Артър Хейли
Свръхнатоварване (42)

11

Вече беше средата на януари, три месеца бяха минали, откакто Ним и Рут бяха обсъждали възможността за развод. Нито един от двамата не бе повдигал въпроса оттогава, но един подобен разговор беше неминуем.

Отношенията им не бяха се променили. Но Ним определено се стараеше да прекарва повече време със семейството си и може би радостта на Лия и Бенджи от този факт възпираше Рут от окончателно решение. Ним все още не беше решил за себе си как би искал да се разреши тази дилема Грижите около GSP & L го занимаваха непрекъснато и не му оставяха много време за размисъл.

В момента Рут и Ним пътуваха към нейните родители, които миналата седмица ги бяха поканили да ги посетят по случай един от най-популярните еврейски празници.

Когато пристигнаха, Ним видя, че пред къщата вече има паркирани коли. Това подейства успокоително на Ним, тъй като значеше, че в присъствието на други гости Нюбергерови нямаше да бъдат толкова приказливи.

Вътре в къщата те бяха приети с особена радост.

Аарон Нюбергер стисна приятелски ръката на Ним. Рейчъл, майката на Рут, едра и внушителна жена, стисна Ним в прегръдките си и попита:

— Дъщеря ми изобщо ли не те храни? Заприличал си на нищо, но тази вечер аз ще те охраня малко!

Ним беше развълнуван. Почти беше сигурно, че слуховете за проблемите на Ним и Рут бяха достигнали до родителите й и те бяха решили да оставят настрана някои неразбирателства, като се опитат да сплотят семейството по някакъв техен специфичен начин. Ним хвърли един поглед на Рут, която явно се забавляваше от начина, по който ги посрещаха.

Рут беше облечена с елегантна сиво-синя рокля. Косата й както винаги бе безупречна, както и лицето и. Може би беше само малко по-бледа.

Ним й прошепна:

— Днес изглеждаш чудесно.

Тя го погледна рязко и тихо каза:

— Знаеш ли от колко време не си ми казвал подобно нещо?

За разговор на тази тема нямаше време, тъй като още на входа те бяха заобиколени от другите гости. Последва представянето и Ним установи, че познава съвсем малка част от присъстващите.

— Ела с мен, Нимрод! — каза майката на Рут, като го хвана за ръката и го поведе към салона, където бе масата.

— С останалите гости ще се запознаеш по-късно. Сега нека ти дам да хапнеш нещо, преди да си умрял от глад! — продължи тя, докато пълнеше чинията му.

Като допълнение към храната Ним си сипа една чаша бяло израелско вино и се върна в гостната. Докато си търсеше място, Ним забеляза един възрастен дребен мъж, когото често бе срещал у Нюбергерови. Той се помъчи да си спомни името му и когато успя, се отправи да го поздрави.

— Добър вечер, доктор Левин — каза той и вдигна чашата си за традиционната еврейска наздравица.

— Здравейте, Ним. Какво става с вас, не ви виждам често на нашите традиционни събирания.

— Не мисля, че съм достатъчно религиозен, докторе.

— И аз не съм, Ним, и никога не съм бил. Просто ми харесват церемониите и нашите традиции. Не е религията тази, която ни сплотява. Това е чувството ни за единност и сплотеност, което датира от повече от пет хиляди години. Мислили ли сте някога за това?

— Да, и то напоследък си мисля все по-често.

Погледът на неговия събеседник се спря върху Рут, която говореше с някаква друга жена, за която Ним впоследствие се сети, че е пианистка, често посещаваща подобни събирания.

— Съпругата ви изглежда изключително добре тази вечер — отбеляза доктор Левин.

— Да, така е — каза Ним. — И аз същото й казах.

Докторът добави:

— Тя доста добре успява да скрие проблемите си и безпокойството си.

Ним го изгледа изненадано:

— За Рут ли говорите?

— Разбира се — въздъхна доктор Левин. — Понякога бих искал хората, които са ми скъпи като Рут, да не са ми пациенти. Познавам я от малко момиченце. Надявам се, не се съмнявате, че правя всичко възможно. Всичко.

