Артър Хейли
Свръхнатоварване (59)

13

Спомените преследваха Георгос Уинслоу Арчамболд и насън, и наяве.

Споменът му беше от един летен ден в Минесота, когато той току-що бе навършил десет години. През лятната ваканция беше отишъл на гости при едно фермерско семейство. Сега вече не си спомняше нито защо, нито при кого точно бе ходил. Семейството имаше момче, което заедно с Георгос често ходеше в хамбара на лов за плъхове. Този път, спомняше си Георгос, те бяха убили няколко плъха по особено жесток начин, като ги набождаха на вили. Беше останал само един голям плъх, когото те бяха подгонили в един ъгъл. Георгос и сега ясно си спомняше мъничките горящи очи на плъха и как ги гледаше с безнадеждност и омраза, докато го приближаваха. В отчаянието си плъхът се хвърли напред и впи зъби в ръката на другото момче. Момчето извика от болка, но и животът на плъха не продължи повече от няколко секунди, преди Георгос да го повали с вилите на земята и после да ги забие в него.

Неизвестно защо, той все още си спомняше ясно образа на плъха, притиснат в ъгъла…

Сега и той, скрит в последното си убежище, се чувстваше като онзи плъх…

Бяха изминали почти два месеца от събитията в „Христофор Колумб“ и Георгос беше много учуден, че след всичката информация, която бълваха вестниците за „Приятелите на свободата“ и за него самия, той е все още жив и на свобода. Бяха разпространени негови снимки, открити в къщата на „Крокър стрийт“, и подробното му описание. Имаше сведения, че целият град и най-вече районът на Норт Кесъл се претърсват много прецизно. През всичките тези дни Георгос очакваше да бъде разкрит, сградата да бъде обкръжена, а той да бъде заловен или убит.

Но това не се случи.

Отначало, когато дните се точеха един след друг и нищо не се случваше, Георгос чувстваше неимоверно облекчение. След това, когато дните станаха седмици, а после и месеци, той започна да размишлява дали не е възможно да се възродят „Приятелите на свободата“. Но би ли могъл той да намери такива верни последователи като Уейд, Ют и Феликс? Би ли могъл да намери човек за връзка с външния свят и който да осигурява средства като Бърдсонг. Биха ли могли отново да се изправят срещу врага?

Той сънуваше тази идея цели няколко дни, докато под влиянието на суровата реалност реши все пак да я изостави.

Георгос осъзнаваше, че дните му са преброени.

Преследваше го цялата полиция и така щеше да бъде, докато е жив. Лицето му бе добре познато на всички, в описанието бяха влезли дори обгорелите му с химикали ръце… Въпрос на време беше някой да го разпознае. Той нямаше нито средства, нито можеше да разчита на помощ отнякъде. Нямаше и къде да отиде… Залавянето му бе неизбежно, освен ако Георгос не избереше да завърши живота си по друг начин, като плъха от съня му.

Той реши да направи именно това.

Той щеше да вложи всичките си сили в един последен ход, и да умре, ако трябва, но в борба със системата, която винаги е ненавиждал. Георгос бе решил да взриви някоя основна мощност на GSP & L.

Още същия ден той започна да крои планове за действие.

Първото нещо, което си помисли, бе, че трябва да си осигури някакъв транспорт. Естествено, за да си купи нов камион, му трябваха средства, с които той разполагаше. Беше и доста рисковано. Затова Георгос реши да си вземе фолксвагена, който бе оставил в един частен гараж, който се намираше близо до „Крокър стрийт“.

Георгос реши да поеме риска и се насочи към гаража, вървейки, доколкото е възможно, по по-странични и безлюдни улички. Добра се дотам съвсем нормално, плати на собственика и потегли. Нито някой го попита нещо, нито имаше инциденти по пътя до Норт Кесъл. След няколко минути колата вече беше в гаража на къщата, където се криеше Георгос.

Вдъхновен от този успех, Георгос набра смелост дотолкова, че да излезе привечер да си купи нещо за ядене и вечерното издание на „Калифорния Икзаминър“.

