Артър Хейли
Свръхнатоварване (64)

19

Ним даваше изявление за пресата по повод на случилото се в електроцентралата Ла Миссион.

Всичко това до голяма степен му напомняше за събитията преди десет месеца, когато загина Уолтър Талбот. Различното обаче бе отношението на пресата.

Представителите на пресата днес проявяваха много повече разбиране към проблемите на GSP & L и много повече съчувствие към нещата, които се случваха в компанията.

Ним бе дошъл на тази пресконференция по молба на Тереза Ван Бърен веднага след спирането на Ла Миссион. Самият Ним разбра за това, когато лампите в кабинета започнаха да присветват и да светят с намалена сила. Ним веднага се отправи към контролния център, където срещна Рей Паулсен, който му обясни ситуацията.

— Острандър е постъпил правилно и аз ще подкрепя решението му — каза Паулсен. — И аз щях да постъпя по същия начин.

— Добре, Рей. Когато се обръщам към пресата, ще изтъкна тези съображения — съгласи се Ним.

— Можеш да им кажеш и друго, че след три часа подаването на електроенергия ще бъде възстановено, а утре всичките блокове на Ла Миссион отново ще бъдат пуснати в действие.

— Благодаря ти, Рей. Ще им кажа.

Явно беше, че в тези моменти на върховно напрежение разногласията между Ним и Рей Паулсен сякаш бяха изчезнали. Или просто нито един от двамата нямаше време да им обръща внимание.

На самата пресконференция Нанси Молино го попита:

— Случилото се променя ли първоначално обявеното спиране на тока?

— Не — отговори Ним. — Ще започнем от утре, както бе предварително обявено.

Кореспондент на „Сакраменто Бий“ попита:

— Ще успеете ли да ограничите спирането на тока само в рамките на обявените три часа?

— Не вярвам. В момента, когато нашите запаси започнат да се изчерпват, ще се наложи да спираме тока вече и по шест часа на ден.

Някой тихо подсвирна.

Един от репортерите на телевизията попита:

— Чухте ли, че имаше демонстрации срещу противниците на изграждането на нови електроцентрали?

— Да, чух. Но моето мнение е, че това не помага никому от нас.

Демонстрациите станаха снощи, а Ним прочете репортажа за случилото се в сутрешните вестници. Демонстрантите, които наричали себе си „обикновени граждани“, хвърляли камъни по прозорците на сградата на клуб „Секвоя“ и на „Противоядрената лига“.

Предвиждаха се и още демонстрации и вълнения из цялата страна, особено когато започнат съкращенията на работните места във връзка със спиранията на тока…

Във връзка с гореописаните събития противниците на GSP & L бяха необичайно тихи.

Последният въпрос, отправен към Ним, беше:

— Какво бихте посъветвали гражданите, мистър Голдман?

Ним леко се усмихна и каза:

— Изгасете всичко, което не ви е необходимо, за да оцелеете.

Ним се върна в офиса си след около два часа. Той веднага се обади по вътрешния телефон на Вики и я помоли:

— Обади се в болницата „Редууд Гроув“ и попитай за мис Карен Слоун.

След две минути тя се обади и каза:

— Те твърдят, че нямат такава пациентка.

Ним попита с изненада:

— Сигурни ли са в това?

— Аз ги помолих да проверят два пъти.

— Тогава наберете домашния и номер.

Този път, вместо да се обади по вътрешния телефон, Вики влезе в кабинета на Ним. Лицето и беше сериозно.

— Мистър Голдман, мисля, че вие би трябвало да говорите…

Учуден, Ним вдигна слушалката и каза:

— Ти ли си, Карен?

Сподавен глас отговори.

— Нимрод, обажда се Синтия. Карен е мъртва.

 

 

— Не можете ли да карате по-бързо? — попита Ним шофьора.

— Правя всичко възможно, мистър Голдман. Но има натоварено движение.

Ним беше поръчал една кола на компанията да го чака на изхода. Така щеше да стигне по-бързо, пък и не беше в състояние да кара самият той. Те се насочиха към апартамента на Карен.

Мислите на Ним бяха в безредие. Той не бе разбрал подробности за смъртта на Карен, единственото, което знаеше, бе, че причината е внезапното спиране на тока. Ним вече мислено се обвиняваше, че не бе проверил по-рано дали Карен е пристигнала в болницата…

За да се отвлече от мислите си. Ним погледна през прозореца на колата. Токът постепенно биваше включван в отделните квартали, скоро целият град отново ще засвети…

До следващата сутрин. И до по-следващата.

А по-нататък кой можеше да каже какво щеше да се случи и доколко ще се промени животът, с който всички те са свикнали?

— Пристигнахме, мистър Голдман — каза шофьорът, като спря пред сградата, в която бе апартаментът на Карен.

— Моля, изчакайте ме.

 

 

— Няма смисъл да влизаш вътре — каза Синтия. — Ужасно е.

Тя беше излязла пред вратата на апартамента, когато Ним дойде. В един миг, когато вратата се открехна, Ним чу истеричните викове на Хенриета Слоун и някакво виене, което вероятно принадлежеше на Джоузи. Очите на Синтия бяха подути и зачервени.

Доколкото можа, тя му обясни за серията нещастни съвпадения, които бяха довели до смъртта на Карен. Ним тъкмо започна да изказва мислите си, които го вълнуваха по пътя, когато Синтия го спря.

— Не си прав, Ним! Каквото и да сме направили ние, от доста време насам никой не бе правил за Карен толкова, колкото направи ти. Тя не би искала да се чувствуваш по този начин и да се самообвиняваш. Почакай. Имам нещо за теб.

Синтия влезе в апартамента и скоро се върна с един машинописен лист в ръка.

— Намерих го на пишещата машина на Карен. Вероятно го е писала преди… преди… — гласът на Синтия и изневери и тя не можа да продължи.

— Благодаря ти — каза Ним. — Мога ли да помогна с нещо?

Синтия поклати глава.

— В момента не.

Когато той тръгна да си ходи, тя го попита:

— Ще те видя ли отново, Ним?

Той спря. Поканата и бе съвсем лична, каквато беше и предишния път.

— Синтия, какво да ти кажа… просто не знам.

Нещото, което го тревожеше, беше, че той желаеше Синтия, която бе нежна и хубава и му предлагаше любов и топлина. Желаеше я независимо от това, че обичаше Рут и че взаимоотношенията им бяха отлични.

— Ако имаш нужда от мен, Нимрод — каза Синтия, — знаеш как да ме намериш.

Ним кимна и се упъти към асансьора.

 

 

В колата, на път за GSP & L, Ним извади от джоба си сгънатия лист със стиховете на Карен. Той го погледна.

„Светлината, запалена от човешка ръка,

угасва и умира бавно…

Но сама по себе си светлината е вечна

като живота.

Дори и най-малката искрица носи в

себе си…“

Какво носеше в себе си искрицата? И коя бе мисълта на Карен, която той никога нямаше да разбере?