. Лично.“ В допълнителната бележка, съпровождаща писмото, неговата секретарка поясняваше, че писмото е минало през детектора и може да бъде отворено.

Съобщението на Вики зарадва Ним. Това значеше, че всички писма с надпис „лично“ или „поверително“ внимателно се проверяват, а също така значеше, че за целта се използва новият детектор, закупен неотдавна от компанията.

Събитията, последвали деня, в който Хари Лондон почти със сигурност бе спасил живота на Ним и Вики Дейвис, криеха още един любопитен факт. Оттогава Хари Лондон бе решил явно да полага специални грижи за охраната на Ним, като бе подпомаган от Вики, която изпитваше към него почти преклонение след случилото се. Всеки ден тя предоставяше на Лондон точното разписание на срещите и движението на Ним. Самият Ним беше научил за това съвсем случайно и се чудеше дали трябва да бъде благодарен, раздразнен или просто да се забавлява със случая.

Във всеки случай поне в момента беше далече от покровителството на Хари Лондон.

Ним, Тереза Ван Бърен и групата журналисти бяха прекарали нощта в лагера на Голдън Стейт, разположен в една планинска падина. Лагерът се намираше на петдесетина километра разстояние от най-близкия град и се състоеше от десет постройки за инженерите, техниците и техните семейства, малко училище, в момента във ваканция, и още две сгради, подобни на мотел, едната от които за посетители. Над всичко това се издигаха метални стълбове, които свързваха проводниците с високо напрежение и напомняха за причините за съществуването на това селище.

Журналистите бяха настанени в постройката за гости, по четири в стая. Естествено това предизвика някои недоволства, защото при по-голяма независимост някои можеха да си правят екскурзии из стаите на колегите си.

Ним се настани в самостоятелна стая в сградата за служители. След вечеря той изпи питие с някои от журналистите, изигра една игра на покер и след това си легна. На следващия ден той се събуди освежен и вече се приготвяше за закуска, която бе планирана за 7,30.

В момента той бе седнал на терасата пред служебната постройка и въртеше в ръката си светлосиния плик.

Писмото бе донесено от куриер, който разнасяше пощата на лагера в Девилс Гейт и другите обекти на компанията Голдън Стейт. Това влизаше в системата на GSP & L и писмото не създаваше някакви допълнителни усложнения. Така или иначе, мислеше си Ним, ако онази Нанси Молино беше научила начина, по който бе доставено писмото, нямаше да може да се отърве от въпроси. За щастие тя не научи.

Тереза Ван Бърен също му бе припомнила за съществуването на тази досадница Молино. Тя му бе донесла писмото преди малко и му бе казала, че тя пък е получила отговор на запитването си за разходите на хеликоптера. Ним беше сразен.

— Искаш да кажеш, че ще помогнеш на тази мръсница да ни надене примката на шията, така ли?

— Недей да грубиянстваш, Ним. Това няма да промени нищо — каза Тереза търпеливо. — Понякога вие, големите шефове, съвсем не можете да разберете същността на моята работа.

— Ако това е примерът, наистина нищо не разбирам!

— Виж сега, не можем да привлечем всички на своя страна Признавам, вчера Нанси и на мен ми лазеше по нервите, но когато се замислих, стигнах до извода, че тя ще напише за хеликоптера независимо от нас. Така поне ще сме сигурни, че ще цитира точни данни. Ако ги вземе от някъде другаде, със сигурност ще са преувеличени. Има и друг момент — аз съм пределно искрена с Нанси и тя го знае. Може би ще дойде момент, когато това ще бъде от голямо значение.

Ним каза с ирония:

— Едва ли ще дочакам мига, в който това създание ще напише нещо положително за нас.

— Ще се видим на закуска — каза Тереза Ван Бърен. — И моля те, охлади страстите си!

Седейки замислено на терасата, Ним отвори писмото.

То съдържаше една страница, отгоре на която пишеше: От Карен Слоун.

Внезапно той си спомни разговора им. Карен бе казала: Понякога пиша стихове? Искате ли да ви изпратя някои?

„Днес намерих приятел,

или може би той ме намери…

Съдба ли бе това или шанс…“

Какво друго му бе казала Карен? „Аз пиша и на пишеща машина. Натискам буквите с пръчица, която държа между зъбите“.

Ним си представи картината как тя старателно пише думите, които той току-що бе прочел, стиснала в зъбите си пръчица и склонила русата си глава, единственото нещо, което можеше да движи, над пишещата машина. Колко ли чернови е трябвало да напише, преди да сътвори това стихотворение…

Внезапно Ним осъзна, че горчивината, която изпитваше само преди броени мигове, бе изчезнала. Стана му драго.

 

 

По пътя за закуската Ним срещна Уоли Талбот. Не беше го срещал от деня на погребението на баща му. Внезапно нещо го стегна, като се сети за последното си посещение при Ардит, но после отсъди, че и майката, и синът имат право на свой собствен живот.

Уоли го приветства радостно.

— Здрасти, Ним! Какво те води насам?

Ним му обясни за групата журналисти и на свой ред попита:

— А ти какво правиш тук?

Уоли погледна далекопроводите над тях.

— Патрулният хеликоптер открил, че един от изолаторите не е в ред, явно някой ловец го е използвал за мишена. Ние трябва да го заменим. Надявам се, че след обяд ще приключим.

Докато те разговаряха, се доближи един мъж, когото Уоли представи като Фред Уилкинс, техник в компанията.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Голдман. Чувал съм много за вас, пък съм ви и гледал често по телевизията.

Новодошлият беше на около тридесет години, добре загорял и с яркочервена коса.

— На Фред му личи, че живее извън града, нали? — каза Уоли.

Ним попита:

— Харесва ли ви на обекта? Не се ли чувствате самотен?

Уилкинс само поклати глава:

— Добре ми е и на мен, и на съпругата. На децата също им харесва — той вдъхна дълбоко. — Вижте само какъв въздух? Къде ще намерите такъв въздух в града? Има и много слънце, пък и за риболов не е зле.

— Освен да дойда тук през отпуската — засмя се Ним.

— Татко — обади се едно детско гласче, — дойде ли пощаджията?

Едно малко момченце тичаше към тях. То имаше мило личице, изпъстрено с лунички и рижава коса като на баща си.

— Само пощаджията на компанията, сине. Другият ще дойде след около час.

Бащата обясни на останалите:

— Днес Дани има рожден ден. Очаква да дойдат подаръците.

— Аз ставам на осем — каза момченцето. — Вече получих някои подаръци, но може да има и още.

— Честит рожден ден, Дани! — казаха Ним и Уоли в един глас.

След няколко мига те се разделиха и Ним се упъти към мотела за гости.