Артър Хейли
Свръхнатоварване (3)

3

Ним Голдман и репортерите от всички местни вестници, от радиостанциите и от телевизията се бяха събрали в залата, която се намираше в непосредствена близост с контролния център и бе отделена от него с една стъклена стена. Веднага след случилото се многобройни журналисти се отправиха към GSP & L, за да получат разяснения, и вицепрезидентът на компанията по връзките с обществеността, Тереза Ван Бърен, бе помолила Ним да даде разяснения от името на компанията.

Някои от журналистите бяха вече настроени враждебно, тъй като намираха отговорите за много уклончиви:

— Вижте какво — каза репортерката от „Калифорния Икзаминър“ Нанси Молино, — я оставете тези врели-некипели! Кажете ни направо истината: Какво се случи? Кой е виновен? Какво може да се направи в създалата се ситуация и кога отново ще имаме електроенергия?

Мис Молино беше определено привлекателна, но по един суров начин: високите й скули я правеха да изглежда надменна, каквато понякога действително беше, а изразът на лицето й беше скептичен, понякога дори пренебрежителен. Беше грациозна и се обличаше добре, приличаше на една голяма черна котка.

Професионално Мис Молино си бе спечелила репутацията на специалист в разследването и изобличаването на корупцията в обществения живот. На Ним му приличаше на добре подострена ледена висулка. И ако се съдеше по последните й публикации, тя явно нямаше добро мнение за GSP & L.

— Питате ме какво точно е станало в Ла Миссион? — Ним едва се сдържа да не повиши тон. — Предполагаме, че най-малко двама наши служители са загинали, но все още пожарът не е угасен и всичко е обгърнато в гъст дим, тъй че не знаем повече подробности за момента.

Някой попита:

— Знаете ли имената на двамата загинали?

— Да, но все още не можем да ви ги съобщим. Първо трябва да бъдат уведомени семействата им.

— Известни ли са причините за взрива?

— Не.

Мис Молино отново се намеси:

— Какво става с тока? Кога ще го пуснете?

— Вече започнахме да подаваме електроенергия. Останалите мощности се очаква да бъдат възстановени за четири, максимум за шест часа. Смятаме, че до вечерта всичко ще се нормализира.

Действително всичко щеше да се нормализира, само че Уолтър Талбот вече го нямаше. Слухът за това, че главният инженер е бил по това време в електроцентралата и че е възможно да е загинал, преди няколко минути беше достигнал контролния център и всички все още бяха като гръмнати. Ним, дългогодишен приятел на главния инженер, просто още не бе имал време да осмисли новината, нито да почувства реално загубата, както щеше да стори по-късно. Ним Голдман познаваше и директора на централата Даниели, но съвсем бегло, и затова вестта за неговата гибел, макар и трагична, не можеше така да го развълнува. През стъклената преграда, отделяща залата от контролния център, се виждаше, че там продължават да работят напрегнато и Ним час по-скоро искаше да се върне там.

— Утре също така ли се очаква спиране на тока? — попита кореспондентът на една телеграфна агенция.

— Не, ако премине горещият фронт, както всички очакват.

Въпросите на журналистите се сипеха безспир, докато Ним Голдман се опитваше да им обясни проблемите, с които се сблъсква компанията при подобни екстремни натоварвания.

— Всъщност искате да ни кажете, че вашите хора нито са предвидили, нито са допуснали, че може да има ситуация, която да ги изкара извън релси? — каза Нанси Молино с ехиден тон.

Ним се изчерви и тъкмо се канеше да се впусне в обяснения за стратегията на планиране и прогнозите, когато в залата влезе Тереза Ван Бърен, директорът по връзките със средствата за масова информация. Тя беше ниска и пълна жена на около четиридесет години, в повечето случаи небрежно облечена с ленени костюми и груби туристически обувки. Тереза Ван Бърен по-скоро приличаше на домакиня, отколкото на опитен служител от ръководството на компанията, каквато всъщност беше.

— Упълномощена съм да направя едно съобщение — каза мисис Бърен. Гласът й трепереше, както трепереше и листът хартия, който държеше в ръцете си.

Цялата зала затаи дъх.