От вестника той разбра, че една журналистка на име Нанси Молино е дала описание на фолксвагена му и че в момента колата се издирва. На следващия ден вестникът продължи с репортажа, като спомена, че полицията е посетила въпросния гараж само половин час след Георгос.

Във връзка с всичко това Георгос се въздържаше да използва колата. Щеше да я използва само веднъж — по време на последната си акция.

Фолксвагенът беше много ценен още и заради това, че в него имаше скривалище, пълно с взривни устройства. Също така там имаше и надуваема лодка и водолазен екип, които си бе купил от един спортен магазин. Всичко това беше много важно за реализацията на неговия план.

Последният удар на Георгос щеше да бъде в електроцентралата Ла Миссион, там където преди близо година бе и първият. Той старателно бе подготвял удара още по-рано, когато изучаваше книги по енергопроизводство и енергоснабдяване и когато посещаваше университетската библиотека в Бъркли, където всеки можеше да се запознае с чертежите и схемите на Ла Миссион и други централи.

Георгос беше станал вече по-голям реалист и знаеше, че бе невъзможно да се промъкне отново в самата централа. Охраната вече беше много бдителна. Единствен по-достъпен обект оставаха помпите, задвижващи пет генератора в самата централа. Ако успееше да ги повреди, това би значило цялата централа да спре работа поне за няколко месеца.

Той щеше да се добере до централата по реката, на която самата Ла Миссион бе разположена. За тази цел щеше да му послужи лодката, която щеше да скрие после някъде в околностите. По-нататък щеше да използва водолазния си костюм, да достигне до помпите под водата, като изреже дупки в металната мрежа, която отнасяше от водата всякакви по-едри частици. След като веднъж се добере до помпите, той щеше да сложи експлозивите, снабдени с магнит за удобство. Планът беше перфектен.

Недообмислен остана моментът с връщането, но Георгос не му отдаваше голямо значение.

Въпросът беше кога да го направи. Този ден беше петък. Георгос реши да проведе операцията идния вторник.

След като решението вече беше взето, Георгос започна да се чувства неспокоен. Малкият апартамент го караше да се чувства като в затвор…

Липсваше му и неговият дневник, писането на който поне го караше да извършва някакви умствени упражнения. По едно време той дори се бе замислил дали да не започне нов, но после реши, че няма вече нито същата енергия, нито същия ентусиазъм.

И в този момент, както напоследък му се случваше често, той започна да обикаля трите стаи на апартамента с нервни крачки.

Погледът му се спря на плика, който бе на кухненската маса. Той съдържаше един въпросник на GSP & L, който той бе получил преди няколко седмици на името на Оуен Грейнджър, името, под което се бе представил Георгос, когато бе наел апартамента.

Във въпросника имаше един параграф, който особено вбеси Георгос. Той гласеше:

„Компанията се извинява за някои смущения при снабдяването с електроенергия, които се дължат на недостойните действия на малка групичка терористи. Ако имате идея, как те могат да бъдат заловени, моля, пишете ни.“

Георгос дотолкова се бе вбесил от прочетеното, че запрати чашата, която тогава държеше, към стената. Точно тогава той седна и написа следното: „Терористите, които описвате като недостойни, съвсем не са такива. Те са едни герои, отдадени на каузата, на която служат. Вие сте недостойните, тъй като вие експлоатирате хората. Но и за вас има правосъдие!…“

Той изчерпа наличното място и се наложи да добави още един лист, за да завърши мисълта си.

Колко жалко, че не го изпрати! Той почти бе готов да го прати, когато един вътрешен глас му каза, че това може би е клопка. И така попълненият въпросник остана да лежи върху кухненската маса.

Георгос още веднъж хвърли поглед върху написаното от него. Това наистина беше шедьовър. Защо пък да не го изпрати? Нали всичко беше анонимно… Освен това той още по-рано бе откъснал отрязъка с името и адреса на „Оуен Грейнджър“.

Все пак някой трябваше да прочете това, което той бе написал. Който и да е, ще бъде доста замаян. Пък и би трябвало да отдадат дължимото на острия ум на автора.

Георгос запечата плика и реши, че ще го пусне, когато излезе в неделя вечер.

Той продължи да броди из апартамента и мислите му неволно се връщаха все към оня спомен от детството му…