Артър Хейли
Свръхнатоварване (11)

11

С малко парче молив Георгос Уинслоу Арчамболд, Йейл, випуск 1972 записваше в дневника си:

„Вчера бе извършена успешна операция срещу фашистките и капиталистически потисници!

Един от водачите на врага — Фентън, президент на скапаната компания, е мъртъв. В името на Приятелите на свободата бе успешно атакуван бастионът на експлоататорите. От десетте удара пет попаднаха право в целта. Добра работа!

Силата на ударите може да е била и по-голяма, ако се вземе предвид, че ония журналисти все омаловажават нещата.“

Георгос остави молива. Дори и да беше много неудобно, той неизменно пишеше с парче молив, защото така бе чувал, че правел Махатма Ганди, като е смятал, че като го хвърляш, проявяваш неуважение към хората, които са го направили.

Ганди беше един от кумирите на Георгос Арчамболд заедно с Ленин, Маркс, Енгелс, Мао Дзедун, Че Гевара, Фидел Кастро и много други. Това, че Ганди не е бил привърженик на насилието, ни най-малко не притесняваше Георгос.

Той отново се залови за писане.

„Пресата, която лиже подметките на капиталистите, днес патетично осъди смъртта и обяви загиналите и ранените за невинни жертви! Колко наивно!

Във всяка война има невинни жертви. По време на световните войни или при агресията във Виетнам има хиляди невинни жертви и никой не протестира по този начин. Най-малкото днешните продажни журналисти.

Една справедлива социална война като тази, която водят Приятелите на свободата, не може да мине без жертви.“

Георгос още в Йейл беше известен с това, че обичаше да излага мислите си обстоятелствено. Но не литературата му бе любимият предмет, а химията, по която по-късно написа и докторат. Тези негови познания доста му помагаха и по-късно, когато наред с останалите неща изучаваше в Куба и механизмите на експлозивите. С течение на времето интересите му се стесняваха, както и възгледите му върху политиката и обществото.

Дневникът продължаваше:

„Дори и вражеската преса признава, че смъртните случаи са само два, единият от които най-главният престъпник Фентън, а другият — някаква свиня от охраната. Това ми били невинни жертви!“

Георгос отново се спря. Неговото слабо аскетично лице изразяваше напрегнато мислене. Както винаги, той водеше дневника си особено старателно, вярвайки, че някога той ще се превърне във важен исторически документ и ще намери място до такива трудове като „Капитала“.

Георгос започна да развива нова мисъл:

„Исканията на Приятели на свободата ще бъдат оповестени във военно комюнике днес. Те са:

— Безплатно подаване на електричество и газ за една година на безработните и старите хора.

— Незабавно да се намалят таксите за електричество с двадесет и пет процента за всички малки къщи и апартаменти.

— Незабавно спиране на всякакви разработки за построяване на нови атомни централи, а съществуващите следва веднага да се закрият.

Всяко едно неподчинение ще доведе до нови атаки.“

Е, като за начало не е зле. Пък и заплахите бяха съвсем реалистични. Георгос се огледа наоколо: запаси от барут, глицерин, киселини и други химикали, имаше какво ли не… И той, и останалите борци за свобода, които бяха приели неговото водачество, умееха да боравят с тях. Той с усмивка си припомни простото устройство, което бе причинило смъртта на двама души и бе ранило няколко.

„Вероятно се очаква нашето изявление, тъй като ония скапаняци са заявили, че няма да променят политиката си в резултат на «терористични действия». Глупости! Разбира се, че тероризмът води до промени. Винаги е било така и историята е пълна с подобни примери.“

Явно някои от примерите му се бяха набили в главата по времето на обучението в Куба. Още по времето, в което беше завършил доктората си, Георгос се увличаше по анархизма и по всичко, което бе насочено срещу тази западаща и загниваща държава Америка. До голяма степен му беше повлияло и собственото му семейство. По това време баща му, богат нюйоркски плейбой, се развеждаше за осми път, а майка му, популярна гръцка актриса, се развеждаше с шестия си мъж. Георгос ненавиждаше родителите си и ценностите, които те представляваха, макар и да ги беше видял за последен път, когато беше само на девет години. Всичките му разходи, дори и таксите за Йейл, се плащаха индиректно чрез една атинска компания.

Така значи, нищо нямало да промени тероризма! Ще видим!

„Тероризмът е инструмент на социалната война. Той позволява на неколцина просветени да разкъсат железния обръч и волята на силите на злото.

Тероризмът е започнал да се използва по време на руската революция. Ирландската и Израелската република дължат самото си съществуване на тероризма. Алжир завоюва своята независимост чрез тероризъм.“

Георгос Уинслоу Арчамболд спря. Писането го уморяваше. Освен това се усещаше, че се отклонява от традиционните революционни термини, които, както и сам знаеше, бяха оръжие за психологическо въздействие.

Той се изправи, протегна се и се прозина. Тялото му, макар и дребно, беше добре тренирано с помощта на ежедневните упражнения. Като се погледна в едно напукано огледало, той с одобрение отбеляза гъстите си и добре оформени мустачки. Беше започнал да си ги пуска от деня на експлозията в Ла Миссион. Както беше прочел във вестниците, охраната беше описала непознатия, представил се за офицер от Армията на спасението, като добре избръснат, тъй че мустаците донякъде можеха да го дегизират. Самата униформа, естествено, бе отдавна унищожена.

Самият спомен за Ла Миссион изпълни Георгос със задоволство.

От стаите на горния етаж до него достигна приятна миризма. Приятелката му Ивет бе превъзходна готвачка, която знаеше какво харесва Георгос и се стараеше непрекъснато да му угоди. Освен това тя изпитваше преклонение пред неговите знания, тъй като самата тя никога нищо не бе учила.

Той си поделяше Ивет с останалите трима членове на „Приятели на свободата“, които живееха в къщата — Уейд, дете на науката като самия Георгос и последовател на Маркс и Енгелс, Ют — индианец, чието сърце беше пълно с омраза към институциите, които бяха унищожили неговия народ, и Феликс — произведение на детройтското гето, чиято житейска философия се свеждаше до това да пали, убива или, иначе казано, по всякакви начини да разрушава всичко чуждо на горчивия опит, който имаше от малък.

Независимо от факта, че делеше Ивет с останалите, Георгос изпитваше към нея собственически чувства, които граничеха с привързаността. Това обаче до голяма степен противоречеше на Катехизиса на революционера, в който се твърдеше следното:

„Революционерът е самотник. Той няма лични интереси, няма чувства, нямаше навици, нямаше лични вещи. Всичко в него е притежание на една мисъл, на една страст — революцията.

В сърцето на революционера няма място за романтизъм, сантименталност и ентусиазъм…“

Георгос затвори дневника си, като междувременно се подсети, че комюникето на Приятелите на свободата трябва да бъде изпратено в някоя радиостанция не по-късно от днес следобед.

Както обикновено, изявлението ще бъде сложено на сигурно място, а след това ще бъдат предупредени тези от радиостанцията. Сигурно ще си счупят краката за тази информация.

Комюникето, помисли си със задоволство Георгос, ще бъде новина номер едно тази вечер.