Артър Хейли
Свръхнатоварване (12)

12

— Преди всичко — каза Лаура Бо Кармайкъл, след като вече си бяха поръчали питиетата — мартини за нея и блъди мери за Ним. — Бих искала да кажа колко много съжалявам за това, което се случи с вашия президент мистър Фентън. Никога не съм го познавала добре, но това, което стана, бе наистина трагично.

Президентката на клуб „Секвоя“ беше на около шестдесет години, слаба и елегантна, вечно оживена. Тя се обличаше строго, винаги носеше обувки с нисък ток и подстригваше косата си късо, сякаш да прикрие своята женственост Ним си обясняваше това с факта, че когато Лаура Бо Кармайкъл е правила първите си крачки в средите на атомните физици, там са преобладавали мъже.

Те седяха в една от най-елегантните зали на ресторанта на хотел Феърхил, където Ним бе предложил да отидат на обяд Ним отдавна имаше намерение да осъществи тази среща, но последните атентати в GSP & L му бяха причинили много тревоги и безпокойства. В момента бяха въведени много строги мерки по охраната на централните офиси, мерки, предложени в доклада на Ним по планирането. Предвиждаше се и много работа във връзка с увеличаването на таксите за електроенергията.

След като до него стигна смисълът на думите на Лаура, той каза:

— За нас това беше шок, особено след инцидента в Ла Миссион. Предполагам, че все още повечето от нас са доста уплашени.

Така си беше, помисли си Ним. Повечето представители на ръководството на компанията отказваха всякакви публични изявления или участия в телевизионни предавания, за да не привличат към себе си вниманието на терористите. Самият Ерик Хъмфри бе наредил неговото име да не се споменава в никакви съобщения и реклами на компанията, адресът му бе заличен от всички архиви и трябваше да се пази в тайна, доколкото едно подобно нещо можеше да бъде тайна. Повечето от служителите бяха променили телефонните си номера. Висшето ръководство щеше да бъде придружавано навсякъде от телохранители, с изключение на неделната игра на голф.

Ним обаче идеше да бъде изключение.

Както заяви председателят на управителния съвет, Ним щеше да продължи да бъде говорител на компанията и неговите публични изяви щяха да станат повече. Всичко това го поставяше право на предна линия, особено за бомбените атентати.

Също така потайно бе увеличена и заплатата на Ним. Много странен начин на разплащане, макар че Ним отдавна трябваше да получи това увеличение.

— Въпреки че Фрейзър ни беше президент, той изпълняваше единствено представителни функции, пък и му оставаха само пет месеца до пенсия.

— Това прави всичко да изглежда дори по-тъжно. Как са другите?

— Една от ранените, секретарка, почина днес сутринта.

Ним съвсем слабо я познаваше. Тя работеше във финансовия отдел и имаше правото да отваря цялата поща, дори и маркираната с „лично“ или „поверително“. Тази привилегия й костваше живота, а в същото време беше спасила живота на Шарлот Ъндърхил, до която всъщност бе адресирано писмото. Две от петте бомби бяха ранили неколцина души, които стояли наблизо. На едно от момчетата в счетоводството, което беше само на осемнадесет години, му бяха откъснати и двете ръце.

В този момент келнерът донесе питиетата им и Лаура го предупреди:

— Много ви моля всичко да бъде на отделни сметки. Обядът също.

— Не се притеснявайте — Ним явно се забавляваше. — Нямам никакво намерение да ви подкупвам за сметка на компанията.

— Не бихте и могли. Въпросът е принципен. Просто не мога да взема нищо от никого, който би искал евентуално да повлияе на решенията на клуб „Секвоя“.

— Аз ще се опитам да ви убедя съвсем открито. Просто си помислих, че може да се съчетае полезното с приятното.

— Бих ви изслушала по всяко време, Ним. Също така ми е приятно да обядвам с вас, но предпочитам сама да си платя сметката.

Те се бяха запознали преди много години, когато Ним беше в един от горните курсове в Станфорд, а Лаура бе гостуващ лектор. Тя още тогава бе впечатлена от аргументираните му въпроси, а той я уважаваше за това, че се стараеше да бъде пряма и откровена със студентите. Те продължиха да поддържат връзки и по-нататък, макар че понякога се озоваваха в противникови лагери. Важното беше, че се уважаваха въпреки всичко и оставаха приятели.

Ним отпи от коктейла си и каза:

— Става дума най-вече за Турнипа и за нашите планове, свързани с Девилс Гейт и Финкасъл.

— Така и предположих. Можех да ти спестя усилията, като ти кажа, че „Секвоя“ смята да се противопостави на тези проекти.

