Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Fall, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. Полет 800
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 2004
История
- —Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)
- —Корекция
8
Кейт седеше в джипа. Разговаряше по мобифона си. Чух я да казва:
— Трябва да затварям. Утре пак ще се чуем. Качих се.
— Кой беше?
— Дженифър Лупо. От службата. Запалих колата и потеглих към портала.
— Как мина? — попита тя.
— Интересно.
Известно време пътувахме в мълчание по тъмния тесен път.
— Накъде? — наруших тишината.
— Към Калвъртън.
Погледнах часовника на таблото. Наближаваше единайсет.
— Това най-последната спирка ли е?
— Да.
Поехме към Калвъртън, градче на северния бряг на Лонг Айлънд, бивша база на военновъздушните и военноморските сили, където през 1996-а бяха сглобили останките от боинга на ТУЕ. Не бях сигурен защо трябва да видя това, обаче реших, че е необходимо.
Включих радиото на канал с ретро музика и чух Джони Матис да пее „Дванайсети от вечността“. Страхотно парче, страхотен глас.
Има моменти, когато искам да водя нормален живот — да не нося патлак, служебна карта и отговорност. След като напуснах нюйоркската полиция при извънредни обстоятелства, можех и трябваше да изляза от сферата на органите на закона. Обаче моят глупав бивш партньор Дом Фанели ме зариби за Контратерористичната спецчаст.
Отначало го възприемах като преход към цивилния живот. Искам да кажа, от полицията ми липсваха само приятелите ми, бойните другари и така нататък. А в КТС нямаше такива неща. Феберейците са странни хора. Изключвам присъстващите.
И докато съм на тая тема, връзката ми със специален агент Мейфилд се роди и разви в кипежа на безспорно важната работа, която вършим. Затова се питах дали бракът ни ще просъществува, ако се хвана на работа на рибарски кораб, докато тя продължава да лови терористи.
За тоя месец ми стигаше толкова самоанализа. Превключих мисловните си предавки на по-непосредствени грижи.
И двамата знаехме, че сме прекосили границата между законното следствие и незаконното навиране на носа. Можехме да спрем и сигурно щеше да ни се размине, въпреки онова, което бяхме направили след панихидата. Обаче ако идехме в Калвъртън и намислехме да продължим по тоя път, щяхме да останем безработни и да ни подведат под отговорност.
— Той спомена ли, че Лайъм Грифит и Тед Наш са го разпитвали повторно? — попита Кейт.
Кимнах.
— Показанията му сториха ли ти се убедителни?
— Имал е пет години, за да работи върху тях.
— Имаше само шестнайсет часа да работи върху тях, преди да го разпитам, и още беше потресен. И успя да ме убеди. — Тя помълча и добави: — Разпитах още единайсет очевидци. Всички общо взето потвърждаваха показанията си и нито един от тях не познаваше другите.
— Да. Наясно съм с това.
Ретростанцията въртеше парчета, които ме връщаха към танците в гимназията и горещите летни вечери по нюйоркските улици и тротоари във времето преди детекторите за метал по летищата, във времето преди хора, наречени терористи, да започнат да свалят самолети от небето. Време, когато единствената заплаха за Америка беше адски далечна.
— Може ли да го изключа? — попита Кейт и завъртя бутона на радиото. — На няколко километра оттук е Националната лаборатория „Брукхейвън“. Циклотрони, линейни ускорители, лазерни оръжия и елементарни частици.
— От лабораторията нататък ми е като в мъгла.
— Има теория, по-точно подозрение, че онази нощ тази лаборатория е правила експерименти с плазмогенериращо устройство — лъч на смъртта — и че това е била издигащата се светлина, която е свалила боинга на ТУЕ.
— Ами тогава да се отбием и да ги попитаме. В колко затварят? Както обикновено, тя не ми обърна внимание и продължи:
— Има седем основни теории. Искаш ли да чуеш теорията за подводния метанов мехур?
Яви ми се смущаващият образ на китове, които си палят пръдните в подводна съблекалня.
— Може би по-късно.
Кейт ме насочи по път, който водеше до голям портал. Дежурният ни спря и също като в базата на бреговата охрана, без да ми обръща внимание, провери служебната карта на Кейт и ни пусна да минем.
Озовахме се в обширно оградено пространство, почти без дървета, тук-там с няколко големи сгради от промишлен тип, много прожектори и поне две дълги бетонни писти.
В огледалото видях, че дежурният говори по мобифон или уоки-токи. Попитах Кейт:
— Помниш ли оня епизод от „Досиетата Х“, в който Мълдър и Скъли влизат в секретна база и…
— Не искам да слушам за „Досиетата Х“. Животът не е епизод от „Досиетата Х“.
— Моят е.
— Обещай ми поне една година да не правиш аналогии с епизоди от „Досиетата Х“.
— Виж сега, ти повдигна въпроса за плазмения лъч на смъртта и метановия мехур.
— Сега завий надясно. Спри при онзи хангар.
Спрях джипа пред малък вход до огромна плъзгаща се врата на грамаден самолетен хангар и попитах:
— Как влязохме през портала?
— Имахме нужните документи.
— Опитай пак.
Тя помълча, после отвърна:
— Явно всичко е уредено предварително.
— От кого?
— Някои хора… по високите етажи на властта не са доволни от официалната версия за събитията.
— Нещо като нелегално движение ли? Тайна организация?
— Просто хора.
— Имат ли си тайно ръкостискане? Кейт отвори вратата и понечи да слезе.
— Чакай.
