Артър Хейли
Свръхнатоварване (22)

5

По традиция годишното заседание на GSP & L беше спокойна и в много случаи скучна процедура. Обикновено идваха не повече от двеста акционери от съществуващите половин милион. Повечето пренебрегваха това мероприятие. Това, което единствено ги вълнуваше, бяха редовните тримесечни дивиденти, които до този момент можеха да се сравнят по надеждност и предсказуемост единствено с четирите годишни сезона.

Този път обаче беше съвсем различно.

В дванадесет на обяд, два часа преди определеното време, тълпи акционери представяха удостоверенията си и нахълтваха в залата на хотел „Сейнт Чарлз“. Самата зала позволяваше да се съберат не повече от две хиляди души. Към 12,15 потокът от хора се превърна в река, а към 12,30 реката беше вече порой.

Повечето от пристигащите бяха възрастни хора, някои се подпираха на бастуни, имаше и хора в инвалидни колички. Мнозинството от тях не бяха добре облечени. Някои носеха със себе си термоси с кафе и сандвичи, с които щяха да обядват, докато чакаха.

Настроенията бяха ясни от самото начало те варираха от обида до открит гняв. Те едва се сдържаха да проявят обичайната любезност към служителите на GSP & L, които проверяваха документите им. Някои от акционерите, които чакаха ред, бяха настроени доста войнствено.

Към един часа, точно час преди откриването на събранието, двете хиляди места в залата бяха заети, имаше място само за правостоящи, а потокът от желаещи да влязат се увеличаваше. Балната зала на хотела се бе превърнала в невероятен пазар, бръмчащ от озлобени гласове, кипящ от преговори и спорове на хора разделени на групички. От време на време отделни думи и фрази можеха да се чуят отчетливо.

— Казваха, че били надеждни акции и ние си вложихме всичките спестявания…

— … безотговорни, некадърни директори…

— … сметките и без това станаха астрономични, тогава защо не изплащат дивидентите.

— Ами ако откажем да си отидем, докато не…

Вариациите на тази тема бяха безкрайни, но едно оставаше неизменно — явно основният враг беше ръководството на GSP & L.

Между навалицата сновяха двама журналисти, които събираха пикантни изрази, за да оживят материалите си.

Една възрастна жена с прошарена коса даваше интервю. Да, тя е прекарала четири дена в път, за да дойде от Тампа, Флорида. Дошла е с автобус, защото така е най-евтино, а тя е затруднена с парите, особено сега. Тя обясняваше как преди пет години напуснала работата си в един магазин, където била продавачка, и отишла в дом за престарели, като спестяванията си вложила в акции на GSP & L.

— Бяха ми казали, че е дори по-сигурно, отколкото в банка. Сега, когато няма вече да получавам пари от компанията, трябва да напусна дома и направо не знам къде да отида.

За идването си в Калифорния тя каза следното:

— Не можех да си позволя да дойда, но не можех и да стоя настрани от всичко това. Исках само да разбера защо тези хора ми причиняват това.

Докато траеше този емоционален монолог, един репортер я записваше на касетофон, фотографите снимаха в едър план и снимките несъмнено щяха да излязат на следващия ден на първите страници.

В залата бяха допуснати само фотографи. Екипите на телевизията се възмущаваха във фоайето, но Тереза Ван Бърен беше непреклонна.

— Ако ви пусна всичките вътре, това годишно събрание ще заприлича по-скоро на цирк!

Един от телевизионния екип отбеляза ехидно:

— От това, което виждам, то вече е е заприличало на цирк.

Тереза Ван Бърен беше първата, която забеляза още в 12.30, че местата в балната зала ще бъдат крайно недостатъчни. Набързо проведените разговори с управата на хотела осигуриха отварянето на още една зала, която можеше да приюти още хиляда и петстотин желаещи.

Новопристигащите обаче се възмутиха:

— Глупости! Аз не съм дошла, за да седя в някаква второкласна дупка! — развика се една едра и червендалеста жена.

Тя продължи:

— Аз съм акционер и имам право да присъствам наред с всички останали на годишното събрание! — с едната си ръка тя отмести човека от охраната, а с другата повдигна ограждащата лента и влезе в балната зала.

Неколцина веднага последваха примера й. Пазачът безпомощно вдигна рамене, после отново сложи ограждащата лента и се опитваше да насочи човешкия поток към допълнителната зала.