— Току-що ни бе известено, че във връзка с експлозията в електростанцията има четири смъртни случая, а не два. И четиримата са служители на компанията, които са се намирали на работните си места по време на експлозията. В момента съобщаваме на техните близки и след броени минути ще можем да ви предоставим имената и някои кратки биографични данни. Също така съм упълномощена да заявя, че макар все още да не е потвърдено, вероятно става дума за саботаж.

Докато се надигаше вълна от въпроси, Ним незабелязано излезе от залата.

 

 

Под ръководството на контролния център нарушената разпределителна система стъпка по стъпка се връщаше към нормално функциониране.

В контролния пулт главният диспечер непрекъснато жонглираше с два телефона и стотици копчета: той даваше кратки и точни указания, като се стараеше час по-скоро да възстанови нарушените от експлозията връзки с другите централи. Когато успя да възстанови връзката с Пасифик Ентърти, той с въздишка на облекчение се отпусна на стола си и каза на Ним:

— Вече сме на половин път от вкъщи, мистър Голдман.

Това означаваше, че вече половината от района с прекъсната електроенергия отново беше осветен и положението започваше да се нормализира. Компютърът беше спрял функционирането на цялата система с една операция, но за да се включи отново, техниците трябваше да включват отделните компоненти един по един под наблюдението на контролния център.

Предимство имаха големите градове с предградията и там вече подаването на електроенергия се доближаваше към нормалното. Следващите по важност бяха промишлените райони, следваха селата и най-накрая енергийното захранване щеше да бъде нормализирано в селскостопанските райони.

Имаше, разбира се, и изключения. Това бяха болниците, пречиствателните станции и телефонните компании, чиято жизнена значимост ги поставяше в привилегировано положение. Известно беше, че повечето подобни учреждения имаха собствени малки генератори, които обаче можеха да поемат само частично натоварване и временно решаваха проблема. Съществуваха също така тук и там някои електроапарати с жизнено важно значение, които се ползваха от отделни хора извън болничните заведения.

Главният диспечер се беше вглъбил в момента в изучаването на странна схема за подаване на енергия, като същевременно даваше указания по нея по телефона. Цялата схема беше изпъстрена с малки цветни точки.

— Какви са тези точки? — попита Ним в паузата между две позвънявания.

— Нима не знаете?

Ним поклати отрицателно глава. Дори и той като вицепрезидент по планирането не можеше да знае хилядите детайли от сложната система на един такъв гигант като GSP & L.

— Тези точки означават разположението на животоподдържаща апаратура в частните домове.

Главният диспечер освободи мястото си на един негов помощник и каза:

— Явно имам нужда от почивка.

Той прекара с разсеян жест пръсти през побелялата си коса и отново глътна една успокояваща таблетка.

След като се освободи от непосредствените си задължения, главният диспечер започна да обяснява на Ним системата на схемата за захранване на индивидуалните животоподдържащи устройства:

— С червени точки са означени изкуствените бели дробове, зелените са изкуствените бъбреци, оранжевите са кислородни генератори за новородени. Това са карти на отделните райони, които непрекъснато подновяваме с помощта на районните болници.

— Благодаря ти за запълването на едно бяло петно в моето образование.

— Повечето хора, ползващи подобни устройства, имат специални системи, които в подобни случаи превключват устройството от електрозахранване на батерии — продължи да обяснява главният диспечер. — Въпреки това спирането на тока винаги действа на хората потискащо. Затова винаги проверяваме първо местата със системи за жизнено осигуряване и ако съществува и най-малкият проблем, им осигуряваме преносими генератори.

— Но ние със сигурност нямаме толкова преносими генератори, във всеки случай количеството им е крайно недостатъчно при аварии като днешната.

— Да, така е. Нямаме дори достатъчно техници, които да осигурят монтирането, но днес извадихме късмет — районните контролни центрове стриктно следяха положението в подобни домове и в момента навсякъде е възстановено подаването на електроенергия.

Мисълта, че огромната компания с неизброими проблеми и отговорности не забравя нито за миг отделните клиенти, чийто живот зависи от подаваната електроенергия, беше трогателна и успокояваща. Ним намери на картата квартала, където той живееше. А ето и познатото кръстовище на Лейкуд и Балбоа. Една от червените точки кореспондираше на сграда, покрай която беше минавал хиляди пъти. До червеното кръгче беше изписано името Слоун, който явно използваше изкуствените дробове. Кой беше този Слоун, почуди се Ним, и как ли изглеждаше?

