Артър Хейли
Свръхнатоварване (50)

4

Вторият ден на конференцията беше вече приключил. Деловите точки бяха изчерпани, заседателната зала вече беше празна. Повечето от делегатите бяха по стаите със семействата си. Някои от тях вече спяха.

Някои от по-младите делегати, както и някои по-стари купонджии се бяха пръснали из заведенията на града. Но дори и някои от тях бяха започнали да се завръщат, а когато затвореха заведенията в два часа през нощта, и останалите щяха да се приберат в хотела.

— Е, лека нощ, деца — Ним целуна Лия и Бенджи, а след това излезе от стаята им.

Рут седеше в гостната. Когато Ним отиде при нея, тя му каза:

— Ним, децата прекарват чудесно тук… Може би не знаеш, но те направо те обожават!

— Аз мисля, че с всички е така.

— Е… — Рут се замисли. — Щом като го каза, вероятно има едно-две изключения. Като например Рей Паулсен.

Ним се разсмя.

— Само да беше видяла лицето му, когато доведе Ерик Хъмфри в заседателната зала, като се надяваше, че той ще ме изяде за сутрешното изказване, а се случи тъкмо обратното.

— Какво всъщност каза той?

— Нещо от сорта, че е чул толкова добри думи за моята реч, че не би могъл да направи изключение.

— След като Ерик е реагирал по този начин, не мислиш ли, че може да има някаква промяна в политиката на компанията към по-голяма откритост, това, което ти искаше?

— Не знам. Позициите на Рей Паулсен са още силни, пък и малцина в компанията осъзнават, че в скоро време ще имаме проблеми с осигуряването на електроенергия…

Той се протегна:

— Но стига за днес работа!

— Много съм доволна, че този ден за теб бе добър и че всичко, написано в пресата, отговаря на истината. — Рут посочи един брой на „Калифорния Икзаминър“, който лежеше върху масата.

— Това наистина беше голяма изненада — каза Ним. — Не знам какво й е станало този път на Молино. Мислех си, че отново ще ми забие ножа.

— Не знаеш ли, че ние, жените, сме непредсказуеми? — каза Рут и после продължи закачливо. — Твоите изследвания не го ли доказват?

— Вероятно вече съм забравил. Не забелязваш ли, че напоследък съм ограничил изследванията си.

Той се засмя и я целуна нежно по врата.

— Как се чувстваш, Рут?

— Нормално. Само дето се уморявам по-лесно от преди.

— Има нещо, което бих искал да обсъдя с теб — каза Ним и предаде разговора, който бе имал с Лия, и съображенията си, че децата би трябвало да бъдат информирани.

— Просто смятам, че децата трябва да бъдат подготвени, независимо дали ще се случи или не.

— Аз също си мислех за това — каза Рут. — Остави тази работа на мен. В следващите няколко дни ще намеря подходящ момент и ще им кажа.

— Благодаря ти — каза Ним.

Те поговориха още малко и Ним каза:

— И двамата сме изморени. Хайде да си лягаме.

Те се отправиха към спалнята, хванати за ръце, и преди да загаси лампата, Ним погледна часовника, който сочеше 1,30.

Ним и Рут заспаха почти веднага в прегръдките един на друг.

 

 

Георгос Арчамболд седеше сам в червения пикап на около половин километър от хотела. Той не можеше да дочака да стане три часа и да започнат експлозиите.

Невероятно беше как всичко се подреди гладко от самото начало. Полицията сама разчисти място, за да може камиончето да се доближи до хотела. Те влязоха през служебния вход и неговите момчета бяха спрени в хотела само два пъти, веднъж от охраната и веднъж от помощник-администратора. И двата пъти те показаха предварително изготвените поръчки, което елиминира всички останали въпроси.

Сега оставаше чакането — най-сложното от всичко. Той умишлено беше спрял на разстояние от хотела, от една страна, за да не бъде забелязан, а от друга, за да може да тръгне веднага, когато се наложи. За да бъде по-близо до мястото на действието, той щеше да отиде до хотела пеша.

В момента, в който експлозиите започнат, Георгос възнамеряваше да се обади на една от радиостанциите и да прочете обръщението си със съответните искания. Исканията бяха старите, но имаше и добавки. Нямаше начин те да не бъдат изпълнени веднага, след като фашистките сили видят силата на „Приятелите на свободата“. Георгос вече си представяше колко важен щеше да стане…

Имаше само едно малко нещо, което го безпокоеше. Ивет изведнъж бе изчезнала и той си даваше сметка, че бе проявил слабост по отношение на нея. Трябваше отдавна да я елиминира. Сега, когато се върнеше, а той беше сигурен, че Ивет щеше да се върне, той щеше да го стори. Все пак беше доволен, че бе запазил в тайна последния си проект.

О, това ще бъде исторически ден!

Георгос погледна часовника си може би за двадесети път, откакто бе спрял на това място. Часовникът сочеше 1,40. Оставаха още час и двадесет минути.

 

 

За всеки случай Бърдсонг си беше уредил алиби. Не че имаше нужда, но за всеки случай.

Той се намираше на около двадесет и пет километра извън града и възнамеряваше да остане там, докато всичко приключи.

Преди няколко часа той бе прочел една лекция на тема „Социалистическият идеал“. Последва една едночасова дискусия, която впоследствие продължи в дома на един от студентите, където се намираше в момента. Разговорите продължаваха, съпроводени с бира и кафе, и на Бърдсонг му се струваше, че така можеха да откарат и до сутринта. Нямаше значение! Важното беше всички добре да видят, че и той присъства.

Дейвид Бърдсонг също имаше готово изявление за пред пресата. Копие от него беше в джоба му и започваше по следния начин:

„Организацията «Светлина и енергия за хората» се противопоставя на всякакво насилие. Ние отричаме всички форми на насилие и се противопоставяме на случилото се в хотел «Христофор Колумб» вчера вечерта…

… «Светлина и енергия за хората» продължава мирните си усилия да…“

Бърдсонг се усмихна при мисълта за всичко това и подсъзнателно погледна часовника си. Той сочеше 1,45.

 

 

Нанси Молино беше на едно парти, но вече се канеше да си тръгва. От една страна, денят й беше твърде напрегнат, а от друга страна, нейният зъболекар днес доста я беше поизмъчил и зъбът още я наболяваше.

След като се сбогува с домакините, които живееха в един апартамент недалеч от центъра, тя се качи в асансьора и слезе на партера, където портиерът беше вече докарал колата й. Нанси погледна часовника си. Той показваше 1,50. Нейният собствен апартамент беше на не повече от десет минути път. С повечко късмет към два часа щеше да е в леглото си.

Изведнъж тя се сети, че тази вечер трябваше да чуе касетите, които и бе дало онова момиче, Ивет. Всъщност тя работеше върху тази история доста отдавна, така че един ден нямаше да е от толкова голямо значение. Може би щеше да стане по-рано и да изслуша касетите, преди да тръгне за редакцията.