Нелсън Демил
Полет 800 (40)

39

Промених решението си.

Относно тайните срещи: винаги отивай един час по-рано и никога по пряк път. Затова в седем вечерта, вместо да паркирам при окръжния парк „Къпсог Бийч“, спрях на Дюн Роуд и намерих пряк път до плажа между две къщи.

Облечен по бански и черна тениска, закрачих бос по пясъка. Един надпис ме осведоми, че навлизам в територията на парка.

Официалният залез бе обявен за 19:17 и слънцето вече потъваше в океана. Водата искреше в червено-златисти отблясъци.

Малцината останали на плажа събираха вещите си и се насочваха към колите си.

Когато видях протока в отсрещния край на бариерния остров, аз бях последният човек на плажа, освен един горски с джип, който патрулираше с мегафон и съобщаваше, че паркът е затворен.

Мина покрай мен и извика:

— Паркът е затворен. Моля, напуснете парка.

Завих навътре и се изкатерих по една дюна. От върха видях просеката между дюните. Две двойки с плажни вещи се тътреха към паркинга. Беше седем и петнайсет. Имах четирийсет и пет минути да се осъзная. Всъщност бях имал близо четирийсет години за тая цел, обаче безуспешно.

Слънцето залезе и небето от лилаво стана черно. Появиха се звезди и във високата трева около мен зашумоля бриз. Прибоят с тих ритмичен плисък миеше пясъка. Сегиз-тогиз в плажа се разбиваше голяма вълна.

Бавно закрачих между обраслите с трева дюни и стигнах последната, от която се виждаше протокът — само на петдесетина метра.

Надясно се намираше заливът Моричес, наляво бе океанът. Свързваше ги късият проток. Няколко яхти със запалени светлини навлизаха в залива, рибарски гемии се отправяха към открито море. Оттатък залива светеше базата на бреговата охрана.

Нямах представа откъде може да мине моята така наречена информаторка, за да стигне до мястото на срещата, обаче аз бях дошъл пръв, бях разузнал района и бях заел изгодна позиция. Естествено щях да се чувствам по-добре, ако носех пистолета си.

Преди слънцето да залезе, това не ми се бе струвало толкова кофти идея.

Дигиталният ми часовник показваше 20:05, обаче на пясъчния нос не ме чакаше никой. Моята информаторка закъсняваше или се таеше някъде сред дюните и чакаше пръв да отида там.

В осем и петнайсет се замислих дали все пак пръв да не направя ход, само че той можеше да се окаже и последен.

Напрегнато се заслушах, но едва ли щях да чуя тихи стъпки по пясъка, макар да ми се струваше, че чувам шумоленето на тревата, когато не духаше вятър.

Бавно обърнах глава и се втренчих в мрака, но нищо не помръдваше.

Луната изгря — ярък полумесец — и освети плажа и морето. Рядката трева не ме скриваше и се почувствах малко незащитен на върха на дюната. Поне дрехите и кожата ми бяха тъмни.

В осем и двайсет разбрах, че трябва да взема решение. Най-разумно беше да си тръгна, но измъкването нямаше да е толкова лесно, колкото пристигането. Реших да остана където си бях. Който иска срещата, трябва да направи първия ход. Такъв е принципът.

Пет минути по-късно чух нещо като кашлица, обаче можеше да е куче. След няколко секунди пак я чух и като че ли идваше откъм пясъчната дюна зад мен.

Бавно се обърнах натам, ала не видях нищо. Зачаках.

Отново се разнесе същият звук и тоя път бях сигурен, че не е куче. Беше човек и се движеше, обикаляше около мен. А може да бяха повече от един, всички въоръжени с автоматични пистолети със заглушители. Чух ново изкашляне от друго място.

Явно някой се опитваше да съобщи за присъствието си и очакваше отговор, затова реших да се включа в играта и също се изкашлях, после се преместих, в случай че ме вземат на мушка.

След миг от някъде не много далеч се разнесе мъжки глас.

— Къде сте?

Гласът идваше от пясъчната дюна вдясно. Обърнах се натам и се сниших.

— Излезте така, че да ви видя. Бавно.

Иззад дюната се появи тъмна фигура и видях глава и рамене на едър мъж, въпреки че не можех да различа лицето му.

— Приближете се. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Фигурата се изкачи на върха на дюната и започна да се спуска към тъмната долчинка.

— Спрете — наредих.

Той спря на десетина метра от мен.

— Добре, обърнете се и легнете по очи.

Мъжът не изпълни инструкциите ми, което винаги ме ядосва.

— Ей, приятел, на теб говоря — изсумтях с отработения си полицейски глас. — Обърни се и лягай. Веднага!

Той стоеше на мястото си и ме гледаше. После запали цигара. На светлината на запалката зърнах лицето му и за миг ми се стори, че го познавам, обаче не можеше да е вярно.

— Ей, задник, насочил съм пистолет към теб и след три секунди ще натисна спусъка. Обърни се. Веднага. Едно, две…

— Пистолетът ти е в дипломатическата поща — прекъсна ме мъжът. — И ако нямаш друг, тук има само един пистолет. Моят.

Също като лицето, гласът му ми бе ужасяващо познат. Тед Наш се беше завърнал от мъртвите.