Ним кимна с глава. Изказването на Лаура Бо Кармайкъл не го учуди. Той за миг потъна в размисъл и каза, като внимателно подбираше думите си:

— Бих искал да имате предвид, че не говорим само за GSP & L, за „Секвоя“ или за околната среда. Въпросът е глобален и е от жизнено важно значение.

— Напоследък доста често мисля върху подобни въпроси.

— Всички мислим, но може би недостатъчно или просто не достатъчно реално. Бих казал, че под заплаха е поставена самата цивилизация с всички произтичащи от това последици.

— Този вид аргументи съвсем не са нови. Обикновено ги чувам във връзка с предложения като това: „Ако нашето предложение да изградим еди-какво си, което ще замърсява околната среда, не бъде одобрено именно в този момент, днес, ще се случи непоправимото“.

В този момент келнерът отново се появи и им донесе две менюта, които повече приличаха на произведение на изкуството. Лаура дори не отвори нейното.

— За мен салата от грейпфрут и авокадо и чаша обезмаслено мляко.

— За мен същото — каза Ним.

Келнерът си тръгна с разочарован вид.

— Много малко хора са в състояние да разберат какъв ще бъде резултатът, когато се съпостави изчерпването на ресурсите с настоящата политическа обстановка и състоянието на околната среда.

— Аз също следя новините. Мислите, че може би нещо съм изтървала?

— Вероятно не. Важното е дали сте си направили съответните изводи.

— Направила съм ги, но нека чуем и вашата версия.

— Добре. Да започнем с това, че запасите от газ на Северна Америка са почти изчерпани. Запасите биха могли да стигнат за не повече от седем-осем години, и то при положение, че се обслужват само определено число потребители. Единственото спасение за по-далечното бъдеще е добивът на газ от въглищните ни резерви, но за жалост отговорните лица във Вашингтон се оказаха недалновидни. Съгласна ли сте дотук?

— Напълно. Но причината е в това, че големите компании като вашата поставят на първо място печалбите. Вие съсипахте запаси, които можеха да служат поне още сто години.

Ним се намръщи.

— Ние просто задоволяваме потребителското търсене, но както и да е. Аз посочвам само факти, които не могат да бъдат върнати назад. Вторият момент е нефтът. От него все още имаме запаси, но съдейки по начина, по който се добива в момента, не бих се учудил, ако в края на века по целия свят обират нефта по дъната на кладенците. В същото това време ставаме все по и по-зависими от арабите, които в скоро време ще могат да си правят с нас каквото си поискат. Би трябвало да се използват въглищата, както направиха германците по времето на Втората световна война…

— Доста сте убедителен. Някога мислили ли сте да се кандидатирате?

— Може би за вашия клуб?

— Нямах точно това предвид.

— Добре, стига сме говорили за газ и нефт. Нека преминем към ядрената енергия.

— А трябва ли?

Ним спря и се вгледа в лицето на Лаура. Само при споменаването на думичката „ядрена“ лицето й се напрегна. Винаги е било така. Тя беше яростна противничка на атомните електроцентрали не само в Калифорния, но и навсякъде другаде. Нейното мнение винаги бе зачитано, защото самата тя бе участвала в проекта „Манхатън“ по време на Втората световна война, който роди първата атомна бомба.

Ним каза, без да я поглежда:

— Тази дума за вас е все още като нож в сърцето, нали?

В този момент донесоха обяда им и Лаура изчака сервитьора да се отдалечи, преди да отговори.

— Вече съм ви казвала, че още виждам онази атомна гъба…

— Да, зная и мисля, че ви разбирам.

— Съмнявам се. Вие бяхте твърде млад тогава, пък и не бяхте толкова вътре в нещата като мене.

Въпреки всичките години, минали оттогава, горчилката все още беше в душата й. По онова време Лаура Бо Кармайкъл беше млад учен, който се бе присъединил към проекта шест месеца преди Хирошима. Тя бе искала отчаяно да бъде част от историята, но след като бе пусната първата бомба, тя остана ужасена. Но нещото, за което най-много се обвиняваше, бе, че не издигна никакъв глас на протест и позволи да бъде хвърлена и втората бомба върху Нагасаки. Вярно беше, че времето между двете бомби беше само три дни, пък и да беше протестирала, това нямаше да спаси осемдесетте хиляди души, които загинаха или бяха осакатени. Но тя дори не бе опитала да направи нещо и това още повече утежняваше вината й пред самата себе си.

Тя каза, мислейки на глас:

— Нямаше никаква нужда от втора бомба. Достатъчна бе Хирошима, за да се предадат японците. Но втората бомба беше от различен тип и те просто искаха да я изпробват. И го направиха.

— Всичко това е било преди много години. Въпросът е дали подобни неща трябва да влияят върху вземането на решения за строеж на атомни централи днес?

