Нелсън Демил
Полет 800 (6)

5

Минахме през Уестхамптън.

— Вкъщи ли? — попитах.

— Още една спирка. Но само ако искаш.

— Още колко „още една спирка“ има?

— Две.

Погледнах жената, която седеше вдясно от мен. Това беше моята съпруга Кейт Мейфилд. Споменавам го, защото понякога е специален агент Мейфилд, а друг път се разкъсва от противоречия за самоличността си.

Виждах, че е Кейт, затова реших, че моментът е подходящ да изясня някои неща.

— Първо каза, че тоя случай не бил моя работа — отбелязах. — После ме заведе на плажа, където двамата непознати явно са станали свидетели на катастрофата и сигурно са я записали. Ще ми обясниш ли това очевидно противоречие?

— Не. — И прибави: — Няма противоречие. Просто си помислих, че ще ти се стори интересно. Бяхме близо до този плаж, затова ти го показах.

— Ясно. Какво ще ми се стори интересно на следващата спирка?

— Ще видиш на следващата спирка.

— Искаш ли да се заема с тоя случай?

— Не мога да ти отговоря.

— Ами, тогава мигни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.

— Нали разбираш, Джон, че не мога да се забърквам в този случай — напомни ми тя. — Аз съм щатна агентка от ФБР. Може да ме уволнят.

— Ами аз?

— Пука ли ти дали ще те уволнят?

— Не. Имам три четвърти инвалидна пенсия от полицията. Освободена от данъци. А и без това не съм очарован от перспективата да работя за теб.

— Няма да работиш за, а с мен.

— Както и да е. — Помълчах. — Какво искаш да направя?

— Само гледай и слушай, после прави каквото ще правиш. Обаче не искам да знам за това.

— Ами ако ме арестуват, че се ровичкам в тия неща?

— Не могат да те арестуват.

— Убедена ли си?

— Абсолютно. Нали съм правистка.

— Може да се опитат да ме убият.

— Ставаш смешен.

— Не. Нашият бивш съекипник от ЦРУ Тед Наш няколко пъти ме е заплашвал, че ще ме убие.

— Не вярвам. Освен това той е мъртъв.

— Те са много.

Кейт се засмя. Не беше смешно.

— Какво очакваш да направя, Кейт? — пак я попитах.

— Да превърнеш този случай в тайното си хоби.

Това пак ми напомни, че моят колега от КТС господин Лайъм Грифит специално ме беше посъветвал да не го правя. Отбих край пътя и казах:

— Погледни ме, Кейт.

Тя ме погледна.

— Мотаеш ме, скъпа. Това не ми харесва.

— Извинявай.

— Точно какво искаш да направя, мила?

Кейт се замисли за миг.

— Само гледай и слушай. После ти сам реши какво искаш да направиш. — Насили се да се усмихне. — Просто бъди Джон Кори.

— Тогава ти просто бъди Кейт.

— Опитвам се. Адски е… кофти. Разкъсвам се… Не искам да се забъркаме… да се забъркаш в неприятности. Но този случай ме измъчва от пет години.

— Той измъчва много хора. Обаче следствието е приключено. Като кутията на Пандора. Остави го така.

Тя помълча, после промълви:

— Смятам, че справедливостта не е възтържествувала.

— Това е злополука — възразих аз. — Няма нищо общо със справедливостта.

— Вярваш ли го?

— Не. Само че, ако се измъчвах от всеки случай, когато справедливостта не е възтържествувала, щях да имам нужда от щатен психоаналитик.

— Това не е какъв да е случай и ти го знаеш.

— Да. Обаче няма да съм човекът, който ще си навре оная работа в огъня, за да види колко е горещо.

— Тогава да се прибираме вкъщи.

Върнах се на пътя и след около минута попитах:

— Е, къде отиваме?

Тя ме насочи към Манток Хайуей, първо на запад и после на юг към океана.