Един сериозен слаб мъж се обърна към Тереза Ван Бърен:

— Това, което правите, е направо смешно! Аз съм дошъл тук чак от Ню Йорк! Аз имам въпроси, които искам да задам.

— Не се притеснявайте, в другата зала ще има микрофони и ще имате възможност да зададете въпросите си и да получите отговор на тях.

Мъжът погледна с неприкрито отвращение бълбукащата тълпа.

— Повечето от тези хора са само дребни акционери. Аз представлявам десет хиляди акции.

Един глас от тълпата го прекъсна:

— Аз имам двадесет, господине, но и моите права са същите като и вашите!

В крайна сметка и двамата бяха убедени да преминат в малката зала.

— Това, което каза за дребните акционери, беше самата истина — каза Тереза Ван Бърен на Шарлот Ъндърхил, която току-що се беше присъединила към нея във фоайето.

Вицепрезидентката добави:

— Повечето от присъстващите притежават не повече от десет акции. Изключение са тези с повече от сто.

Нанси Молино от „Калифорния Икзаминър“ също наблюдаваше непрекъснатия поток от хора, застанали близо до двете жени.

— Чухте ли това? — попита я Тереза Ван Бърен. — Това е противно на схващането, че сме огромна, монолитна компания. Именно тези хора, които виждате пред себе си, я притежават.

Нанси Молино отговори скептично:

— Но има и много богати акционери, нали?

— Има, но не толкова, колкото предполагате — намеси се Шарлот Ъндърхил. — Петдесетина процента от нашите акционери имат не повече от сто акции. Най-големият ни акционер всъщност е един тръст, който притежава осем процента от всички акции. Подобно е положението и в други компании за комунални услуги.

Това изявление обаче не впечатли журналистката.

— Нанси, не съм ви виждала, откакто написахте оная статийка за Ним Голдман. Действително ли трябваше да правите това? Ним е много почтен и работлив служител.

Нанси леко се усмихна и с изненадан глас попита:

— Защо, не ви ли хареса? Моят редактор каза, че е страхотна!

Тя продължаваше да оглежда навалицата с подчертана невъзмутимост. След минута тя заяви:

— Хората от GSP & L явно никоя работа не могат да свършат като хората: вижте, повечето хора са еднакво недоволни и от размера на сметките си за електроенергията, и от положението с дивидентите им.

Тереза Ван Бърен проследи погледа на журналистката и видя огромната тълпа, обкръжила сътрудниците на разплащателния отдел на компанията. Имайки предвид, че повечето от акционерите на GSP & L се явяваха и потребители на електроенергията на компанията, на подобни годишни събрания имаше и специални представители на Голдън Стейт, които разясняваха въпроси, свързани с проблемите на газа и електричеството На гишето имаше трима служители, които приемаха и вземаха отношение по жалбите на клиентите. Очертаваше се огромна опашка.

Една жена бурно запротестира:

— Това не е възможно да бъде вярно! Аз живея съвсем сама и консумирам толкова електроенергия, колкото и преди две години, а сметките ми оттогава са се увеличили повече от два пъти!

Като погледна още веднъж монитора, включен към компютъра, позволяващ веднага да се проверят сметките, един от служителите се опитваше да и обясни някои детайли, но жената оставаше непоколебима в мнението си.

— Понякога едни и същи хора искат хем да плащат по-малки сметки, хем да получават по-големи дивиденти — каза Тереза Ван Бърен на Нанси Молино. — Много е трудно да им се обясни, че не могат да имат и двете.

Нанси Молино не удостои репликата с внимание.

Двадесет минути преди обявения час за началото на събранието имаше само места за правостоящи във втората зала, а народът продължаваше да приижда.

— Започвам страхотно да се притеснявам — каза Хари Лондон на Ним Голдман.

Те стояха в центъра на залата, близо до входа на допълнителното помещение, и шумът от гласовете и от двете им страни почти изцяло заглушаваше думите им.

Хари Лондон и някои сътрудници от неговия отдел бяха тук, за да окажат съдействие на службата по охрана на компанията. Ним бе изпратен лично от Ерик Хъмфри, за да прецени обстановката на място.