Лаура каза категорично:

— За мен двете неща са неотделими.

Ним сви рамене. Президентката на „Секвоя“ не беше единствената, която страдаше от угризения на съвестта по този въпрос, но в момента това нямаше толкова голямо значение.

— В известен смисъл вие и вашите хора спечелихте битката. Вие ни поставихте в патова ситуация, и то не по пътя на логиката, а чрез най-различни юридически хитрини и забавяния. Някои от ограниченията, които поискахте от нас, бяха разумни, други — абсурдни. Тези безкрайни изисквания и пререкания дотолкова вдигнаха цената на подобни централи, че едва ли много от компаниите биха рискували да се заемат със строителството им. Те просто не могат да харчат средства за проучвания и след години да получат отказ.

Ним спря за малко, а после добави:

— И така, ние трябва да търсим резервен вариант в планирането, който за момента предлагат въглищата.

Лаура Бо Кармайкъл опита едно парче от салатата си.

— Въглищата и замърсяването на въздуха вървят ръка за ръка каза тя. — Всяка енергоцентрала, използваща въглища, трябва да бъде проектирана много внимателно и разположена на добре подбрано място.

— Именно затова избрахме Турнипа.

— Имайки предвид екологични причини, изборът ви не е правилен.

— Бихте ли ми казали какви са те?

— Някои видове растения и животински видове не могат да бъдат открити никъде другаде освен в района на Турнипа. Вашето предложение би застрашило тяхното съществувание.

— Да не би едно от застрашените растения да е Antirrhinum?

— Да.

Той въздъхна. Слуховете за това растение, един вид диво „кученце“, бяха достигнали и до GSP & L. Цветето наистина бе рядко и доскоро смятано за изчезнало. Подобен случай бе използван, за да спре един проект за 600 милиона долара в щата Мейн.

— Вероятно знаете — каза Ним, — че ботаниците не придават на това цвете никакви екологични функции, то дори не е хубаво.

Лаура се усмихна:

— Е, за пледоариите ще намерим някой ботаник, който да е на обратното мнение. Има също така един представител на животинския вид, който трябва да се има предвид — Microdipodops.

Ним попита:

— Това пък какво е, по дяволите?

— Някога бе известно като мишка-кенгуру.

— Боже мой! — възкликна Ним.

Ним се бе старал да се сдържа през цялото време, но вече усещаше, че решимостта му го напуска.

— Нима смятате заради някаква си мишка да се противопоставите на проект, който би облагодетелствал милиони хора?

— Предполагам, че това, кой и как ще се облагодетелства, ще обсъждаме през идните месеци.

— Напълно сте права. Убеден съм вече, че имате подобни аргументи и срещу геотермалната централа във Финкасъл, а също и за Девилс Гейт, макар че и двата проекта са изключително изпипани от екологична гледна точка.

— Ним, няма да можете да оборите всички наши съображения Уверявам ви обаче, че аргументите ни ще бъдат много изпипани и за двата проекта.

Под влиянието на внезапен порив Ним повика келнера и си поръча още един коктейл. Той посочи с поглед празната чаша на Лаура, но тя отрицателно поклати глава.

— Мога ли да ви попитам нещо гласът на Ним вече по нищо не издаваше следите от избухването му преди малко. — Вие самата къде бихте разположили тези централи?

— Това съвсем не е мой проблем. Той е ваш.

— Не бихте ли се противопоставили на всеки един проект, предложен от нас, независимо на кое място се предвижда изграждането му?

Лаура не отговори, а само едва забележимо стисна устни.

— Друг важен фактор, който не съм споменал — продължи Ним, — е времето. Климатичните характеристики непрекъснато се променят, което непременно се отразява върху енергийния проблем. Метеоролозите предсказват, че ни предстоят двадесет години на застудяване и в същото време обширни регионални суши. Вече видяхме последствията и от двата процеса през седемдесетте години.

Разговорът спря за няколко минути, като се чуваше само приглушеният шум от гласове на съседните маси. Лаура Бо Кармайкъл изведнъж попита:

— Нека си изясним едно нещо. Защо всъщност ме поканихте днес тук?

— За да призова вас и клуб „Секвоя“ към по-многостранно разглеждане на създалата се ситуация и по възможност да намаля вашата съпротива.

— Не ви ли се струва, че и двамата гледаме в една и съща посока, но виждаме различни картини?

— Вероятно е така, но не би трябвало. В крайна сметка живеем в един и същи свят.