Пътят свършваше с ограда и портал от телена мрежа. Фаровете ми осветиха надпис БАЗА НА БРЕГОВАТА ОХРАНА НА САЩ „МОРИЧЕС“. ЗАБРАНЕНА ЗОНА.

От караулката излезе униформен служител от бреговата охрана. На пояса му висеше кобур с пистолет. Той отвори портала, после вдигна ръка. Спрях.

Мъжът се приближи и му подадох служебната си карта. Той почти не ме погледна и без да ни попита каква е целта на идването ни, каза:

— Продължавайте.

Явно ни очакваха и всички други, освен мен, знаеха каква е целта на посещението ни. Влязох през отворения портал и продължих по асфалтовия път.

Пред нас се появи живописна сграда от бели дъски с червен покрив и квадратна вишка — типична стара база на бреговата охрана.

— Спри тук — каза Кейт.

Спрях на паркинга пред сградата, угасих мотора и слязохме от джипа.

Заобиколихме базата, която гледаше към водата. Погледнах осветената с прожектори сграда, построена върху малък нос, вдаден в залива Моричес. Край водата имаше навеси за лодки, а за дългия кей вдясно от тях бяха завързани два катера на бреговата охрана. Единият като че ли беше катерът, участвал в панихидата. Освен дежурния на портала, базата изглеждаше абсолютно пуста.

— Тук установиха командния пункт непосредствено след катастрофата — осведоми ме Кейт. — Всички спасителни съдове идваха през протока Моричес и караха останките от самолета, които се превозваха в хангара на военноморската база в Калвъртън. Освен това тук докараха труповете, преди да ги пратят в моргата. — Тя помълча, после прибави: — Два месеца и аз работих тук от време на време. Живеех в един съседен мотел.

Не отговорих, обаче се замислих. Познавах неколцина от полицейското управление, които седмици и месеци наред денонощно бяха работили по случая, постоянно пътуваха, сънуваха кошмари за трупове… парчета от трупове… детски играчки, плюшени животни, кукли, куфари, раници… много младежи бяха заминавали за Париж на летни курсове. Едно момиче носело пари в чорапа си. Спасителите извадили от морето кутийка с годежен пръстен. Някой щял да се сгодява в Париж…

Прегърнах Кейт и тя отпусна глава на рамото ми. Известно време останахме така, загледани в залива. Корава е, обаче даже коравите хора понякога са съкрушени.

Кейт се изправи и аз я пуснах. Тя тръгна към кея и в движение заговори:

— Когато дойдох тук в деня след катастрофата, бреговата охрана се канеше да закрие тази база и бяха престанали да я поддържат. Тревата ми стигаше до кръста. След няколко дни беше претъпкано с радиоколи, бусове на криминалистични екипи, линейки, ей там имаше голяма палатка на Червения кръст, камиони, мобилни морги… инсталираха ни подвижни душове, за да се мием от… мръсотията… След седмица направиха ония две хеликоптерни площадки на моравата. Реакцията ни си я биваше. Направо си беше отлична. Бях горда, че работя с тези хора. С бреговата охрана, Нюйоркското полицейско управление, местната и щатската полиция, Червения кръст и много местни рибари и моряци, които денонощно търсеха тела и останки… Наистина беше удивително. — Кейт ме погледна. — Ние сме добри хора. Знаеш ли го? Егоисти сме, глезени егоцентрици. Обаче когато се случи подобна гадост, се проявяваме в най-добрата си светлина.

Кимнах.

Стигнахме до края на кея и тя посочи на запад към мястото, където в тая нощ преди пет години самолетът на ТУЕ бе избухнал над океана.

— Ако е било злополука, добре, хората от „Боинг“, Националната служба за безопасност на транспорта и всички други, които отговарят за сигурността на самолетните полети, могат да поправят дефекта и навярно никой друг няма да има основание да мисли за експлодиращия главен резервоар. — Кейт дълбоко си пое дъх. — Но ако е било убийство, трябва да се убедим в това, преди да потърсим справедливост.