Самият председател на управителния съвет, който имаше навика да води неофициални беседи с акционерите преди срещата, бе изрично посъветван от ръководителя на охраната да се въздържи от подобни прояви, тъй като тълпата съвсем не беше добронамерена. В този момент Ерик Хъмфри се намираше в една съседна на залата стая заедно с други представители на ръководството на компанията и смяташе да се появи точно в два часа.

— Много съм обезпокоен — повтори Хари Лондон. — Подозирам, че работата няма да се размине без скандал. Видя ли какво е отвън?

Ним поклати отрицателно глава и последва Хари, който се насочи към фоайето до изхода. Те излязоха през една странична врата и заобиколиха зданието, за да стигнат до централния вход.

Хотел „Сейнт Чарлз“ разполагаше с доста голямо пространство отпред за паркинг, за спирка на такситата и автобусите. Но в момента цялото движение отпред бе спряно заради огромната тълпа, която силно крещеше и размахваше транспаранти. Полицията бе осигурила едно съвсем тясно коридорче за пешеходците, като същевременно се опитваше да спре напора на тълпата да се придвижи по-напред.

Телевизионните екипи, които не бяха допуснати в залата, също бяха отвън и снимаха почти непрекъснато.

На някои от транспарантите пишеше:

„Подкрепете «Светлина и енергия за хората»“

„Народът е за по-ниски цени на електроенергията и газта“

„Смърт на капиталистическото чудовище GSP & L“

„Човекът е по-важен от печалбата“

Прииждащите акционери на GSP & L четяха плакатите с възмущение, докато си пробиваха път през кордона. Един дребен и обикновено облечен мъж на средна възраст, който носеше и слухово апаратче, ядосано се обърна към тълпата:

— И аз съм от „народа“, но съм се трудил цял живот, за да си купя няколко от тези акции…

Един младеж с очила и раздърпана фланелка го сряза:

— Абе, я се разкарай, капиталист такъв!

Една млада дама от пристигащите също се намеси:

— Ако бяхте се потрудили и поспестили…

Към екипите от телевизията се присъединиха и други журналисти. Сред тях Ним видя и Нанси Молино, но тя бе последният човек, с който Ним искаше да се види.

Хари Лондон отбеляза:

— Виждаш ли го твоя приятел Бърдсонг как дирижира целия спектакъл?

— Виждам го, но не ми е никакъв приятел.

Огромната брадата фигура на Бърдсонг се мяркаше отзад. Докато двамата го гледаха, той извади една портативна радиостанция и я доближи до устата си.

— Вероятно говори с някого вътре в сградата — каза Хари. — Вече влиза и излиза най-малко два пъти. Проверих също така, че има една акция на нашата компания на негово име.

— Една акция ти дава пълното право да присъстваш на годишното събрание — усмихна се Ним.

— Известно ми е. Вероятно подобно е положението и с другите негови хора. Сигурен съм, че пак са измислили нещо.

Ним и Хари Лондон влязоха незабелязано вътре. А отвън шумът все повече нарастваше.

 

 

Ерик Хъмфри нервно се разхождаше в една малка странична заседателна зала, като си повтаряше речта, която след малко трябваше да произнесе. През последните няколко дни бяха написани няколко чернови, като окончателният вариант бе напечатан преди не повече от два часа. Дори и сега, когато си повтаряше наум думите от речта, той се спираше, за да нанесе някои поправки.

Всички останали мълчаха, като уважаваха правото на председателя на управителния съвет да се концентрира. В стаята бяха още Шарлот Ъндърхил, Оскар О’Браян, Стюарт Ино, Рей Паулсен и още неколцина директори. Двама от тях си сипваха питиета от барчето встрани.

В един момент всички обърнаха глави към отварящата се врата. Появи се един човек от охраната, следван от Ним.

Ерик Хъмфри остави страниците, които държеше в ръката си, и попита:

— Е, какво става?

— Има страхотна тълпа отвън — каза Ним и описа накратко положението в залата и пред хотела.

Председателят попита нервно:

— Има ли някакъв начин да отложим събранието?

Оскар О’Браян поклати отрицателно глава.

— Никакъв. То е свикано по всички правила и трябва да се състои.

— Освен това, ако го направим, ще има бунт — каза Ним.

— Това може да стане така или иначе обади се един от директорите.

