Артър Хейли
Свръхнатоварване (13)

13

Ардим Талбот го покани да влезе в гостната.

— Мислех си, че вече никога няма да се обадиш — каза тя. — Ако не се беше обадил още един-два дена, аз щях да го сторя.

— Опасявам се, че имахме прекалено много неприятности напоследък Нямах почти никакво свободно време — каза й Ним — Сигурно си чула за случилото се.

Беше късно след обяд Ним се беше отбил при Ардит, както сам си го обясняваше „на път за вкъщи“ Той се бе обадил на Ардит под влияние на моментното си настроение след срещата с Лаура Бо Кармайкъл. Той много се укоряваше за антагонизма, с който бе завършила.

Ардит се държа много мило.

— Чувствах се толкова самотна и бих се радвала да те видя. Защо не минеш след работа за едно питие?

Когато пристигна обаче, стана ясно, че Ардит имаше предвид не само питието. Тя го прегърна и го целуна по такъв начин, че не оставаха съмнения за намеренията й Ним съвсем нямаше нищо против това, което щеше да се случи, но все пак те седнаха да пийнат по едно питие и да си поприказват.

— Да, чух за случилото се — каза Ардит. — Какво става напоследък, сякаш целият свят се е побъркал!

— Мисля, че светът винаги си е бил малко побъркан. Просто докато не дойде в твоята къща, не го забелязваш.

Ним си мислеше, че този ден Ардит изглеждаше значително по-добре от деня, когато бе научила за смъртта на Уолтър Тогава, както и в деня на погребението, Ардит изглеждаше изхабена и стара През последния месец обаче отново жизнените й сили бяха надделели над мъката и предишната й привлекателност се бе възвърнала Лицето и тялото й бяха покрити със златист загар, извивките на тялото й, подчертани от тясната рокля на цветя, припомниха на Ним удоволствието, което бяха изживели заедно. Ним си спомни как преди години му бе попаднала една книга със заглавие „Предимствата на по-възрастните жени“. Той не си спомняше нищо повече от заглавието, но вече имаше чувството, че знае какво е имал предвид авторът.

— Уолтър винаги смяташе, че всичките тези ужасни неща, които се случват по света, всичките тези войни, атентати, замърсяването на околната среда, са част от природния баланс. Говорили ли сте някога за това?

Ним поклати отрицателно глава. Въпреки че бяха много близки приятели, техните разговори в повечето случаи се свеждаха до конкретни и практични неща, в тях просто нямаше място за философия.

— Уолтър не винаги обичаше да говори за тези неща — каза Ардит. — Мисля, че ги споделяше главно с мен. Той често казваше следното: „Мнозина смятат, че човешкият род е в състояние да контролира настоящето и бъдещето, което обаче е само една илюзия“. Или: „Свободната воля на човека е заблуждение, а упоритостта му — още едно средство на природния баланс“. Уолтър вярваше, че войната и епидемиите имат специално предназначение да намалят населението, което земята вече не е в състояние да изхранва. Човешкият род е като онези животински видове, които се възпроизвеждат, а след това се хвърлят от някоя скала, само че хората са измислили по-усъвършенствани начини за това.

Ним беше като гръмнат. Макар и думите на Ардит да не бяха произнесени със специфичния шотландски акцент на Уолтър, те до голяма степен напомняха неговия философски и донякъде язвителен стил. Колко странно наистина, че Уолтър бе разкрил дълбините на душата си на Ардит, която Ним определено не поставяше сред най-задълбочените умове. Но беше ли странно всъщност? Вероятно още много неща щеше да научи за интимността на умовете на една брачна двойка, чувство, което самият той никога не бе изпитвал.

Беше му интересно как ли би реагирала Лаура Бо Кармайкъл на убеждението на Уолтър, че замърсяването на околната среда е необходима част от баланса на природата, един малък компонент на някакъв мрачен и неясен план. След това, спомняйки си своите собствени разсъждения на тази тема, попита Ардит:

— Уолтър свързваше ли по някакъв начин баланса в природата с Бога?

— Не, той беше на мнение, че подобно обяснение би било много лесно и примитивно. Той казваше, че Бог е създаден от човека, че той е само „една сламка, за която се хващат посредствените умове, страхуващи се от тъмнината…“

Гласът на Ардит заглъхна, а по страните й се спускаха сълзи. Тя ги избърса и каза:

— По това време на деня изпитвам липсата на Уолтър най-остро. В този час винаги си говорехме.