— Докторе — каза Ним със свито сърце, — нямам и най-малката представа за какво говорите!

— Нямате представа ли? Рут не ви е казала?

— Да ми каже какво?

— Приятелю — доктор Левин сложи ръката си на рамото на Ним, — току-що направих голяма грешка. Всеки лекар е длъжен да пази тайната на пациента си. Но вие сте неин съпруг и аз предположих…

Ним губеше търпение и нервното напрежение беше изписано на лицето му:

— Но, докторе, за какво говорите? Какъв е проблемът?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа — поклати глава доктор Левин. — Ще трябва да попитате Рут. Кажете й също така, че съжалявам за моята недискретност. Но също така и кажете, че мисля, че вие трябва да знаете.

Докторът се оттегли, преди Ним да успее да му зададе своите въпроси.

Следващите два часа за Ним бяха истинска агония. Той участваше в разговорите, отговаряше на въпроси и вземаше участие в традиционните ритуали, но в мислите му беше само Рут. Какво имаше предвид доктор Левин? Какъв проблем криеше Рут?

На няколко пъти той се опитваше да се доближи до нея, но беше вече разбрал, че поне в къщата на Нюбергерови нямаше да намерят спокойно място за разговор.

Най-сетне гостите започнаха да си отиват.

Ним каза на Рут:

— Хайде да си ходим.

Докато Рут целуваше родителите си за довиждане, майка й я попита:

— Не можете ли да останете още малко?

Рут поклати глава и каза:

— Късно е вече, мамо. Пък и двамата сме уморени.

Тя добави:

— Ним напоследък работи много напрегнато.

— Щом като работи толкова много, трябва по-добре да го храниш, Рут — добави майка й.

Ним сърдечно се сбогува с родителите на Рут. След няколко минути те вече седяха в колата на път за вкъщи.

Ним попита:

— Имаш ли нещо да ми казваш, Рут?

— Какво например?

— Например защо ходиш при доктор Левин, за какво си обезпокоена и защо го криеш от мен. Трябва да ти предам, че докторът съжалява за своята недискретност, но че аз трябва да знам.

— Вероятно е дошло времето да ти кажа — гласът на Рут бе тих, без да има и следа от предишното й настроение. — Но можеш ли да почакаш. Когато стигнем вкъщи, ще ти обясня.

Останалият път премина в мълчание.

 

 

— Мисля, че ще пия бърбън със сода — каза Рут. — Би ли ми го приготвил?

Вече беше един часа през нощта, децата отдавна бяха заспали. Рут и Ним седяха в малката гостна.

— Разбира се — каза Ним.

Той отиде до барчето, приготви питието на Рут, а на себе си сипа чаша коняк. Като се върна до масата, той седна срещу жена си и каза:

— Е, хайде, изплюй камъчето.

Рут пое дълбоко въздух и каза:

— Спомняш ли си тази бенка, която ми изрязаха преди шест години?

— Да, спомням си. Защо ме питаш?

— Защото се оказа, че е била меланома.

— Какво?

— Меланома се нарича бенка, която съдържа ракови клетки. Именно затова ме посъветваха да я махна. Операцията беше проста и след това хирургът ми каза, че всичко е минало добре.

Рут продължи с глас, подобен на въздишка:

— Оказа се обаче, че тогава лекарите са сгрешили. Имало е ракови клетки, които са се разпространили. И сега се разпространяват по цялото ми тяло…

Тя едва намери сили да изрече последните думи. Рут въздъхна дълбоко и тялото й беше разтърсено от ридания.

За няколко мига Ним остана безмълвен, поразен, без да е в състояние да проумее това, което бе чул. След това, обхванат от ужас, от вина, от отчаяние и от жалост, той направи крачка към Рут и я взе в прегръдката си.

Той искаше да я успокои, да я облекчи по някакъв начин:

— Мила моя, любима, защо никога не си ми казала? За бога, защо?

Гласът на Рут беше заглушен от сълзи:

— Ние вече не бяхме близки както преди… Аз не исках да ме съжаляваш… пък и ти имаше други интереси, други жени.

