Артър Хейли
Свръхнатоварване (57)

11

Рут Голдман беше В Ню Йорк.

Тя беше отишла на първия курс лечение в института Слоун-Кетъринг и щеше да отсъства две седмици.

Решението бе взето от доктор Левин, след като обсъди резултатите от изследванията на Рут с лекарите от Ню Йорк. Той повика Рут и Ним и им каза:

— Не мога да ви обещая нищо, за такива неща обещания не се дават. Но ще кажа, че и аз, и хората от Слоун-Кетъринг сме умерено оптимистични.

Вчера сутринта Ним бе закарал Рут на аерогарата.

— Обичам те — каза той точно преди последното повикване. — Ще ми липсваш и през цялото време ще правя всичко, което би могло да се сметне за молитва.

Тя се засмя и още веднъж го целуна.

— Странното е, че независимо от всичките тези неща никога не съм била по-щастлива.

Лия и Бенджи отново щяха да бъдат при родителите на Рут. И тъй като отношенията на Ним с Нюбергерови бяха станали по-сърдечни, той каза, че ще минава често за вечеря, за да бъде с децата.

През този период Ним също така бе решил да изпълни едно свое обещание към Карен и да я заведе на концерт.

 

 

Когато Ним отиде да вземе Карен от апартамента й, тя вече бе готова. Роклята й беше тъмночервена и много й отиваше. Единственото й бижу бе наниз перли. Дългата й руса коса падаше дивно по раменете й, ръцете й бяха с изискан маникюр.

Докато се целунаха, Ним усети, че желанието му към Карен отново се пробужда. Той дори изпита облекчение, че ще трябва да излязат.

След няколко минути, докато Джоузи освобождаваше някои от кабелите на количката, Карен каза:

— Нимрод, сигурно много неща са ти се струпали. Личи ти.

— Да, случиха се някои неща — каза й Ним. — Но нека ги забравим. Тази вечер съществуваме само ти, аз и музиката.

— И аз — каза Джоузи, която изгледа Ним приятелски. Той явно беше един от нейните любимци — Но аз само ще ви закарам. Така че, ако вие, мистър Голдман, свалите Карен, аз ще отида и ще докарам Хъмпърдинк.

Ним се усмихна:

— А, Хъмпърдинк! Как е твоето микробусче, Карен?

— То е добре. Това, за което се безпокоя, е баща ми.

— Какво се е случило?

Тя само поклати глава.

— Остави това. Може би ще ти кажа по-късно.

След малко те вече бяха пред асансьора и когато отвориха вратата, за да влязат вътре, видяха, че има и още двама пътници — момченце и момиченце на около осем-девет години. Те широко се усмихнаха и казаха:

— Здрасти, Карен!

— Здравейте Филип и Уенди — каза Карен. — Вие излизате ли?

Момчето отговори:

— Не, само слизаме долу да си поиграем.

То погледна Ним и попита:

— А той кой е?

— Приятел. Казва се мистър Голдман.

Карен се обърна към Ним:

— Това са мои съседи и приятели.

В този момент асансьорът стигна до първия етаж.

— Карен — попита момченцето, — мога ли да те пипна по ръката?

— Разбира се.

Той я докосна нежно с върха на пръстите си и после я попита:

— Усещаш ли?

— Да, Филип. Ти имаш много нежни ръце.

На момченцето явно му стана приятно.

За да не остане по-назад, момиченцето също попита:

— Карен, искаш ли да ти преместя краката?

— Амиии… добре.

С особено внимание и явно знаейки какво се изисква от нея, момиченцето внимателно повдигна левия крак на Карен и го премести върху десния.

— Благодаря ти, Уенди.

В преддверието децата им казаха довиждане и се затичаха навън.

— Всичко това беше толкова хубаво — каза Ним.

— Зная — усмихна се Карен. — Децата са толкова естествени. Те нямат скрупули и не се страхуват така, както възрастните. Когато за първи път се нанесох в този апартамент, децата често ме питаха за неща като: „Какво ти е?“ „Не можеш ли да ходиш?“, докато родителите смутено ги отвеждаха настрани и им казваха да мълчат. Доста време мина, докато ги убедя, че нямам нищо против подобни въпроси и дори ги насърчавам. Но и сега има възрастни, които се чувстват неловко, когато ме срещат.

Пред централния вход на кооперацията Джоузи вече ги чакаше с микробусчето, боядисано в светлозелен цвят. Страничната му врата бе отворена и Карен се придвижи с количката си така, че да е точно срещу вратата.

— Сега ще видиш това, което мистър Паулсен направи, за да ми помага да се качвам в Хъмпърдинк — каза Карен.

В този момент Джоузи изваждаше две метални плоскости с ширината на колелата на количката на Карен, които закрепи за пода на микробусчето и ги спусна навън, за да могат да бъдат използвани като рампа.

След това тя извади една метална кука, съединена със стоманено въже, което пък от своя страна бе прикрепено към един електромотор. Куката бе закачена за една метална халка на количката на Карен. Джоузи натисна копчето на електромотора и само след миг Карен вече беше в микробусчето. Там Джоузи обърна количката и я фиксира със специални болтове, за да не мърда по време на движение.

