Нелсън Демил
Полет 800 (48)

47

Джил Уинслоу я нямаше в кухнята, обаче я видях през френската врата на верандата. Все още беше по халат и седеше на шезлонг — с отворени очи, отправени към нещо вътре в нея.

Излязох и се отпуснах на съседния шезлонг. Помежду ни имаше масичка, на която тя бе оставила бутилка вода и две чаши. Налях си и обходих с очи обширния двор и големия плувен басейн.

— Взехте ли касетата? — след около минута ме попита госпожа Уинслоу.

— Не. Искам вие да ми я дадете.

— Имам ли друг избор?

— Нямате. Тя е доказателство за евентуално престъпление. Мога да я изискам със съдебно нареждане. Но искам вие да ми я дадете доброволно.

— Ваша е. — Тя се усмихна. — Всъщност е на хотел „Бейвю“.

— Бъд е оставил петстотин долара депозит, така че за касетата е платено.

— Хубаво. Това винаги ме е измъчвало. Че откраднах касетата.

Мен не ме измъчваше — тъкмо затова бях тук.

Джил Уинслоу помълча, после каза:

— Вие сте интелигентен човек. Досетили сте се.

— Не беше чак толкова трудно — отвърнах скромно. Всъщност наистина съм интелигентен и беше адски трудно.

— Много се уплаших, когато дойдоха от ФБР. Помислих, че ще ме питат дали съм направила копие на записа, преди Бъд да го изтрие… но откъде можеше да им хрумне? И откъде да знаят за видеофилма?…

Както бях установил, те бяха знаели, че Джил Уинслоу е взела касета от хотелската видеотека, обаче бяха съсредоточили вниманието си върху унищожаването на доказателствата за нейното присъствие и очевидно изобщо не им бе дошло наум, че сълзливата богата дамичка е записала своята миникасета върху филма от видеотеката.

— Тогава не бях готова да им покажа записа — продължи тя.

— Разбирам.

— Бедният Марк. Бедният Бъд. — Госпожа Уинслоу отпи глътка вода. — Много ще ми се разсърдят. По различни причини.

— Вече не става дума за тях, ако изобщо някога е ставало — казах. — Става дума за вас, за вашата правилна постъпка и за истината, за справедливостта.

— Знам… но на Бъд му е много удобно да е женен. И Марк… е, и на него му е удобно. — Тя замълча за миг. — Марк ще е съсипан… унижен…

— Бихте могли да го избегнете.

Джил се засмя.

— Сериозно ли говорите?

— Не.

Тя отново отпи от чашата си.

— После идват Марк-младши и Джеймс. Децата ми.

— На колко години са?

— На тринайсет и петнайсет. Някой ден може би ще разберат.

— Някой ден със сигурност ще разберат. Може би по-скоро, отколкото си мислите.

Тя ме погледна.

— Ще ме пратят ли в затвора?

— Не.

— Не съм ли укрила…

— Не мислете за това. Ще имат нужда от вашата помощ.

Джил Уинслоу кимна.

— Ами Бъд? Очаква ли го наказание, задето изтри записа?

— Може би. Но и двамата ще сключите сделка. — Изхъмках. — Подозирам, че главният му проблем ще е госпожа Мичъл.

— Арлийн ще превърне живота му в ад — съгласи се тя.

— Стига сте мислили за другите хора.

Без да ми отговори, Джил се поизправи и плъзна поглед наоколо, после отправи очи към градината и басейна.

— Това беше затвор с доживотна присъда.

Премълчах. Както вече споменах, трудно е да съчувстваш на богато момиче, което пие шампанско на яхта — или край басейн. Обаче разбирах неуспешните бракове и няма значение колко пари или слава притежаваш — неуспешният брак е общият знаменател на всички класи.

— Какво ще правя сега? — попита тя по-скоро себе си, отколкото мен. После ме погледна и се усмихна. — Смятате ли, че мога да направя кариера в киното?

Усмихнах се в отговор, ала не отговорих. Погледнах си часовника. Трябваше да се махна, преди черният хеликоптер да е кацнал на моравата или да се е появила колата на Тед Наш и неговите приятелчета. Обаче трябваше и да дам възможност на Джил Уинслоу да си изплаче мъката.

Тя очевидно мислеше напрегнато.

— Защо трябваше да минат пет години?

— Аз съвсем отскоро се занимавам със случая.