Ним продължи:

— Разрешете ми да се върна там, откъдето започнах. Ако всичките проекти на GSP & L срещат винаги само отпор, то тогава след десетина години катастрофата би била неизбежна. Продължителните спирания на тока ще се превърнат в норма. Ще настъпят големи нарушения в производството, безработицата ще достигне петдесет процента, в градовете ще се възцари безредие и хаос. Много малко хора оценяват значението на електроенергията, повечето ще го забележат, когато бъдат лишени от нея. В селското стопанство ще се намали добивът на зърно поради недостатъчното поливане, ще има недостиг на храни и цените ще скочат неимоверно. На много хора просто няма да им стигат средствата за съществуване, гладът ще бъде по-страшен от времето на Гражданската война. И всичко това не е плод на моето въображение, Лаура! Това са факти, сурови факти. Това безразлично ли ви е?

Ним отпи голяма глътка от коктейла си, който междувременно бе пристигнал.

— Добре — каза Лаура и гласът и този път не бе толкова приятелски, колкото в началото. — Аз изслушах всичко, което имахте да ми казвате. Сега слушайте ме вие внимателно.

Тя отмести чинията си, без да беше изяла и половината от обяда си.

— Вашата гледна точка и тази на вашите съмишленици е твърде недалновидна. Ние, защитниците на околната среда, включително и „Секвоя“, правим много по-дългосрочни прогнози и сме решени с цената на всичко да предотвратим по-нататъшното унищожаване на тази земя, което наблюдаваме вече триста години.

— В известен смисъл вече сте го направили — намеси се Ним.

— Нищо подобно! Все още не сме постигнали нищо сериозно, дори това, което действително сме постигнали, ще бъде безсмислено, ако се поддадем на убежденията на хора, които мислят само за непосредственото бъдеще, такива като вас.

— Аз единствено ви моля да сте малко по-умерени…

— Това, което вие наричате умереност, аз наричам крачка назад. И ако я направим, ще влошим още повече състоянието на екологичния баланс.

Ним каза с мрачен тон, без да се опитва повече да крие чувствата си:

— Как мислите, че ще се живее в този екологичен свят, свят като този, който ви описах, свят без електричество?

— Може би дори всички ще бъдем учудени, като видим, че този свят ще бъде по-добър. По-важното в случая ще бъде това, че човечеството ще живее в свят, в който ще има по-малко разхищения, изобилие, алчност и по-малко внимание ще се отделя на стандарта на живот.

Тя спря за миг, сякаш претегляше думите си:

— Прекалено дълго смятахме, че колкото повече, толкова по-добре и в психиката на хората се насаждаха тези идеи, докато станаха неотменна част от техния живот. Те издигнаха в култ „брутния национален продукт“ и „стопроцентовата заетост“, без да забелязват, че всичко това ни задушава и отравя. Някогашната красива Америка се е превърнала в отвратителна бетонна пустош, която бълва пушеци и мръсотия и разрушава живота на хора, растения и животни. Превърнахме искрящите потоци във вонящи канали, прекрасните езера в боклукчийски ями и сега продължаваме да унищожаваме остатъците от природата, като изхвърляме в моретата и океаните нефт и химични вещества. Всичко това става малко по малко, но когато се обърне вниманието на обществеността върху тези проблеми, хора като вас призовават към „умереност“, казвайки: „Този път няма да убиваме много риби“ или „Този път ще отровим съвсем малко растения“, или „Този път ще разрушим още съвсем малко от красотата“. Някои от нас обаче са виждали прекалено много подобни случаи, за да се хванат на тази въдица. По тази причина сме се посветили на идеята да спасим това, което все още може да бъде спасено. Защото смятаме, че на този свят има много по-важни неща от индустриалния прогрес и стопроцентовата заетост, и това е да запазим поне малко красота и чистота за тези поколения, които още не са се родили, вместо всичко това да се изхаби тук и сега. Именно по тези причини клуб „Секвоя“ се противопоставя на проектите за изграждане на електроцентрала в Турнипа, проектите в Девилс Гейт и Финкасъл. Ще ви кажа и нещо друго сигурна съм, че ще спечелим битката!

— Съгласен съм с много от това, което казахте — каза Ним. — И вие знаете, че е така, тъй като много пъти сме си говорили по тези въпроси Но основната ви грешка се крие в това, че приемате за вярна единствено собствената си гледна точка, сякаш спуснати свише от някой Исус, Мохамед, Буда, превърнали се в едно цяло. Лаура, вие сте част от една малка група хора, които знаят или мислят, че знаят кое е най-доброто за човечеството. В името на всичко това вие сте готови да пренебрегнете всички практични аспекти в този живот, само и само да задоволите, както правят децата, своя малък каприз. В крайна сметка можете да доведете до гибел всички ни.

Лаура Бо Кармайкъл каза студено:

— Не мисля, че имаме какво повече да си кажем.

Тя извика келнера.

— Моля, донесете ни сметките.