Замислих се за миг.

— Издирвал съм убийци, когато почти никой друг не е смятал, че е извършено убийство.

— Имаше ли късмет?

— Веднъж. След години изникват разни неща. И пак започваш следствието. Имаш ли нещо?

— Възможно е. — Тя се усмихна. — Имам теб.

Усмихнах се и аз.

— Е, не съм чак толкова добър.

— Хубавото е, че можеш да погледнеш на случая с непредубедено око и ясен ум. Всички ние година и половина живяхме с този случай до края на следствието и ми се струва, че бяхме смазани от мащабите на трагедията и обема на документалния материал — докладите на криминалистите, противоречивите теории, борбата за правомощия между различните институции, външния натиск и агресивността на медиите. През всички тези глупости има пряк път. Някой трябва да го открие.

Всъщност повечето ми успешни разследвания бяха резултат от обичайната скучна полицейска работа, криминалистични доклади и така нататък. От време на време обаче разкриването на престъпление беше свързано с щастливото откриване на златното ключе, което отваря вратата към краткия път през глупостите. Случва се, но не и в случаи като тоя.

Кейт се извърна от водата и отново погледна бялата сграда на бреговата охрана в далечината. Няколко прозореца светеха, ала не се мяркаше никакво движение.

— Тук е доста тихо — отбелязах.

— Пак се готвят да закрият базата. Построена е в началото на Втората световна война като мярка срещу немските подводници, дебнещи по крайбрежието. Онази война е свършила, свърши и Студената война, катастрофата на полет осемстотин беше преди пет години. Единственото, което може да запази базата, е терористичната опасност или действителен терористичен акт.

— Ясно. Обаче не бива да си измисляме такива неща.

— Не бива. Само че ти работиш в Контратерористичната спецчаст достатъчно отдавна, за да знаеш, че съществува реална опасност, на която нито властите, нито хората обръщат внимание.

Не отговорих.

— Недалеч оттук са биологичната лаборатория на Плъм Айлънд, Националната лаборатория „Брукхейвън“, военноморската база „Гротън“ и атомната електростанция в Ню Лъндън оттатък Лонгайландския залив. И да не забравяме атентата срещу Световния търговски център през февруари деветдесет и трета.

— И да не забравяме господин Асад Халил, който все още иска да ме убие — напомних аз. — Да убие и двама ни.

Тя помълча, зареяла поглед в пространството, после каза:

— Имам чувството, че над нас е надвиснала някаква опасност. Нещо много по-опасно от Асад Халил.

— Надявам се, че се лъжеш. Халил беше най-гадният скапаняк, на когото съм се натъквал.

— Смяташ ли? Ами Осама бин Ладен?

Не ме бива много с арабските имена, обаче това го знаех. Всъщност в кафенето на КТС висеше негова снимка с надпис „Търси се“.

— Да, човекът, който стоеше зад атаката срещу военния кораб „Коул“.

— Той е виновен и за атентата срещу американската казарма в саудитската столица Рияд през ноември деветдесет и пета, при който загинаха петима американски войници. После през юни деветдесет и шеста пак той стоеше зад атентата в жилищния комплекс Кобар Тауърс в Дахран, Саудитска Арабия, където живееха американски военни. Деветнайсет жертви. Той е планирал атентатите срещу посолствата на Съединените щати в Кения и Танзания през август деветдесет и осма, при които загинаха двеста двайсет и четирима души и бяха ранени още пет хиляди. И за последен път се появи преди девет месеца — атаката срещу „Коул“ през октомври две хилядната, когато загинаха седемнайсет моряци. Осама бин Ладен.

— Сериозен списък. И какво прави оттогава?

— Живее в Афганистан.

— Оттеглил ли се е?

— Не бих разчитала на това — отвърна Кейт.