Госпожа Уинслоу кимна.

— Когато научих, че следствието е приключено, изпитах известно облекчение… но и угризение. Кога започнаха да го преразглеждат?

Всъщност преди час, обаче й отговорих:

— Петата годишнина през юли отново събуди интереса към трагедията.

— Разбирам. Ще дойдете ли на черква с мен?

— Хм… всъщност много бих искал. Но трябва да тръгвам. Можете ли да направите копие на записа?

— По същия начин, по който го направих предишния път — само че в обратния ред. От видеото на камерата. Как сте с техниката?

— Зле. — Изправих се. — Хайде да направим копие.

Тя стана и минахме през кухнята, откъдето взех полицейската радиостанция, после се върнахме в дневната.

Джил Уинслоу влезе в голям килер, пълен с игри и спортни вещи, и донесе видеокамера. Остави я на пода до телевизора.

Предложих да й помогна, но тя отвърна:

— Просто седнете, ако искате да го направя както трябва.

Нямах намерение да седя, докато тя си играе с вещественото доказателство на века, затова приклекнах до нея пред телевизора. Наблюдавах и задавах въпроси, докато тя свързваше видеото и камерата с дълъг кабел, по който според нейните обяснения течал аудио и видеосигнал. Видя, че съм пренавил „Един мъж и една жена“, и натисна някакъв бутон на камерата, после и на видеото.

— Сега касетата във видеото се записва върху миникасетата в камерата.

— Сигурна ли сте?

— Да. Искате ли да пусна миникасетата по телевизора?

— Не, вярвам ви.

— Можех да изтрия касетата още преди пет години — все още приклекнала до мен, каза Джил. — Можех да отрека, че записът съществува. Но ви го показах… И ви имам доверие.

— Добре. Колко време ще отнеме това?

— Колкото оригиналния запис, четирийсетина минути. Искате ли да закусите?

— Не, мерси. — Параноята пак започваше да ме обзема и си представях как Наш и компания спират пред къщата. Наистина ли трябваше да правя копие? — Може ли да превъртим до сцените на плажа, когато избухва самолетът?

— Бързате ли? — попита госпожа Уинслоу.

— Да.

Тя включи телевизора и на екрана се появи картина. Бяхме стигнали дотам, където госпожа Уинслоу духаше на господин Мичъл. Приклекнал до нея, се изчервих. Моята домакиня обаче изглеждаше странно безразлична.

— Сигурен ли сте, че не искате да копираме този момент?

— Сигурен съм.

Тя натисна бутона за бързо превъртане и движенията се ускориха. След купона с опитване на съпругите Джил превключи на нормална скорост. Нейната двойница на екрана се изправи и заяви: „Лепкава съм. Хайде да се изкъпем“.

Джил Уинслоу се обърна към мен.

— Оттук ли?

— Да.

Тя се изправи, аз също. Погледнах си часовника, после екрана, който продължаваше да показва записа. От тоя момент копирането трябваше да отнеме петнайсетина минути.

— Защо са ви два записа? — попита госпожа Уинслоу.

— Често губя разни неща.

Тя ме погледна, но не каза нищо. Подаде ми дистанционното.

— Не искам да гледам самолета. Вие останете и го гледайте, ако искате, и когато свърши, когато започне „Един мъж и една жена“, натиснете бутона стоп и извадете касетата. Аз ще чакам на верандата. Повикайте ме, ако ви трябва помощ, за да извадите касетата от камерата.

— Искам да се облечете и да дойдете с мен — казах аз.

Джил повдигна вежди.

— Арестувана ли съм?

— Не. — Погледнах екрана и часовника в долния десен ъгъл. До експлозията в 20:31 оставаха дванайсет минути, след това идваха последиците от нея, Бъд и Джил, тичащи към пясъчната дюна, и така нататък.

Хванах я за ръка и я заведох в кухнята.

— Ще бъда напълно откровен с вас. Заплашва ви известна опасност и трябва да ви изведа оттук.

Тя ме зяпна.

— Опасност ли?…

— Ще ви обясня съвсем набързо. Федералните агенти, които преди пет години са идвали тук и са взели вашата изтрита касета, почти със сигурност са възстановили записа…

— Тогава защо…

— Слушайте. Те знаят какво е имало на записа. И не искат никой друг да узнае…

— Защо?…

— Не знам защо. Няма значение защо. Важното е… че две отделни групи разследват случая. Първата група, Наш, Грифит и други, се опитват да скрият и унищожат всички веществени доказателства за ракетен удар. Втората група, аз и някои други, се опитваме да направим обратното. Засега това ви стига, освен че първата група може да идва насам… и ако дойдат, ще унищожат записа и… трябва да се махнем оттук, веднага, и с двата записа. Затова бързо се облечете и елате с мен.