Обхвана го чувство на срам и отвращение към самия себе си. Той падна на колене пред нея и като хвана ръцете й, промълви:

— Късно е да ти искам прошка, но ще го направя. Аз съм бил сляп егоист…

Рут само поклати глава:

— Не трябва да казваш всичко това.

— Искам да го кажа, понеже е самата истина. Едва сега разбирам много неща…

— Вече ти казах, Ним… не търся твоето съжаление.

— Погледни ме, Рут! Та аз те обичам!

— Сигурен ли си, че не го казваш само защото…

— Аз казах, че те обичам и това е самата истина. Винаги съм те обичал, просто съм се обърквал някак си, постъпвах глупаво. Просто ми трябваше нещо, което да ме върне към здравия разум! Кажи ми, късно ли е вече?

— Не — Рут се постара да се усмихне. — Аз никога не съм преставала да те обичам независимо от това, което ми причиняваше.

— Да, причиних ти много страдания.

— Е, може би все пак имаме за какво да благодарим на доктор Левин.

— Слушай ме, скъпа. — Ним търсеше подходящите думи, за да внуши на Рут повече оптимизъм. — Ние заедно ще се борим. Ще направим всичко, което е възможно. И нека никога повече да не говорим за раздяла или за развод.

Рут каза на висок глас:

— Аз никога не съм го искала… О, Ним, прегърни ме!

Той я прегърна и сякаш дълбоката пропаст между тях изчезна без следа.

— Много ли си изморена, за да ми разкажеш всичко тази вечер?

Рут само поклати отрицателно глава:

— И аз самата искам всичко да ти разкажа.

Те говориха още около един час, като Ним от време на време задаваше въпроси.

Преди около осем месеца Рут беше забелязала подутина от лявата страна на врата си. Лекуващият й лекар вече се беше пенсионирал и тя отишла при доктор Левин.

Докторът изразил своите подозрения и направил на Рут пълна серия от изследвания. Именно тези процедури обясняваха честите отсъствия на Рут през деня. Резултатите показали, че раковите клетки са се активизирали след шест години и са започнали бавно да се разпространяват из нейното тяло.

— В деня, в който научих, не знаех какво да правя.

— Както и да са били нещата между нас тогава, трябвало е да ми кажеш.

— Ти имаше толкова други неща в главата си. Това се случи по времето, когато Уолтър загина при експлозията в Ла Миссион. Просто реших да не ти казвам тогава.

— Родителите ти знаят ли?

— Не.

След като научила резултатите от изследванията, тя започнала да посещава местната поликлиника, където й провеждали химиотерапия и имунотерапия веднъж седмично. Тя свалила няколко килограма и не се чувствала особено добре, но честите отсъствия на Ним от вкъщи не са му позволили да заподозре нещо.

Ним стисна главата си с двете си ръце. Чувството за вина у него се засилваше с всяка изминала минута. Той подозираше Рут във връзка с друг мъж, докато тя е ходила на процедури…

След това доктор Левин я посъветвал да се подложи на някакъв нов вид лечение в една клиника в Ню Йорк. Именно там Рут бе прекарала двете седмици, когато не си беше вкъщи.

Ним не знаеше какво да каже.

— Станалото станало. Ти не си могъл да предположиш подобно нещо.

Ним най-сетне събра сили за въпроса, който най-много го измъчваше:

— Какво казват за бъдещото развитие на болестта? Какви са техните прогнози?

— Лек за тази болест не съществува, а за операция е вече твърде късно… Мога да живея още много години, но и това никой не знае със сигурност. Дори не зная дали трябва да продължа лечението в Института „Слоун — Кеттеринг“ в Ню Йорк.

— Бих искал утре, всъщност вече е „днес“, да говоря лично с доктор Левин. Имаш ли нещо против?

— Как бих могла да имам нещо против. Толкова хубаво е да имаш на кого да се опреш. О, Ним, имах толкова голяма нужда от теб!

Ним отново я прегърна и след като загасиха лампите, те се качиха в спалнята си.

Те спаха за първи път от толкова месеци в едно легло и на разсъмване, с първите слънчеви лъчи, се любиха.