Нелсън Демил
Полет 800 (52)

51

Беше 16:32. Седях в дневната в „Плаза“ и чаках Дом Фанели да се обади с думите „Операцията изпълнена“ или нещо подобно. Според записаното съобщение на „Делта“ самолетът на Кейт от Кайро беше кацнал навреме в 16:10. Струваше ми се, че вече би трябвало да се е обадил. Телефонът в стаята обаче мълчеше. Проверих мобифона си за съобщения. Нямаше.

— Защо не му се обадиш? — попита Джил.

— Той ще ми се обади.

— Ами ако има проблем?

— Той ще ми се обади.

— Изглеждаш прекалено спокоен — отбеляза тя.

— Добре съм.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, обаче ще изчакам да ми се обадят, за да видя дали имам нужда от една, или две чаши.

— Нямам търпение да се запозная с Кейт.

— И аз нямам търпение да я видя. Мисля, че ще ти хареса.

— А аз дали ще й харесам?

— Защо не? Много си симпатична.

Тя не отговори.

В 16:36 реших да изчакам до без петнайсет и да се обадя на Фанели.

В 16:45 си представих Дом Фанели под федерален арест, Кейт в автомобил с Тед Наш и обаждане от Наш, за да ме осведоми, че я разменя за Джил и записа. Почти чувах гласа му: „Джон, с Кейт ще прекараме няколко приятни дни в едно скривалище, докато не ни предадеш госпожа Уинслоу и нейното домашно видео“.

За пръв път от много години изпитах истински страх, който стегна гърлото ми.

Замислих се за отговора си в случай, че Тед Наш поискаше откуп. Знаех, че това копеле няма да играе по никакви правила. Неговият ендшпил се свеждаше до пълен блок — той искаше Джил, видеозаписа, Кейт и мен. Затова, каквото и да отговорех на исканията му, щеше да мами и лъже и нямаше да има размяна на пленници — щеше да има само клане. Следователно единственият ми възможен отговор щеше да е „Върви на майната си“.

Погледнах Джил. Нямаше да я предам на Тед Наш.

Замислих се за Кейт. Тя щеше да ме разбере.

— Не изглеждаш добре — каза Джил.

— Нищо ми няма. Наистина.

Тя взе мобифона си.

— Обаждам се на детектив Фанели.

— Недей. Аз ще му се обадя. — Включих мобифона си и изчаках сигнал за съобщение, но нямаше. Изключих го, протегнах ръка към стационарния телефон в стаята и точно в тоя момент той иззвъня. Оставих го да звънне повторно и вдигнах.

— Кори.

— Наврях му го — осведоми ме Дом Фанели.

— Дом…

— Пълен боклук. Откъде го познаваш тоя задник? Ето ти Кейт. Сърцето ми отново започна да бие.

— Джон, добре съм. Но само каква сцена беше. Тед…

— Къде си сега?

— В една полицейска кола с Дом.

Погледнах Джил, дадох й знак с палци нагоре и тя се усмихна.

— Джон, Тед Наш е жив — каза Кейт. — Беше на летището…

— Да. Знам. Но имам и добра новина.

— Нима това, че е жив, е лоша новина? Какво става, по дяволите?

— Дом каза ли ти нещо?

— Не, но успях да се досетя за някои неща. Дом казва, че не знаел нищо, освен че си го пратил да ме вземе и да ме заведе при теб. Защо не си тук? Какво става?

— Ще ти кажа, когато се видим.

— Къде си?

— Ще видиш, когато пристигнеш. Най-добре да не разговаряме по телефона. — Прибавих: — Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Не очаквах тъкмо такова посрещане. Какво иска Тед, по дяволите?…

— Това наистина е дълга история.

— Откри ли?…

— По-късно.

— А ти добре ли си?

— Да. Обаче положението е малко напечено.

— Което трябва да означава, че е критично. Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм. Щом ти си добре. Дай ми пак Дом. Скоро ще се видим. Обичам те.

— И аз те обичам.

Фанели се върна на телефона.

— Как работиш с тия хора? — попита той. — Те нямат уважение към закона и полицията…

— Следят ли те, Дом?

— Да. Но се обадих да пратят още патрулни коли и след няколко минути ония задници зад нас ще бъдат спрени за неправилно шофиране.

— Браво. Дължа ти едно черпене.

— Едно ли? Дължиш ми много. Ей, Кейт изглежда страхотно. Чудесен тен. Доста си тренирала там, нали? Поотслабнала си. Искам да кажа, винаги си изглеждала страхотно, но виждам, че си отслабнала.

Естествено, разбирах, че говори на нея, а не на мен.

— Колко души бяха?

— Само четирима, обаче вдигнаха шум за четирийсет. Единият все викаше: „ФБР! ФБР! Възпрепятствате прочее и прочее“. Пък аз отговарям: „Полиция! Полиция! Отдръпнете се. Стойте настрани!“ и така нататък. Бях се уговорил с две ченгета от охраната на летището и те го обърнаха на проблем с юрисдикцията. Беше забавно, обаче по едно време стана напечено. Кейт окончателно реши нещата, като им заяви: „Ако нямате федерална заповед за арест или федерална призовка, настоявам… — загряваш ли? — … Настоявам да ме пуснете да мина“. Е, наоколо вече се бяха събрали митничари, още ченгета от охраната и Бог знае кой. Та тогава…

— Добре, ясно. Колко коли те следят?

Отговорът му се забави с няколко секунди.

— Бяха две… сега не виждам нито една. Трябва да даваш мигач, когато се престрояваш. Понякога хората си мислят, че са дали мигач, обаче…

— Добре. Кога предполагаш, че ще пристигнете?

— Не знам. Сега е час пик… шофьорът зад волана е новобранец…

— Новобранец ли? — чух да казва мъжки глас. — Кой е новобранец? Искаш ли ти да караш?

Бяха разменени шеговити остроти между трима мъже, които бяха усъвършенствали изкуството на обидата. Представях си как Кейт върти очи към тавана.

— Ще се видим, когато дойдете — намесих се и пак повторих номера на стаята. — Кажи на Кейт да изключи мобифона и пейджъра си, ако са включени.

— Ясно. До скоро, приятел.

— Още веднъж благодаря. — Затворих.

Джил дойде при мен и ме прегърна.

— Сигурно изпитваш огромно облекчение.

Отвърнах на прегръдката.

— Една тревога по-малко.

Тя ме хвана за ръце и ме погледна.

— Разбирам какво можеше да се случи, ако на летището не беше минало добре.

Не отговорих.

— Ще те оставя, за да посрещнеш жена си спокойно.

— Не, остани. Искам да се запознаеш с Дом Фанели…

— Някой друг път. Междувременно имаш нужда от нещо за пиене.

Джил се оттегли в стаята си.

Няколко секунди съсредоточено зяпах бара, после си налях скоч и отидох при прозореца.

Над града бяха надвиснали ниски облаци, обаче по телевизията предвиждаха за другата сутрин слънце.

Странно, помислих си, в какво се беше превърнало нещо, започнало като половин ден отпуска през юли, за да придружа жена си на панихида.

Кейт винаги бе имала представа накъде отиват нещата, обаче аз бях в пълно неведение. Почти пълно.

Що се отнасяше до Джил Уинслоу и Бъд Мичъл, техните лудории на плажа се бяха превърнали в класически случай на нещо нередно, извършено на неподходящо място в неподходящ момент.

И сега, след малко повече от пет години, всички тия пътища се бяха пресекли и утре играчите щяха да се срещнат в „Прозорците на света“.