Тя продължаваше да ме зяпа, после погледна през еркерния прозорец, като че ли навън имаше хора. Наистина исках да се размърда, обаче я оставих да смели новата информация.

— Ще се обадя в полицията — промълви тя накрая.

— Не. Тия хора са федерални агенти като мен и са официалните следователи. Но участват в заговор. — Още докато говорех, разбирах, че тя няма причина да ми вярва. И наистина, госпожа Уинслоу ме гледаше доста подозрително.

— Какво се е случило преди пет години? — продължих аз. — Не ми ли казахте, че сте научили за методите за възстановяване на изтрит запис? Нима тия хора ви потърсиха отново? Да са викали вас или Бъд в държавна институция? Виждали ли сте друг освен Наш, Грифит и третия? Вие сте интелигентна жена. Съберете две и две.

Тя стоеше и втренчено се взираше в краката си, после вдигна очи към мен.

— Всичко това е логично, но…

— Джил, ако исках само записа, вече щях да съм го взел и да съм си отишъл. Ако исках да ви причиня зло, отдавна можех да го направя. Трябва да ми повярвате и да дойдете с мен.

Известно време се гледахме. Накрая госпожа Уинслоу кимна.

— Добре.

— Благодаря. Облечете се. Няма време за душ. И не вдигайте телефона. Вземете си най-необходимите вещи и всички пари, които имате вкъщи.

— Къде?…

— По-късно ще го обсъдим. Имате ли оръжие в къщата?

— Не. Вие нямате ли?

— Побързайте.

Тя се обърна и излезе от кухнята. Докато се връщах в дневната, чух стъпките й по стълбището.

Взех дистанционното управление и седнах на масичката. Джил Уинслоу и Бъд Мичъл се любеха на екрана. Часовникът в долния десен ъгъл показваше 20:27.

Телефонът на ъгловата масичка иззвъня. След петото иззвъняване се включи телефонният секретар. На екрана на идентифициращото устройство пишеше „Частен номер“.

Бързо отидох в предната част на къщата и погледнах през прозореца, но на алеята и паркинга нямаше други коли освен моята.

Върнах се в дневната точно в момента, когато светлината започна да се издига от хоризонта, оставяйки димна следа. Гледах записа на нормална скорост и нямаше грешка — наистина беше ракета. Помислих си, че двестате очевидци, които са видели светлината, ще потвърдят истинността му, за разлика от анимацията на ЦРУ.

Появи се първият проблясък, последван от грамадното огнено кълбо. Погледнах Джил, възседнала Бъд, който се надигна и се озърна през рамо. Преброих до четирийсет и чух екот от тонколоните — приглушена мощна експлозия, която заглъхна. После се възцари тишина.

Телефонът пак иззвъня и на дисплея пак пишеше „Частен номер“. След петото иззвъняване пак се включи телефонният секретар.

Беше 09:15, не чак толкова рано в неделя сутрин, за да се обаждат приятели или роднини, обаче все пак доста рано за две позвънявания едно след друго.

Джил и Бъд тичаха по плажа. Докато се приближаваха към камерата, забелязах, че тя го гледа. Какво си мислеше тоя идиот? Нима щеше да я зареже на плажа, ако Джил не бягаше достатъчно бързо, ако не се облечеше или не скочеше в колата, когато той се приготвеше за тръгване? Явно му липсваше и хладнокръвие, и смелост.

Искам да кажа, приятелите и любовниците или изплуват, или потъват заедно. Аз дори не познавах Джил Уинслоу, а седях и я чаках, въпреки че Тед Наш и неговите спътници можеха да почукат на вратата всеки момент. Те бяха въоръжени, аз — не. И не се съмнявах, че ако видят или разберат какво правя тук, ще са достатъчно отчаяни — и вбесени, — за да унищожат и вещественото доказателство, и двамата свидетели. Обаче седях дори след като бях копирал записа и продължавах да седя. Възможно е да има живот след смъртна опасност, както бях установил още в началото на полицейската си кариера, само че човек трябва да се погрижи да оцелее и душата му освен тялото. В противен случай тоя живот не си струва.