Размислите му бяха прекъснати от повикване:

— Мистър Голдман, с вас би желал да говори председателят на управителния съвет. Обажда се от Ла Миссион.

— Ним, вие добре познавахте Уолтър Талбот лично, нали? — попита Ерик Хъмфри. Независимо от критичното положение гласът му бе спокоен както обикновено. Веднага след вестта за експлозията той беше тръгнал за Ла Миссион заедно с Рей Паулсен.

— Да, така е — отговори Ним. — Ние с него бяхме добри приятели.

Той почувства как гласът му затрепери и за малко щеше да се разплаче. Приятелските отношения на Ним с главния инженер се бяха установили още в мига, в който Ним бе постъпил на работа в GSP & L, преди повече от единадесет години. Немислимо беше, че вече никога нямаше да могат да бъдат заедно и да доверяват един на друг проблемите си, както бяха свикнали.

— Познавате добре и съпругата на Уолтър, нали?

— Ардит ли? Разбира се, че я познавам добре!

Ним усети колебание в гласа на Ерик Хъмфри и на свой ред запита:

— Как е там при вас?

— Тягостно. Никога преди не бях виждал телата на хора, попарени при такава температура, и, надявам се, никога повече няма да видя. Почти нищо не е останало от кожата, лицата им са почти неузнаваеми.

За миг Ерик Хъмфри загуби контрол над гласа си, но бързо се съвзе:

— Затова те моля да отидеш при мисис Талбот колкото се може по-скоро. Тя беше в много тежко състояние, когато й съобщихме. Ти като приятел би могъл да й помогнеш. Моля те, постарай се да я убедиш да не настоява да види тялото на съпруга си.

— Боже мой! Защо именно аз? — промълви Ним.

— Причините са повече от ясни. Все някой трябва да го направи, а ти ги познаваш и двамата по-добре от всеки от нас. Помолил съм също така един приятел на Даниели да посети съпругата му по същите причини.

Ним искаше да извика: „Защо не отидеш ти при жените на четиримата загинали? Ти си най-главният, най-отговорният, на теб ти плащат заплата, достатъчна, за да изпълняваш от време на време и по-неприятни и тягостни задължения. Освен това, когато човек загине при изпълнение на служебните си задължения, нима семейството му не заслужава поне малко внимание от ръководителя на компанията?“

Нищо от това обаче Ним не изрече на глас. Ерик Хъмфри бе трудолюбив ръководител, но нищо повече. Предпочиташе винаги да остава в сянка, като оставяше изпълнението на подобни задължения на други като Ним.

— Добре. Ще го направя.

— Чудесно, благодаря ви. И моля ви, предайте на мисис Талбот моите най-искрени съболезнования.

Отивайки към телефона, Ним беше потънал в размисъл. Определено не умееше да се справя по най-добрия начин в подобни ситуации. Той знаеше, че ще се види с Ардит Талбот и ще се мъчи да намери безуспешно най-подходящите думи. Това, което не бе очаквал, е да му се наложи да прави това толкова скоро.

На излизане от контролния център той срещна Тереза Ван Бърен. Тя изглеждаше направо изтощена. Явно последната среща с журналистите не е била от най-приятните. Освен това Тереза също така беше добра приятелка на Уолтър Талбот.

— Какъв ден само! — каза тя.

— Права си — съгласи се Ним.

По пътя той й обясни за последните нареждания на Ерик Хъмфри.

Вицепрезидентката се намръщи:

— Хич не ти завиждам. Неприятно задължение е наистина. Чух, че си се сдърпал с Нанси Молино.

— Тази проклетия!

— Вярно е, че е доста проклета. Само че не трябва да забравяш, че е добра журналистка. Хиляди пъти по-добра от палячовците, които се въртят наоколо.

— И това го казваш ти? Тя беше отрицателно настроена, още преди да е разбрала изобщо за какво става дума.

Мисис Ван Бърен само повдигна рамене:

— Този мастодонт, за който работим, няма да пострада от няколко дребни камъчета и стрелички хвърлени по него. Може би враждебността на Нанси цели да ви развърже езиците повече, отколкото сте смятали да направите. Имаш да учиш още много неща за жените, Ним — те не стават само за креватна акробатика.

Тя го изгледа втренчено, а после добави:

— Извинявай. Може би не беше сега моментът да ти го кажа. Опитай се доколкото можеш да помогнеш на жената на Уолтър.