Тя се обърна към мен.
— Да не членуваш в оная организация ОНРП?
— Не. Не членувам в никаква друга организация освен Федералното бюро за разследване.
— Преди малко каза нещо друго.
— Това не е организация. Няма име. Но ако имаше, щеше да се казва „Хора, които вярват на двеста очевидци“. — Кейт ме погледна. — Идваш ли?
Угасих мотора, изключих фаровете и я последвах.
Над малкия вход имаше лампа, която осветяваше надписа ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА.
Тя натисна бравата, сякаш знаеше, че е отключено, и влязохме в огромния хангар, чийто полиран дъсчен под му придаваше вид на физкултурен салон. Предната половина тънеше в мрак. Отзад обаче имаше редици флуоресцентни лампи. Под тях видях възстановения боинг 747 на Транс Уърлд Еърлайнс.
— Тук Труман е построил изтребителя Еф четиринайсет, затова мястото беше подходящо за възстановяването на боинга.
Мълчаливо стояхме в мрака и се взирахме в самолета. Навярно за пръв път в живота си бях изгубил дар слово.
Белият корпус лъщеше на светлината и по разкъсания алуминий на левия борд се четяха червените букви АНС УЪР.
Предната част и пилотската кабина бяха отделени от основната част на корпуса, крилете лежаха върху полирания дъсчен под на хангара, опашката беше отдясно, също отделно от корпуса. Така се бе разбил самолетът.
По пода бяха опънати огромни брезенти, върху които имаше купчини и плетеници от кабели и други останки, чийто вид не можех да определя.
— Помещението е толкова голямо, че хората се придвижваха с колела, за да не губят време — осведоми ме Кейт.
Бавно тръгнахме към трупа на гигантската машина.
Докато се приближавахме, видях, че стъклата на всички илюминатори са избити. Забелязах също, че отделните части от алуминиевия корпус са надлежно сглобени, някои огромни, колкото врата на плевник, други по-малки от чиния за хранене.
Най-пострадала беше средната част, където бе избухнал главният резервоар. В корпуса зееха големи дупки.
Спряхме на десетина метра от боинга. Макар и без колесниците, той беше висок колкото триетажна сграда.
— Колко време отне? — попитах.
— Около три месеца.
— Защо още е тук след пет години?
— Не съм сигурна… но неофициално чух, че било взето решение да го пратят за рециклиране. Това ще разстрои много хора, които още не са доволни от окончателния доклад — включително роднините на жертвите, които идват тук всяка година преди панихидата. Тази сутрин са били тук.
Кимнах.
Кейт продължаваше да се взира във възстановения самолет.
— Бях тук, когато започнаха да го сглобяват… издигнаха скелета, дъсчени рамки и мрежи, за да поддържат парчетата… Хората, които работеха тук, го нарекоха Самолетус рекс. Свършиха невероятна работа.
Беше трудно за възприемане — първо, защото самолетът бе огромен, нещо, което няма нужда да проучваш, за да разбереш какво е. Обаче той представляваше нещо по-голямо от сбора от частите си. Сега забелязах великанските му овъглени гуми, огънатите колесници, четирите исполински реактивни двигателя, лежащите на пода криле, пръснатите навсякъде пъстри жици, фибростъклената изолация, подредена в някаква система. Всичко беше обозначено с табелки или надписано с цветен тебешир.
— Всяко нещо тук е проучено до най-малки подробности — каза Кейт. — Трийсет тона метал и пластмаса, двеста и четирийсет километра кабели и хидравлични проводници. Вътрешността на корпуса също е възстановена — седалките, кухненските боксове, тоалетните, килимите. Беше сглобено всичко, което е извадено от океана, над един милион части.
— Защо? Нали са решили, че е механична повреда.
— Искаха да проверят всички други теории.
— Обаче не са го направили.
Тя остави забележката ми без отговор и продължи да си спомня.
— Половин година тук миришеше на реактивно гориво, водорасли, умряла риба и… Както и да е.
Бях сигурен, че все още усеща вонята.
Мълчаливо постояхме пред белия, почти призрачен самолет. Взирах се в пустите илюминатори и си мислех за двеста и трийсетимата пътници за Париж. Опитах се да си представя последните няколко секунди преди експлозията, момента на експлозията и последните няколко секунди след експлозията, докато боингът се е разпадал във въздуха. Дали след първото огнено кълбо бяха останали живи хора?
— Понякога ми се струва, че никога няма да узнаем какво се е случило — въздъхна Кейт. — Друг път си мисля, че нещо ще изникне само.
Не отговорих.
— Виждаш ли липсващите части от средата на корпуса? — попита тя. — ФБР, Националната служба за безопасност на транспорта, „Боинг“, ТУЕ и външни експерти се опитваха да открият входен и изходен отвор или свидетелства за друга експлозия, освен горивно-въздушна. Но не успяха. Затова стигнаха до извода, че не е било ракетен удар. Ти можеш ли да направиш такъв извод?
— Не. Липсват прекалено много части. Освен това господинът, с когото приказвах, е направил свое проучване, както, сигурен съм, знаеш, и като изхожда от абсолютното си убеждение, че е видял ракета, е стигнал до заключението, че ракетата не е имала експлозивна бойна глава.
— Не е имало никаква ракета — обади се един глас зад нас. Обърнах се и видях, че от мрака се приближава мъж. Носеше костюм и вратовръзка и крачеше решително към нас.
— Не е имало никаква ракета — повтори той.
Погледнах Кейт и казах:
— Май ни пипнаха.