Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Fall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2009)
Разпознаване и корекция
ultimat(2009)
Допълнителна корекция
Джейн(2012)

Издание:

Нелсън Демил. Полет 800

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 2004

История

  1. —Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)
  2. —Корекция

42

След като се бях уверил, че ме следят и искат да ме убият, вече не страдах от такава параноя. От плещите ми се стовари огромно бреме. Върнах се в „Бейвю“, измих солената вода и мръсотията от тялото си, облякох се за път и напуснах хотела.

Пътувах по Лонгайландската магистрала с взетия под наем форд „Таурус“. Беше събота, 22:05. Радиото работеше на местна станция и пускаха парчета на Били Джоуел и Хари Чапин, които, постоянно осведомяваше публиката си шантавият диджей, били лонгайландски момчета. Както и Джоуи Бътафуко[1] и серийният убиец Джоуел Рифкин, обаче диджеят не спомена за това.

Движението бе между умерено и натоварено и аз направих няколко хаотични маневри, за да проверя дали ме следят, но всички шофьори по Лонгайландската магистрала са откачалки и не успях да разбера дали по петите ми се движи опитен федерален агент, или просто типичен лонгайландски психар.

Излязох и пак влязох в магистралата, за да се успокоя, че никой не ме следи. Под въздействието на остатъците от предишната си параноя вдигнах поглед през шибедаха и потърсих прословутия черен хеликоптер, който използват органите на държавна сигурност в Америка, за да наблюдават своите граждани, обаче нямаше нищо освен луна и звезди.

Включих мобифона си за пет минути, ала нямах съобщения.

Замислих се за срещата и схватката с господин Тед Наш. Той си оставаше все така противен и арогантен, както винаги, и фактът, че известно време е бил мъртъв, изобщо не му беше помогнал. Следващия път щях да го направя сам и да присъствам на погребението. Обаче дотогава той се опитваше да възпрепятства благородните ми домогвания до истината и справедливостта и не толкова благородните ми домогвания да го навра в задниците на някои хора, докато мога.

Ченето още ме наболяваше и един бърз поглед в огледалото в хотел „Бейвю“ ми бе показал, че ми липсва малко кожа и по челюстта ми минава черно-синя следа. Освен това имах главоболие, както винаги, когато се срещам с Тед Наш, независимо дали съм го блъскал с чело по лицето. И малко ме свиваше в слабините, което беше достатъчно основание да го убия.

През двайсетгодишната си служба в НЙПУ бях убил само двама души, и двамата при самоотбрана. Личните ми и професионални отношения с Тед Наш бяха по-сложни от кратките ми срещи с ония двама абсолютни непознати, които ми се беше наложило да застрелям, и затова причините да убия Тед подлежаха на по-сериозен анализ.

Въргалът на плажа трябваше да е катарзис и за двамата, обаче всъщност нито аз, нито той бяхме останали удовлетворени и срещата трябваше да се преиграе.

От друга страна, както би казала Кейт, и двамата бяхме федерални агенти и се опитвахме да вършим една и съща работа за родината си, затова трябваше да се опитаме да проумеем причините, които ни тласкаха към взаимно унищожителни прояви на словесни обиди и физическо насилие. Трябваше да преодолеем различията си и да осъзнаем, че имаме еднакви цели и стремежи, и даже сходен характер, което би трябвало да стане основа за разбирателство, вместо за противоречия. Трябваше да осъзнаем мъката, която си причинявахме един на друг, и да измислим съзидателен и честен начин да разбираме чувствата на другия.

Или накратко, трябваше да удавя тоя кучи син като плъх или поне да го застрелям със собствения му пистолет.

Един пътен знак ме осведоми, че навлизам в окръг Насау, и смахнатият диджей съобщи, че на красивия Лонг Айлънд пак било красива събота вечер, „от Хамптън до Златния бряг, от Плъм Айлънд до Файър Айлънд, от океана до Залива… Всички яко купонясваме и се кефим!“

Майната му.

Що се отнасяше до разкритията на господин Тед Наш, разказът му си го биваше и той може би казваше истината: в оня запис не бе имало ракета. Това беше хубаво, ако бе вярно. Щях да съм изключително доволен, ако можех да повярвам, че е било злополука. И щях да съм адски бесен, ако откриех противното.

В тая игра ми беше останало да изиграя една карта, и това бе Джил Уинслоу — обаче истинската Джил Уинслоу спокойно можеше да не е жената в Олд Бруквил, накъдето се бях запътил. Истинската Джил Уинслоу можеше да е мъртва, заедно с любовника си. И ако продължавах да си пъхам носа в тая история, и аз можех да умра, даже да нямаше засекретяване и заговор — струва ми се, че Тед Наш просто искаше да съм мъртъв и след тая вечер неговите шефове щяха да му дадат картбланш.

Излязох от магистралата и се насочих на север по Сидър Суомп Роуд. Бях нервен винаги когато напусках Манхатън, обаче след Йемен можех да отида на почивка и в Ню Джързи.

Познавах тоя район от окръг Насау, защото в Контратерористичната спецчаст имаше неколцина тамошни детективи и ми бяха възложили да наблюдавам заедно с тях някакви арабски образи, които работеха и живееха там.

Продължих по Сидър Суомп Роуд между големи къщи, кънтри клуб и няколко оцелели имения от лонгайландския Златен бряг.

Завих надясно по шосе 25А, главния път в посока изток — запад през Златния бряг, и поех на изток.

Трябваше да допусна, че най-късно до другия ден Тед Наш ще е в хотел „Бейвю“ и ще разговаря с господин Роузънтал за моето посещение и Джил Уинслоу. Затова се налагаше да действам бързо, обаче освен късния час имаше проблем да се срещна с госпожа Уинслоу веднага — господин Уинслоу, който най-вероятно си нямаше и представа, че жена му се е забъркала в секс, лъжи и видео. При нормални обстоятелства щях да изчакам господин Уинслоу да отиде на работа в понеделник, но Тед Наш беше по петите ми и не разполагах с толкова време.

С население няколко души повече от моя блок, градчето Олд Бруквил си има собствена полиция, разположена на пресечката на Улвър Холоу Роуд и шосе 25А. Малка бяла сграда на североизточния ъгъл на кръстовището — човек не можело да не я забележи, според сержант Робъртс, дежурния, с когото бях разговарял.

На един светофар завих наляво по Улвър Холоу Роуд и влязох в малкия паркинг пред сградата с надпис ОЛДБРУКВИЛСКО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ. Часовникът на таблото показваше 00:17.

На паркинга имаше две коли и реших, че едната е на дежурния, а другата — на госпожа Уилсън, цивилната служителка, с която първо бях разговарял.

Ако ме бяха проследили или ми бяха поставили проследяващо устройство в колата, Тед Наш от ЦРУ или Лайъм Грифит от Отдела за служебна отговорност във ФБР сега пътуваха за насам.

Часовникът вече беше излязъл от играта, както и извънредното отпуснато ми време — сега използвах време назаем.

Бележки

[1] Американски убиец от близкото минало. — Б.пр.