Председателят на управителния съвет се отправи към бара и си сипа една сода. В момента най-много му се искаше в чашата да имаше уиски, но трябваше да спази собствената си заповед да не се консумира алкохол през работно време. Той каза раздразнено:

— Ние предварително знаехме какво ще се случи, тъй че разговорите за отлагане са безсмислени. Просто нека се опитаме да направим най-доброто, което можем.

Той отпи една глътка от чашата си и продължи:

— Тези хора имат правото да ни се извинят за техните дивиденти. Аз самият съм убеден в това. Какво можем да кажем на хора, които са си вложили спестяванията, вярвайки, че са на сигурно място, а впоследствие се оказва, че не е така?

— Можете да се опитате да им кажете истината — предложи Шарлот Ъндърхил. — Да им кажете, че в тази страна няма такова място, където хората могат да си вложат спестяванията и да са сигурни, че няма да са на загуба. Нито в компании като нашата, нито в банки, защото и там лихвата непрекъснато се променя. И за всичко това са виновни онези шарлатани от Вашингтон, които ни дадоха в ръцете едни хартийки без покритие, освен техните обещания, финансовите ни институции са в пълна разруха. Същото важи и за застраховките и социалните осигуровки. Дори и почтените и стабилни компании като нашата са буквално притиснати до стената и са принудени да предприемат подобни непопулярни мерки и да теглят последствията!

Чуха се одобрителни гласове, някои дори изръкопляскаха.

Председателят на управителния съвет каза сухо:

— Шарлот, може би вие трябваше да произнесете речта вместо мен.

А после добави замислено:

— Разбира се, всичко, което каза, е истина За съжаление повечето хора не са готови да приемат тази истина или поне не сега.

— Шарлот, кажи ми къде си държиш спестяванията — попита я Рей Паулсен.

Вицепрезидентката по финансовите въпроси му отговори троснато:

— Как къде? В Швейцария — страната, която още е запазила някаква финансова чистота и сигурност. Също и на Бахамските острови — в златни монети и швейцарски франкове. И ако останалите не са го направили, настоятелно ги съветвам да го сторят.

Ним погледна часовника си и тръгна към вратата.

— Два часът е без една минута. Време е да тръгваме — каза той.

— Сега вече ми става ясно как са се чувствали християните, преди да ги изведат за разтерзание на лъвовете — каза Ерик Хъмфри, докато излизаше.

 

 

Представителите на ръководството на GSP & L излязоха с бързи крачки на подиума. Председателят на управителния съвет се насочи към катедрата, а останалите седнаха на столовете, разположени от дясната му страна. В този момент някъде из предните редици се чу викът:

— Ууу!

Виковете бяха подети от останалата част от залата и в един момент се чуваха само освирквания и крясъци.

Ерик Хъмфри стоеше до микрофона и чакаше виковете да стихнат. Когато те поспряха, той каза:

— Дами и господа, ще бъда съвсем кратък в обясненията си за настоящето състояние на компанията. Вероятно мнозина от вас искат да зададат своите въпроси…

Последните му думи се изгубиха сред нови викове.

— По дяволите отчета!

— Давай въпросите!

— Стига с тия ала-бала…

— Кажете за дивидентите!

Ерик Хъмфри отново се опита да вземе думата:

— Разбира се, че ще говоря за дивидентите, но преди това бих искал да обърна вашето внимание върху…

— Господин председател, господин председател, имам процедурна забележка!

Някакъв нов глас се намеси и лампичката на таблото до Ерик Хъмфри сочеше, че гласът идва от допълнителното помещение.

— Каква е процедурната ви забележка? — попита Ерик Хъмфри.

— Протестирам, господин председател срещу начина по…

Хъмфри го прекъсна:

— Представете се, моля ви!

— Името ми е Хоумър Ингерсол. Аз съм адвокат и притежавам триста ваши акции и представлявам собственика на още двеста.

— Каква е вашата забележка, мистър Ингерсол?

— Възразявам срещу лошата и некомпетентна организация на това събрание. Мнозина от нас бяха третирани като втора категория и бяха набутани в страничната зала, без да имат възможност да вземат реално участие…

— Но вие вземате участие, мистър Ингерсол. Съжалявам, ако поради повишения интерес…

— Аз повдигам процедурен въпрос, господин председател, и още не съм свършил.