Джоузи се обърна към Ним:

— Вие ще се возите отпред с шофьора, мистър Голдман.

Джоузи беше доста добър шофьор и Ним дори успя да се разтовари по пътя до Двореца на изкуствата, където щеше да се състои концертът. В момента, в който креслото на Карен вече беше на земята, към тях се приближи униформен служител, който ги упъти към страничния вход и асансьора, с помощта на който стигнаха до един от балконите. Местата им бяха на първия ред в една от ложите. Специална подвижна рампа бе сложена, за да улесни движението на количката на Карен. Явно беше, че дворецът на изкуството бе подготвен и за подобни посетители.

Когато седнаха на местата си и Карен се огледа наоколо, тя погледна Ним и го попита:

— Ним, сякаш сме специални гости. Как го направи?

— Е, компанията все още има някакво влияние тук и там.

Местата бяха уредени със съдействието на Тереза Ван Бърен. Когато Ним й предложи да плати билетите, тя му каза:

— Забрави го! На изпълнителните директори са им останали съвсем малко привилегии, тъй че възползвай се, докато ги има!

Ним подаде на Карен програмата, но тя само поклати глава:

— Обожавам да слушам музика, но винаги съм си мислела, че програмите се пишат от хора, които искат да изтъкнат само колко са умни и нищо повече.

Ним се усмихна и каза:

— Напълно съм съгласен с тебе.

Докато осветлението постепенно угасваше и диригентът се отправяше към пулта под звука на аплодисментите, Карен каза тихо:

— Ним, нещата между нас вече не са същите, нали?

Той не беше подготвен към толкова директен въпрос, но така или иначе музиката започна, преди да отговори каквото и да било.

В програмата бяха включени предимно произведения на Брамс. „Вариации на тема от Хайдн“ бяха последвани от „Концерт за пиано № 2“. Солист беше изключителният пианист Йожен Истомин. Този концерт беше един от любимите на Ним, а съдейки по вниманието на Карен, и на нея също. В един от най-силните моменти Ним хвана ръката на Карен и когато тя се обърна, той видя, че очите й бяха насълзени.

Когато заглъхнаха и последните акорди, в залата се разнесоха бурни ръкопляскания. Ним също се присъедини, а Карен му каза:

— Моля те! Направи го и заради двама ни!

По време на антракта те останаха по местата си. За минута между тях настъпи мълчание, а после Карен каза:

— Сега можеш да отговориш на въпроса ми, ако искаш…

Ним само въздъхна:

— Предполагам, че нищо не остава същото.

— Да, би било глупаво, ако очаквахме да е така — съгласи се Карен. — Искам да ти кажа, че никога не съм очаквала нещата винаги да останат такива. О, да, прекрасно е понякога да мечтаеш, да си представяш, че хубавите неща са вечни, но аз отдавна съм се научила да бъда реалистка. Бъди искрен с мен, Нимрод! Какво се е случило? Какво се е променило?

И тогава той й каза. Каза й за Рут, за страшната болест, която я заплашваше и как благодарение на всичко това те отново са се намерили.

Карен слушаше мълчаливо, а после каза:

— Разбрах още в мига, в който те видях тази вечер, че се е случило нещо много важно и лично в живота ти. Сега, когато знам всичко, от една страна, се радвам за тебе, а от друга, ми е тъжно, особено за жена ти.

— Може пък да извадим късмет — каза той.

— Дано. Понякога се случват такива неща.

Оркестърът вече се събираше за втората част. Повечето от слушателите бяха заели местата си.

— Не бива да продължаваме да бъдем любовници. Няма да е справедливо просто. Но се надявам, че ще продължаваме да бъдем приятели и че понякога ще те виждам.

Той отново докосна ръката й и каза с усилие:

— Приятели — винаги.

Тогава започна музиката.

По пътя за вкъщи те бяха мълчаливи.

Джоузи, вероятно почувствала промяната, също не пророни нито дума. Тя ги чакаше пред залата след концерта, като междувременно бе посетила едни свои приятели.

След няколко мига Ним се обърна към Карен и я попита:

— По-рано ми спомена, че се притесняваш заради баща си, но тогава не искаше да говориш за това Сега ще ми кажеш ли?

— Няма много за казване. Явно татко е изпаднал във финансови затруднения, но не иска да ми каже какви. Но това означава, че ще трябва да се разделя с Хъмпърдинк.

— Защо?

— Просто родителите ми не могат да се справят с месечните вноски. Спомняш си, предполагам, че банката на баща ми не поиска да му даде заем и затова се наложи да вземе от другаде с по-висока лихва… Пък и бизнесът му не върви…

— Виж… бих искал да ти помогна — каза Ним.

— В никакъв случай! Вече веднъж ти казах, че няма да взема пари от теб. Ти имаш своето семейство, за което да се грижиш. Както съм се оправяла преди, така ще се оправям и сега. Единствено се притеснявам за баща ми.

— Но аз наистина бих искал с нещо да помогна — каза й Ним.

— Бъди мой приятел, Ним. Това е всичко, което искам от теб.

Те се целунаха за лека нощ пред блока на Карен и Ним тъжно се отправи към колата си, която бе паркирана наблизо.