За момент и двамата се почувстваха неловко и после Ардит каза твърдо:

— Не, няма да си позволя да се поддавам на тези настроения.

Тя беше седнала до Ним, а сега се доближи още повече. Той долови уханието на същия този парфюм, който така му бе въздействал предишния път. Ардит каза с усмивка:

— Нещо ми стана от тези беседи за природата.

Те протегнаха ръце един към друг.

— Люби ме, Ним! Сега имам нужда от тебе повече от всеки друг път!

Ръцете му я обгърнаха още по-плътно и те страстно се целунаха. Устните на Ардит бяха влажни и податливи, въздишка на удоволствие се изтръгна от тях, докато Ним я галеше. И двамата добре си спомняха изживяното предишния път. Желанието на самия Ним беше толкова силно, че той прошепна.

— Почакай…

Тя му каза:

— Нека отидем в моята спалня, ще се чувстваме по-добре.

Те станаха от канапето и се заизкачваха по стълбите. В цялата къща цареше тишина, чуваха се единствено техните стъпки. Вратата на спалнята на Ардит беше отворена. Вътре покривалото бе свалено от леглото и завивките отгърнати. Явно, че Ардит бе предвидила всичко още преди той да пристигне. Ним си спомни от предишните им разговори, че Ардит и Уолтър спяха в отделни стаи. И въпреки че терзанията от преди месец вече не го разяждаха, той беше щастлив, че нямаше да легнат в леглото на Уолтър.

Той помогна на Ардит да свали тясно прилепналата си рокля, която толкова го бе впечатлила, и бързо свали и собствените си дрехи. Те се потопиха в леглото, което бе меко и прохладно.

— Права беше — промълви Ним доволно. — Тук наистина е по-добре.

Нетърпението ги обгърна и когато той проникна в нея, Ардит притисна още по-силно тялото си в неговото и простена от удоволствие.

Минути по-късно те вече лежаха успокоени в прегръдките един на друг. Ним се замисли над нещо, което бе чул: че някои мъже, след като са имали сексуален контакт, са толкова изтощени и потиснати, че се чудят защо изобщо са се занимавали. Това обаче никога не се бе случвало на Ним. И днес, както винаги, той се чувстваше отпуснат и обновен.

Ардит каза, почти шепнейки:

— Ти си един много мил и нежен мъж, Ним. Няма ли някакъв начин да останеш и за през нощта?

Той поклати глава:

— Този път не мога.

— Може би не трябваше да те питам — тя прекара пръст през лицето му и се спря на очертанията на устните му. — Обещавам, че няма да имам претенции, Ним, и никога няма да те притеснявам. Може би понякога, когато имаш възможност…

Ним обеща, въпреки че се чудеше как ще се справи, след като напрежението в неговия живот се увеличаваше с всеки изминат ден.

Докато се обличаха, Ардит му каза:

— Преглеждах документите на Уолтър и бих искала да ти дам някои от тях. Той ги беше донесъл от офиса и аз смятам, че трябва да се върнат на мястото си.

— Разбира се, Ардит.

Ардит му показа трите кашона, в които бяха документите. Ним отвори два от тях и намери вътре отчети и кореспонденция. Докато Ардит беше в кухнята, Ним хвърли поглед на някои от тях.

Повечето документи се отнасяха до проблеми, към които Уолтър бе проявявал специален интерес. Някои от тях бяха от преди няколко години и бяха изгубили вече своето значение. Една от папките съдържаше копия от докладите на Уолтър във връзка с кражбата на електроенергия. Ним си спомни, че навремето този доклад беше привлякъл вниманието на електрокомпаниите и се разпространяваше далеч извън пределите на GSP & L. В резултат на всичко това Уолтър бе придобил репутацията на експерт и дори свидетелства като експерт на един процес в източните щати. Случаят бе стигнал и до Върховния съд. Ним не си спомняше по-нататъшното развитие на случая, пък и вече всичко това нямаше значение.

Той прегледа и някои от другите папки, върна ги обратно в кашона и го затвори. След това Ним пренесе кашоните в коридора, за да не ги забрави на тръгване.