Ерик Хъмфри се отказа да се съпротивлява.

— Добре, довършете забележките си, но, ако обичате, по-накратко.

— Може би не знаете, но и допълнителната зала е претъпкана. Мнозина от акционерите стоят отвън и не могат да влязат. Аз говоря от тяхно име, тъй като те са лишени от своите основни права.

— Действително не съм знаел — каза Ерик Хъмфри. — И признавам, че подготовката ни явно не е била на нужното ниво.

Една жена се изправи и извика:

— Всички вие трябва да си подадете оставките! Едно събрание не можете да организирате!

Други гласове повториха думите й:

— Да, оставка! Оставка!

Ерик Хъмфри стисна устни За момент изглеждаше дори, че нервничи, което рядко му се случваше. Той събра силите си и продължи:

— Броят на участниците в събранието е безпрецедентен…

Думите му прекъсна глас от залата:

— Безпрецедентно беше и спирането на дивидентите ни!

— Това, което мога да ви кажа, е, че ние предприехме тази крачка като крайна мярка, и то с голяма неохота…

Гласът отново се намеси.

— Обаче не си съкратихте тлъстите заплати, нали?

— Вижте — продължи Хъмфри, — ние съзнаваме всичките затруднения и неудобства…

В следващия миг едновременно станаха няколко неща.

Един домат, хвърлен от някоя точна ръка, улучи председателя на управителния съвет по лицето. Доматът се разтече, като оставяше червени петна по ризата и сакото му.

След това, като по сигнал, към подиума полетяха домати и яйца Повечето от публиката станаха на крака; някои от тях се усмихваха, но други се озъртаха неодобрително в същия миг се чу нарастващ шум отвън.

Ним стоеше в центъра на залата, където беше останал още когато колегите му се бяха качили на подиума Той се опитваше да намери източника на хвърчащите предмети и да се опита да се намеси. В същия миг той видя Дейвид Бърдсонг. Както и преди половин час, той говореше по портативната си радиостанция. Ним предположи, че дава указания. Той се опита да си пробие път натам, но се оказа невъзможно. В цялата зала вече цареше пълен хаос.

В един момент Ним се сблъска с Нанси Молино. Лицето й изразяваше неувереност.

Ним не успя да се сдържи:

— Предполагам, че умирате от удоволствие и събирате материал, за да можете да продължавате да пишете вашите долни статийки!

— Аз само отразявам фактите, Голдман.

— Отразявате фактите… Сигурно е така, но го правите едностранно и пристрастно. Под влияние на импулс Ним посочи фигурата на Дейвид Бърдсонг, който в момента говореше по радиостанцията си. — Защо не отразите това?

Изтъкнете ми поне една причина, поради която да трябва да го направя.

— Убеден съм, че именно той дирижира този безпорядък днес тук.

— Имате ли някакви доказателства?

— Не — неохотно призна той.

— В такъв случай позволете ми да ви кажа нещо. Независимо дали той е допринесъл за безпорядъка или не, всичко това се случи днес, защото мнозина считат, че GSP & L не се управлява, както трябва Не можете ли да погледнете истината в очите?

И като му хвърли поглед, изпълнен с презрение, Нанси Молино си тръгна.

Шумът, който се чуваше отвън, се усили и не след дълго нова вълна от хора се присъедини към бъркотията вътре в залата. От улицата напираха и други желаещи, понесли лозунги и плакати против GSP & L.

Цялата история се изясни по-късно: всъщност не многобройните акционери, които не бяха успели да се доберат до двете зали, бяха призовали останалите от тълпата да им съдействат да проникнат вътре Със съвместни усилия те са успели да пометат всички прегради по пътя си и се втурнаха във фоайето на хотела.

Както Ним подозираше, но за съжаление не можеше да го докаже, Дейвид Бърдсонг дирижираше цялата постановка от хвърлянето на доматите до нахлуването на тълпата вътре в хотела по радиостанцията си. Представителите на „Светлина и енергия за хората“ си бяха послужили с един много елементарен ход — просто неколцина от тях бяха закупили по една акция на компанията Голдън Стейт и по този начин получиха правото да се намират в залата по време на събранието.

В последвалата неразбория малцина чуха как Ерик Хъмфри съобщи по високоговорителите:

— Събранието се закрива временно. То ще продължи работа след около половин час.