Чух затръшване на врата, после друга, и ми трябваше време, за да разбера, че звукът идва от телевизора. Над екрана се бе спуснала чернота и щяха да минат пет минути, докато се разнесеше гласът на Джил: „Мисля, че се взриви самолет“. Чух стъпките й във фоайето и спрях видеото, приклекнах до камерата, намерих съответния бутон и я изключих. Сам се изненадах, когато открих как да извадя миникасетата. После я прибрах в джоба си.

Джил влезе в дневната със сак в ръка. Носеше черен панталон и бяла блуза.

— Готова съм.

— Добре, хайде да върнем всичко както си беше. — Подадох й камерата и тя я занесе в килера, докато аз вадех „Един мъж и една жена“ от видеото и го изключвах. Проверих всички светлинни индикатори и бутони, за да съм сигурен, че никой не може да познае дали устройството е използвано. Изправих се. Джил стоеше до мен и ми подаваше кутията на филма. Прибрах касетата и я пъхнах в страничния джоб на блейзъра си. Натиснах копчето на ъгловата масичка и завесите се вдигнаха.

— Знаете ли кой се обажда преди малко? — попитах.

— На дисплея пишеше, че номерът е частен, и не оставиха съобщение.

— Добре… ето какъв е планът. Моята кола се следи. Трябва да използваме вашата.

— В гаража е. Обаче трябва да оставя писмо на Марк.

— Недейте. Без писма. Ще му се обадите по-късно.

Тя се усмихна принудено.

— От десет години искам да му оставя писмо на кухненската маса и сега, когато наистина си отивам, вие ми казвате, че не може, така ли?

— Ще му пратите имейл — казах. — Да вървим.

Вдигнах сака й и я последвах по коридора до врата, водеща към триместния гараж. Вътре имаше две коли: лексъс и беемве кабрио със свален гюрук.

— Коя да вземем? — попита госпожа Уинслоу.

От Дом Фанели знаех, че беемвето е на нейно име, което можеше да стане важно, ако господин Уинслоу обявеше жена си за изчезнала и ни спреше полиция.

— Кабриото.

Прибрах сака й в багажника.

— Искате ли вие да карате? — попита тя.

— Всъщност трябва да се отърва от моята кола. Къде наблизо мога да я оставя?

— Къде отиваме?

— В Манхатън.

— Добре. Просто карайте след мен. На около осем километра южно по Сидър Суомп ще видите знак за колежа „Съни“ в Олд Уестбери. Можете да оставите колата си там.

— Ясно. Запалете мотора, обаче не отваряйте гаража с дистанционното. — Приближих се до прозорците и предпазливо надникнах. Не видях автомобили и натиснах бутона до вратата. Когато се отвори, излязох. Тя изкара колата на заден и затвори с дистанционното. Подадох й миникасетата от камерата. — Пазете я. Ако се разделим, отидете на някое сигурно място. При приятели, роднини, в хотел. Не се прибирайте вкъщи. Обадете се на адвоката си, после в полицията. Разбирате ли?

Джил кимна и аз я погледнах, обаче не ми се стори уплашена или объркана, което поуспокои и самия мен. Казах й:

— Вдигнете гюрука и затворете прозорците.

Госпожа Уинслоу вдигна гюрука. Качих се във форда и запалих двигателя.

Последвах я по дългата алея и Куейл Холоу Лейн.

Дотук добре. Положението обаче можеше рязко да се промени и аз обмислих няколко възможности и резервни планове в случай, че се разхвърчат говна.

Не беше в стила на Тед Наш да ми отпусне много каиша или да почива в неделя. Но можеше да съм го фраснал по главата по-силно, отколкото си мислех, и сега да лежи в тъмна стая с шишенце аспирин и да се мъчи да проумее кое как. Едва ли. Обаче каквото и да правеше в момента, явно не го правеше тук.

Като се замислех, ако знаех, че ще открия Джил Уинслоу и копие на записа, без колебание щях да го убия на плажа, за да избегна тая ситуация. Изпреварващите удари са хубаво нещо, когато човек е сигурен, че ще изпревари другия.

Съмнявах се, че ако сега се натъкна на Наш и компания, ще имам възможност да поправя грешката си, обаче бях убеден, че той ще се възползва от възможността да поправи своята.